тетралогията за добродетелите на владетеля

Още от началото на 90-те години на миналия век, когато се върна от следването в Берлин с диплома за магистър по класическа филология, колегата Анастас Герджиков се посвети на преