едно размишление

за битието се говори в множество значения...

В новия брой на Литературен вестник от днес, подготвен от Камелия Спасова и Мария Калинова, тематичният акцент е античната литература, драма и философия.

Скоро броят ще се появи и във виртуалното пространство.

Вече няколко пъти Камелия Спасова и Мария Калинова правят тематични "антични" броеве.

И сега отново е така.

Представен е новият, първи том на Идилии на Теокрит - дело на Тодор Дончев, ИК "АЛЯ", С., 2010.
Включен е част от предговора на Димитър Илиев, озаглавен "Лукиан постмодерният" от изданието Лукиан. Избрани съчинения.
превод Димитър Илиев, Драгомира Вълчева, Марта Ивайлова. Фондация За българска литература. С., 2010.
Има и голям откъс от разговор за Рецепцията на античната драма в хуманитаристиката, театралната и преводната критика, с участието на Невена Панова, Боян Манчев, Николай Шаранков, Светлана Байчинска и Доротея Табакова, записан от Вяра Калфина и Марта Ивайлова, и в подборка на Йоана Сиракова.

Включен е и мой текст за преводаческото дело на Иван Христов.

И понеже блогът си е мой, тук се самоцитирам изцяло.
Ето го.


“За битието се говори в множество значения...”, или за 50-годишния юбилей на Иван Христов


“Когато профанът вземе в ръце критическо издание на някакъв гръцки или римски класик, или негов научен превод на един или друг език, на него и през ум не му минават онези трудности, които издателят или преводачът е трябвало да преодолеят. Ако се вземе издателската и редакционната задача с нейната трудна, педантична и тънка работа по сравняването на ръкописите и установяването на правилния текст, ако се вземе преводаческият труд с необходимо изискваното тук добро знание на езика и терминологията на писателя, както и умението да се намерят съответстващите аналози в другия език – всичко това са изключително отговорни неща, и особено – по отношение на античните текстове. Но, както е признато почти от всички, сред античните текстове най-труден и най-отговорен е текстът на Аристотел. Аз, който съм превел стотици страници от гръцки философски текстове, направо мога да кажа, че най-голям труд изисква именно Аристотел. Много често неговият текст се превръща просто в загадка. Много по-лесен е Платон, с всички поетически средства на неговия език и диалектическата изтънченост на мисълта му, или Плотин и Прокъл, с всички техни места със съвършено главоломна еквилибристика на понятията. Плотин и Прокъл са трудни не толкова с езика си, колкото със своеобразието на логическата си система и тънкостите на диалектическата антиномичност на понятията. А пък Аристотел, освен всичко останало, в своя език е сух до необикновеност, лапидарен, разхвърлян, фрагментарен, лаконичен. С всяка негова фраза се налага да се води сражение в буквалния смисъл на думата, за да можеш да я разбереш с целия й контекст, и след като си я разбрал, да я преведеш на руски. ”

Тези думи са написани на 8 август 1928 г. от А. Ф. Лосев в началото на предисловието и коментара към превода му на ХІІІ и ХІV книга на “Метафизика” на Аристотел – първият руски превод на части от текста.


За доц.д-р Иван Христов може да се напише, че е следвал философия и класически езици, че е учил и специализирал в няколко световноизвестни чужди университета, че е преподавал в няколко български университета, че е автор на най-солидни изследвания за антични и средновековни мислители, и че е съставител на респектиращи академични издания, но най-важното е: Иван Христов е преводач на Аристотел и на безценни съчинения на Светите Отци на християнството. Благодарение на него на български имаме вече пълен и безукорен превод на шестте логически трактата на “Органон”.

Миналата година - в годината, през която навърши 50 години, той направи красив подарък на четящите хора у нас: миналото лято се появи втората част на първия том на избрани съчинения на Аристотел. В първата част на първия том (2008) са включени двуезично "Категории", "За тълкуването" и "Първа аналитика", а във втората част на първия том са "Втора аналитика", "Топика" и "За софистическите опровержения".

Така Иван Христов извърши подвиг, с какъвто по света могат да се похвалят малко изследователи на античността. Най-после и шестте трактата на "Органона" са преведени и издадени на български, при това в едно академично издание, което няма равно на себе си до този момент, защото дава:
а) паралелно представяне на оригиналния гръцки текст отляво и на българския превод отдясно;
б) изключително подробни коментари, именни показалци, индекси и библиография в края на втората част.

Най-после имаме превод на "За софистическите опровержения", а както е посочил той в предговора си към първата част, останалите трактати се предлагат на читателя в "подобрена версия на вече издавани преводи". Става дума за негова собствена редакция на вече публикуваните негови преводи. Като редактор и на първата, и на втората част на първия том е посочен Иван Гранитски, което разбира се, означава, че той е бил само езиков редактор-коректор.
Това е обяснимо, защото преводът на всеки един от големите философи на европейската традиция е въпрос на лично философстване и индивидуално мислене, поемане на лична отговорност и личен избор за предпочетената терминология и за нейното вписване в една от няколкото хилядолетни европейски традиции на превод от старогръцки.

Той е автор и на още едно подобно двуезично издание - текстът на гръцки отляво и преводът на български отдясно на
"За душата и възкресението" на св. Григорий Нисийски, (С., ЛИК, 2001).

Колегата Иван Христов е забележителен преподавател и преводач Благодарение на неговия прецизен и вдъхновен труд на български могат да бъдат прочетени първите български преводи на още няколко фундаментално важни гръцки философски и богословски текстове: на първия превод на “Метафизика” - от ІV до ІХ книга - на Аристотел (С., СОНМ, 2000); книгите от І до ІІІ и от Х до ХІV са преведени от Николай Гочев; на “Пет богословски слова” на св. Григорий Назиански (С., ГАЛ-ИКО, 1994); “За небесната йерархия” и “За църковната йерархия” на св. Дионисий Ареопагит (С., 2001, ЛИК); на Писмата на същия автор, включени в изданието “Псевдо-Дионисий Ареопагит. За божествените имена”, превод на Лидия Денкова (С., 1999, ГАЛ-ИКО).

След всички тези блестящи академични преводи на Аристотел и на най-важни съчинения на християнската философия и патристиката, не е изненада, че от миналата учебна година доц.д-р Иван Христов стана преподавател в Богословския факултет на СУ. Преди това беше преподавател и ръководител на катедра в ПУ “Паисий Хилендарски”, а още по-преди - във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”. Тогава той направи и невъзможното за развитието на качественото преподаване на философия, и за обогатяването на библиотеката на ВТУ с множество ценни издания, които все още липсват в столичните библиотеки. По това време той бе и един от малцината критици на управлението на тогавашния ректор проф. Иван Харалампиев и на цялото ректорско ръководство от онзи период. В нашата родина явлението diploma-mills процъфтя за няколко години под формата на скандални филиали, които бяха все пак своевременно закрити, точно защото имаше смели хора като нашите аристотелисти доц.д-р Иван Христов и проф.дфн Анастас Герджиков, които не се поколебаха да отстояват високите академични стандарти, на които би трябвало да съответства всяка една институция, която се кичи с името “университет”.

В колегията на преподавателите по философия у нас той се отличава с квалификация, придобита и поддържана в няколко световноизвестни университета: Той е възпитаник на Санкт-Петербургската школа по класически изследвания и философия, специализирал е във Ватикана и Оксфорд, а през това лято и в “университета на сегашния папа” Бенедикт ХVІ – в Регенсбург.

Стотици студенти са имали шанса той да бъде техен преподавател, стотици читатели са се насладили на преводите и интерпретациите в двутомника, съставен от него “Неоплатонизъм и християнство” .
В предговора към първата част на първия том на поредицата “Съчинения в шест тома”, той е написал: “Своите виждания за принципите на превода съм изложил във встъпителните студии към “Категории” (1992) и “Метафизика”(2000). Тук само ще ги повторя: (1) превод по смисъл, предполагащ интерпретиране на многозначните гръцки думи според контекста – чрез понятия и тропи на нашето модерно езиково съзнание, но и при отчитане на опита на средновековната традиция; (2) търсене на езикова съизмеримост на превода на Аристотеловите текстове със стойностните български преводи на философска класика; (3) съобразяване с модерната практика на превода на Аристотел на основните европейски езици, а оттам и стремеж (доколкото е възможно) към единство на терминологията.”

За сравнение и за по-добро разбиране на направеното от него само ще напиша, че, например, на немски език вече има 22 цялостни или частични, но различни преводи на “Метафизика”, като последният цялостен е дело на добре познатия у нас Томас Александър Слезак . Само през последните няколко години бяха публикувани два нови цялостни английски превода на “Никомахова етика”: единият от тях, осъществен от Роджър Крисп е публикуван в Кембридж през 2000 г., а другият, направен от Кристофър Роу и с обилен коментар от Сара Броуди, е публикуван през 2002 г. в Оксфорд . При това говорим за академични преводи, направени от академични лица и издадени от академични издателства в Кембридж и Оксфорд. Ако към тях прибавим и четивния превод на Харис Ракам, предназначен за най-най-масовия англоезичен читател, ще видим всъщност три цялостни нови превода на “Никомахова етика” на английски от 1996 г. насам .

Това не е случайно. Колкото по-развита е една философска култура, от толкова повече преводи на Аристотеловите текстове се нуждае тя и обратното, колкото повече преводи на тези текстове има, толкова по-богата и развита става философската култура и философстването, правено на и чрез един или друг език. Многозначността на Платоновите и Аристотеловите “термини” и “понятия” е като семена, които са дали най-различни кълнове и разбирания в различни езици и реалии. Не само при спора за универсалиите в средновековните университети и манастири, но и в класическата и новата, и най-новата философия.

Примерите могат да бъдат още много, но нека по този повод да напиша още: богатството и многообразието на превеждането не е духовен и материален лукс, който могат да си позволят само богатите колеги от Запад. Напротив, дори и в годините на тоталитарния режим в руския превод на етическите трактати, издадени в ІV том на избраните съчинения основните понятия от “Никомахова етика” са преведени по един начин от Нели Брагинская, с акцент върху дианоетичното, а по друг – в превода на “Голямата етика” на Тамара Миллер, с акцент върху практико-етичното.

Нищо от това не е случайно. Аристотел е най-трудният за превеждане и разбиране гръцки философ. При това основните понятия и термини на неговата философия са станали основни понятия и термини на патристиката, на християнската философия, а тя през първите си няколко века е мислила и се е изразявала предимно на гръцки и латински (и по-малко на арменски, коптски и грузински).

Епохалният първи превод на “Метафизика”, осъществен от Иван Христов и Николай Гочев през 2000 г. , продължи точно тази традиция на християнска Европа, която в нашата езикова среда е възникнала преди почти 1150 години – при превода на Библията и на основната богослужебна литература св. Методий и св. Кирил, св. Климент и св. Наум са превели най-важната в терминологично отношение лексика по един начин, но от кореспонденцията между българските владетели и римските папи тази лексика е навлязла и в друга езикова форма.

И така вече почти 1150 години.

Освен тази почти 1150 годишна традиция на християнска България в християнска Европа, сред философските традиции на Европа има и много други мисловни и езикови феномени, които са породили десетки варианти на превод и осмисляне на гръкоезичната лексика, породена от Аристотеловите неологизми, християнизирани завинаги от патристиката. Най-впечатляващи в това отношение са примерите с energeia – енергия, действителност, акт и т.н. Една дума, която наистина е била съчинена от Аристотел и наистина преди него не е съществувала в гръцкия език.

Затова, освен всичко останало, англичаните имат поредицата Clarendon Aristotle Series, в която вече в 15 издания се издават преводи не на целите текстове, а само на отделни книги от важни трактати. Както казва една поговорка “За умния стига”. От една или две, или три книги, преведени по съответния начин, интелигентният читател ще разбере. Даже студентите-първокурсници разбират.
*
За всичко това, Иване, ти благодаря от името на четящите хора у нас!
Бъди здрав и щастлив!
Работи спокойно и преподавай в красивата сграда на Богословския факултет на площад Света Неделя, и радвай читателите с още много нови образцово издадени преводи!

***

Бележките към текста

* Това е първото изречение на книга Дзета на “Метафизика”. Цитира се в превода на Иван Христов от изданието на СОНМ, С., 2000 г.
** Вж. Критика платонизма у Аристотеля. В: А. Ф. Лосев, Миф. Число. Сущность. Изд. “Мысль”, М., 1994, с. 528.
*** В което лично се убедих по време на двата специализирани курса, които водихме върху книга Делта и Ламбда на “Метафизика” през 2000 г в СУ “Св. Климент Охридски”.
**** Неоплатонизъм и християнство. Част І. Гръцката традиция ІІІ-VІ в. Под редакцията на Иван Христов и Димитър Димитров. С., 2002, ЛИК. Част ІІ. Византийската традиция. Ред. Иван Христов. С., 2004, ЛИК.
***** Aristoteles. Metaphysik. Uebersetzt und eingeleitet von Thomas Alexander Szlezák. Berlin, Akademie Verlag, 2003.
****** Aristotle. Nicomachean Ethics. Translation Christopher Rowe, Introduction and Commentary by Sarah Broadie and Christopher Rowe. Oxford University Press, 2002.
*******Aristotle. Nicomachean Ethics. Translated and edited by Roger Crisp. Cambridge University Press, 2000.
******** Aristotle. The Nicomachean Ethics. Translated with Notes by Harris Rackham. Wordsworth Classics of World Literature. 1996.
*********Аристотель. Сочинения в четырех томах. Том ІV. М., изд. “Мысль”, 1983.
********** Вж. Отговорите на папа Николай І до допитванията на българите, направено от княз Борис І, ноември 866 г. Стъкми за издание и преведе Д. Дечев. С., 1922 г. Печатница на Армейския военно-издателски фонд. Фототипно издание 1998 г.. ИК “Родина".

гастролирам другаде

От няколко дни гастролирам на сайта Public Republic.
По покана на Николай Бойков участвам в един проект, който се нарича Дневници.
В него досега са се включили много хора като автори.
Една седмица, седем дни последователно всеки автор пише по един пост, в който споделя нещо за деня.
Който иска от вас - редовните посетители тук, нека да заповяда там и да види какво пиша.



И понеже и друг път съм публикувала тук тази снимка на Николай Гочев, но никой не ми отговори, сега я публикувам пак.
Някой знае ли къде е това място в София, а също и тази красива сграда коя е?
Сградата най-отгоре дори и аз не я познах, когато я видях на тази снимка.
Понеже съм я виждала само вечер, по тъмно и въобще не съм забелязвала всъщност колко е красива.
Една от най-красивите в София, но незабележима, поради сбутаността си в уличката, на която е разположена.

честита Баба Марта

На стената на Мартин Осиковски във Фейсбук видях тази песен на любими изпълнители.

Поздравявам с нея всички редовни посетители на блога и пожелавам на всички здраве и щастлива пролет.

тетралогията за добродетелите на владетеля

Още от началото на 90-те години на миналия век, когато се върна от следването в Берлин с диплома за магистър по класическа филология, колегата Анастас Герджиков се посвети на преподаване на римска култура и литература в Катедрата по класическа филология във ФКНФ на СУ, но също така и на изследване на европейската
практическа философия в нейните два основни аспекта - политическа и етическа философия.

Освен че направи образцов превод с бележки, индекси и коментар на Аристотеловата Политика, Анастас Герджиков се посвети и на още един важен проблем в етико-политическата теория и литературознанието - проблемът за добродетелите на владетеля и респективно, на всеки човек, управляващ и упражняващ власт над голяма група подчинени нему хора.
Какви са качествата на душата и характера, които трябва да притежава той, не само за да върши своята мисия, ако властта му се е паднала по рождение и предопределение, или ако е вид отговорна работа и политически дълг, ако е избран или посочен за нея от равностойни по произход хора?
Как трябва да управлява един владетел, не само за да има успех в своето управление - както за себе си, така и за управляваните от него, и за града, града-държава или държавата, на която е начело?

Как да управлява държавата и нейните хора, и развиването на кои добродетели е най-потребно за него, така че да бъде не само успешен владетел, но и добър и добродетелен човек?

Или с други думи, кои са тези специфични добродетели, които са необходими на управляващия и коя от тях е най-важна?

Всеки човек трябва да бъде добродетелен, не само за да живее добре тук, в този живот, но и заради други важни неща. Тези важни неща в повече и освен добрия живот тук и сега са различни за античните, за юдейските автори на старозаветни текстове и за християнските автори от ранното и зрялото средновековие.

Едно от тях и може би най-важното за античните езически мислители е: докато управляваш, да съумееш да останеш човек, да запазиш човешкото в себе си и да съхраниш човешката си природа.

В европейската антична литература има отлично познати места, които представят това.

Първото от тях е описаното от Херодот. Да речем, рухването на Ксеркс.
Точно когато тръгвал на поход срещу Елада с огромна петмилионна армия, вместо да се
самозабрави и да си въобрази победата, Ксеркс избухнал в плач пред своите най-близки и така съхранил човешкото в себе си.
Съвършено точно предусетил, че след една година може да не остане почти нищо от тази огромна империя и войска.
Втората линия - не само на упадък на човека, който има власт, но и изобщо на разпад на човешката природа и на изпадане от човешкото, е очертана пак от Херодот, особено в историята на Камбиз, но и от Платон.
Защото, както пише Платон в Държавата, владетелят, който разполага с огромна власт, не само се превръща в тиранин, а просто изобщо престава да бъде човек.
Владетелят-тиранин се превръща от човек в звяр.

На владетелските добродетели и владетелската етика и политика, Анастас Герджиков посвети четири книги.

Наскоро забелязах, че все още не съм разказвала за тях и не съм ги показвала тук,в блога, но днес най-после компенсирам тази липса.

Първата книга, която виждате по-горе, представи неговата докторска дисертация.
Излезе в Университетското издателство през 2004 година и е
Clementia. Образът на принцепса в римската литература и идеологията на ранния принципат.
Със следващите си книги той не само измина необходимия път на досадното придобиване на степени и звания, което притиска академичното битие, но и създаде една наистина
значима изследователска тетралогия по проблеми не етиката и политиката, които са повече от актуални и днес, тук и сега.

Изследователската тетралогия, която той сътвори през последните десет години, е посветена на жанра speculum principis, speculum regis, speculum regale.
Както авторът посочва в увода към тази първа книга, която виждате по-горе,

"...корените на жанра са източни - дидактически произведения, съдържащи съвети към владетеля, са разпространени в Индия, Китай, Месопотамия, Египет, арабския свят. Виждаме ги и в Стария завет.
В Рим по-голямо влияние оказват гръцките автори - Платон, Ксенофонт, Изократ, Аристотел, елинистическите панегирици и литературата за Александър Велики. Макар че малко от произведенията на римската литература са типични представители на жанра, много автори като Цицерон изграждат образа на идеалния владетел в произведения от други жанрове. Този идеал се дооформя под влиянието на християнството в късната античност и оттам става водещ в политическата литература на Средновековието.
Както в Западна Европа, така и във Византия (а оттам и в славянския свят) представителите на жанра са многобройни. Само през ІХ и Х в. и дори само в част от Западна Европа те са няколкостотин..." (с.7)

И така, тетралогията на Анастас Герджиков започна с анализ на произведението на Сенека De clementia, като чрез това първо изследване читателите бяхме убедени, че
измежду типично владетелските добродетели най-главна е снизходителността.
Clementia est iustissimum. Снизходителността е най-справедливото.

Самият текст-послание на Сенека до Нерон, може да бъде прочетен в едно луксозно издадено томче и много увличащ превод на Петя Стоянова в изданието

Луций Аней Сенека. За благодеянията. За снизходителността.
С., 2001, изд. РИВА.





Втората част от тетралогията бе публикувана през 2007 г. в изд. Изток-Запад и е

Качествата на императора според корпуса на латинските панегирици

В нея продължава изследването на етикополитическите проблеми
за общочовешките и владетелските добродетели, като при това в нея са проучени няколко представителни реторически съчинения - похвални речи, включени в сборника Panegyrici Latini.
Както е написано от автора в увода,
панегиристите съчетават церемониалната функция на похвалната реч
с идеологическото обосноваване на властта на императора и с обвързване на тази обосновка с изисквания към verus princeps. На вечно актуалния въпрос, кой от претендентите е легитимен император и кой узурпатор, панегиристите отговарят двояко - произходът е важен, но е важен и начинът на управление - истинският император управлява в полза на поданиците, въздържа се от произвол и гарантира сигурност и благоденствие на държавата и народа.

От гледна точка на етическата теория за добродетелите втората част на тетралогията на Анастас Герджиков е ценна с осветляването на класическите елински добродетели - според Платон, Ксенофонт и Аристотел - които се вграждат в имперската етика.
Отново се мисли за изключителната важност на мъдростта, умереността, смелостта, справедливостта и благочестивостта, благородството и великодушието.

Повечето от авторите на анализираните панегирици са анонимни и това е един любопитен въпрос: защо ли един автор на панегирик избира да остане неизвестен за читателите от неговото и следващите поколения?





Третата и четвъртата част на тетралогията са посветени на възстановяване и промисляне на историята на жанра огледало на владетеля - от античността до края на средновековието.

В третата книга от поредицата за владетелските добродетели, озаглавена Възникване и развитие на жанра  Speculum regale в античността и ранното Средновековие, ИК Кармен, 2005, колегата Герджиков обмисля значението на основни автори - в античността и средновековието до Каролингската епоха.

Архаиката, класиката и елинистическата епоха; философията в Рим и късноантичната гръкоезична литература; юдейската традиция и Новия Завет; отците на църквата и избрани писма на първите папи; както и огромен брой съчинения около царуванията на
Меровингско-франкските крале, владетели на вестготите и келтите ...
целият този огромен текстови корпус е показан и промислен, като е представен стегнато и лаконично - с най-представителните автори за жанра, с най-важните им текстове и най-категоричните твърдения в тях.





Последното изследване от тетралогията е Развитие на жанра Speculum regaleпрез XII и XIII век, отново издание на "Кармен 2005". То е най-кратко като обем, но само привидно - може би защото е издадено с най-дребен шрифт, който на места уморява окото на читателя и затруднява малко съсредоточеното четене.

То е посветено вече на един по-обозрим текстови свод - английските, френските и схоластическите "огледала".
Е, наистина, всички те са писани на латински. Разделението им на английски, френски и схоластически от гледна точка на езика, на който са написани, е донякъде условно, но все пак по някакъв начин те са повлияли по-късно върху националните чисто литературни и политически съчинения, написани на съответните езици.

В първата група са представени Джон от Солзбъри с неговия прочут "Поликратикус" и Джералд Камбрийски; във втората група автори са анализирани Венсан от Бове и Гийом Перо, а от схоластиците - разбира се, Тома Аквински и Егидий Римски.

Обобщението, с което завършва тетралогията, за всички тези общи места, които свързват толкова много автори от Омир до Егидий Римски, може нагледно да ги представи и заяви така:

- всички тези места от по-големи текстове, в които има обръщение към властник и владетел, но особено несъмнените представители на жанра имат дидактическа насоченост;

- всички те подчертават в моралните си съвети, че управникът трябва да управлява както с общите за всички хора добродетели, така и с типични само за владетеля качества;

- най-необходимото от всичко е постигането на справедливо управление;

- общото питане за същността на справедливото управление;

- питанията и споровете за добродетелите, чрез които може да се осъществи справедливото;

- непрекъснатото предупреждаване за нравствения срив на тиранина и за пороците и поведението, които характеризират тираничното управление;

- поставянето на проблема за отношението между владетеля и Бога, и между светския владетел и духовната власт;

- и накрая най-важният, но не и по значение топос: необходимостта от коректив на формалната справедливост, за да се изпълни абсолютната.

размишления около дисертацията на Иван Колев

Миналата седмица в катедра Философия на Философски факултет на СУ се проведе т.нар. "вътрешна защита" на дисертацията на колегата Иван Колев.
Вътрешна защита - ако използваме старата терминология на вече отменения закон за научните степени и звания (ЗНСНЗ).
По новите процедури, които най-после чрез новия закон въвеждат средиземноморския европейски модел на защита, това беше защита на дисертация в катедрата с обсъждане и научно жури.
В обсъждането участваха проф. Валентин Канавров от Института по философски изследвания (който сега последно се казва иначе, но това няма особено значение), проф. Димитри Гинев от катедрата по Теория и история на културата, доц. д-р Димитър Зашев пак от тази Катедра, проф. Николай Василев, доц. д-р Райчо Пожарлиев и гл. ас. Стоян Асенов от Катедрата по Философия, и аз.

Обсъждането беше много интересно и се проведе в залата 63 а - под копието на знаменитата "Атинска философска школа". Копието, когато е смалено до неузнаваемост и поставено в рамка, на това знаменито произведение, няма как да не е кичозно и все пак то ме вдъхнови.

Накратко споделих с колегите следното:

За дисертационния труд на Иван Колев
“Битие и възможност. Опит за една екзистенциална антропология”

Уважаеми колеги,
Много ви благодаря, че ме поканихте да присъствам на обсъждането на този забележителен труд на колегата Иван Колев.
Ще започна с повторение на заключението, с което завърших и на предишното обсъждане на текста, при процедурата на зачисляването на 11 октомври: пред нас е една много сериозна и провокираща, изключително впечатляваща работа, която е много повече от онова, което се изисква от текст, претендиращ за получаване на образователната и научна степен “доктор”.
За нас, изкушените в история на философията, много често познаването на един философ означава познаване единствено и само на неговите (по-рядко нейните) текстове и ...толкова.
Понеже познавам човека-философ Иван Колев от две десетилетия и половина преди да се запозная с този негов текст, сега ще си позволя с три думи да изразя най-впечатляващото у него за мен: енциклопедизъм, библиофилство, афористичност.

И трите толкова отличителни качества на философа Иван Колев се виждат в текста на “Битие и възможност. Опит за една екзистенциална антропология”.
Тази работа впечатлява с изключителната енциклопедична ерудиция на своя автор, с библиофилията, с която са прочетени и промислени толкова много книги на толкова много мислители от античността до днес, но още повече и с неговия отработен собствен стил. Всички ние, които имаме дългогодишна преподавателска практика многократно сме виждали млади колеги, които току-що са прочели много задълбочено някой автор. Прощудирали са го и са го конспектирали основно, но не могат да се откъснат от неговия изказ и го следват почти дословно-тавтологично.

В работата на колега Иван Колев виждаме точно обратното. Прочетен е и е промислен не един, а огромна поредица от автори от различни епохи и различни традиции. Те са промислени, те са обмисляни дълго и продължително. За тях авторът говори не клиширано или компилативно, а от себе си. Понякога с впечатляващи и оригинални афоризми. И много често с разгърнати сентенции, които впечатляващо добре както описват, така и дефинират обсъжданото.

Тази негова солидност, задълбоченост и цялостност на осмислянето на прочетените автори, съчетана с лаконизма на оригиналното авторово представяне, обяснява и големия му успех сред преподавателите по философските дисциплини в нашите училища. Този автор умее да преподава и да учи другите на философия, защото преди това достатъчно дълго е изучавал мисленето на най-важните европейски философи.

Освен изключителната ерудиция, тази работа впечатлява и с една силна философска теория, изразима с хипертезата: Човекът е битие във възможност.
В работата има и много други силни тези, като например това, че метафизиката необходимо завършва и се увенчава с антропологията или че екзистенциалната антропология най-добре може да бъде промислена чрез онтичните категории на една обновена метафизика, реабилитирана от упреците на мнозина и отвоювана отново за мисленето на човека.

Съответно на тези силни философски твърдения работата се занимава с два основни кръга от питания, които преизказвам така: 1 ) Как да разбираме днес метафизиката?, и 2) Как да се обоснове антропологията чрез метафизиката?

Какво и как се е случило в мисленето на метафизиката в Европа, та да можем днес все пак отново да говорим за битие и биващо, за съществуване и екзистенция?

Ще приведа в тази връзка два цитата от дисертацията “Битие и възможност. Опит за една екзистенциална антропология”:
От с. 7-8:
Първото в подхода и текста е метафизичното изграждане на хоризонт, в който да вместим и да разбираме човешкото съществуване. Второто можем да наречем феноменологично-херменевтично тълкуване на феномените на съществуването. За някои от ангажираните с философската антропология автори и с близките до нея (но нерядко без съотнасяне с нея) екзистенциални и феноменологични теми свързването на метафизика и феноменология е проблематично. Като подкрепа за нашето начинание можем да посочим един исторически изтъкнат пример – този на Макс Шелер, при който свързването на метафизика и феноменология не води до теоретични апории.
Според нашето виждане метафизиката разработва пределните структури, в които феноменологията описва феномените на човешкия опит, а херменевтиката тълкува смисъла на тези феномени чрез свързаните с тях импликации (концентрично) и чрез разполагането на разширяващи се до хоризонта на трансцендентното контексти на опита (ексцентрично). Съгласно това и текстът има едро разделение на две: в началото се обсъждат въпроси от метафизиката, а след това – на антропологията. Този тематичен обхват има и съответно подбран авторов обхват.
В първия раздел се разглежда дебатът за тематиката и оправданието на метафизиката. …

Първата част на текста на Иван Колев се занимава с питанията, които преизказвам така: “Как така днес метафизика?” и “Къде и какво е мястото на човека в нея?”
Иван Колев очертава три типа - негативното, конститутивното и реновативното разбиране за метафизиката.

Ето още един цитат, от с. 107 на дисертацията:

Метафизиката, както показваме в част първа на работата, тук е разбрана като модално фундиране на човешкото разбиране за пределното – Абсолюта като модална плерома, обхващащ битието, инобитийните модалности, нищото и техните модификации и сраствания. Метафизиката е преимуществено тетична, защото предметите на нейното теоретизиране не се решават от описание и обяснение.


Във втората част на този забележителен текст се тематизират контрахронологично възгледите на Макс Шелер, Хайдегер, Пол Рикьор и Аристотел, за да се обоснове възможността на екзистенциалната антропология като философстване за човека като битие във възможност.
Само че освен тези четири основни философски авторитета, колегата Колев предлага и своето осмисляне на много други важни философи, някои от които са непознати в нашата традиция. Така прави твърденията си повече от убедителни.

Новото, което се е появило в текста, през месеците след неговото предишно обсъждане през октомври в катедрата, е разделението на антропологическата част от дисертацията на две големи глави. Така работата е станала по-структурирана и още по-убедителна за читателя.
Във втория раздел философската антропология е представена в нейния троен генезис:
- тематичният - в “За душата” на Аристотел;
- номинално-дисциплинарният - на границата на Новото време; и
- парадигмално-дисциплинарният - от 20-те години на ХХ век.

Третият раздел, или третата част, третата глава на дисертацията (надявам се скоро да я видим и като книга) е посветен на най-собственото, най-оригиналното в позицията на философа Иван Колев.
Искам да кажа, че дори и да го нямаше това толкова добре промисленото собствено философстване, представено в последната част, този дисертационен текст пак щеше да бъде много силен с екзегетичността на всички исторически и актуални тематизации на метафизиката на човешкото, с които се занимава, с богатството на интерпретациите и енциклопедизма си.

Този текст обаче става и нещо още по-силно в последната си част, където философът Иван Колев вече ни запознава със своите тези за спецификата на човешкото и за неговата постижимост чрез разбирането за екзистенциалната модалност. Фундамент на антропологията според него е модалната метафизика.

В заключение нека още веднъж да кажа, че текстът е напълно завършен като концепция и направа, и в него се вижда много, много повече от необходимото за получаване на образователната и научна степен “доктор”. Това е една почти готова книга, при това на философ, който има смелостта да философства за човека в битието.

***

Обсъждането на текста се превърна в оживен разговор и философски спор между рецензентите.
Включиха се и други от присъстващите колеги.
След това многозина споделиха, че е било много интересно и че са се развълнували от спора.
Такива ситуации на съвместно философстване и спор за това какво е човекът и как да мислим и да философстваме за човека в битието осмислят професионалното ни пребиваване във Философски факултет, в Института на БАН, все едно как се казва той и в прочие институции, от които получаваме насъщния.

Не се и съмнявам, че всичко по-нататък в "процедурата" ще мине като по вода.

Това беше първото обсъждане на философска дисертация чрез научно жури във Факултета и още от първия път се видя колко по-смислено е обсъжданията да минават така: не само двама рецензенти, както се правеше преди, а най-малко седем колеги от различни катедри и институции да са чели текста внимателно,
да са го обмислили и да застанат с писмено заявена неанонимна позиция за него.

представянето на "Дишащия хълм"

Тя има три различни публични лица и три различни псевдонима, но е една и съща в същността си на артист и литератор:-)
Тя е философ и естет, тя е преводачка на философия и литература от немски, поетеса и писателка.
Тя е Мария Добревска. Например, като преводач на философия и литература е Мария Добревска.
Но тя е и Мария Каро. Поетесата Мария Каро. Авторката на стихосбиката "Стъклена решетка", редактирана от Борис Христов и издадена от "КХ" през 1991 г.
Но тя е и Бети Файон.

И тази снимка е от премиерата на романа на Бети Файон "Дишащия хълм".

Премиерата беше на 22 януари вечерта, в едно просторно и артистично таванско помещение - нарича се "Склада", намира се на ул. "Бенковска" 11 Г, на ІІІ етаж и отговаря на името си.
Един голям празен някогашен склад с груби неизмазани стени.
Някогашна индустриална сграда, която днес е място за срещи и премиери, за пиене на чай в партерната "Чайна" - също с чудна атмосфера, като от времето между двете световни войни.
В "Склада" не е като в излъсканите до стерилност галерии със шпакловани стени, в които всичко е понякога прекалено шпакловано и прекалено полирано.

Едно ново градско пространство, в което все още има простор и се диша леко.




На премиерата на "Дишащия хълм" имаше и четене на откъси от книгата, разбира се.

А самата книга, освен прочетена, може да бъде и слушана!
Защото в книгата има и диск, на който е записана.




Книгата беше представена от Мария Станкова - съвсем в нейния непринуден и естествен стил на писане и говорене.
Това е голям комплимент: белетрист и майстор на словото, особено на късия разказ, като Мария Станкова, която никога не си криви душата и говори, и пише прямо,
похвали страшно много новият роман на Бети Файон.




Имаше и музика, изпълнена от Вежен Велчовски и Ясен Зердев.




Имаше и хубаво вино. И приятен разговор след това.




А ето я и самата книга.
Издадена е от ciela.
Част от нея е написана по време на творческия престой на Бети Файон в Къща на литературата на остров Парос.

Като я гледам и си казвам, че е крайно време да намеря и предишния роман на Мария Каро, за който само знам, че е епистоларен и че се казва
"Жюлиет летр" - за него четох и чух все хубави неща, но не го открих в нито една книжарница....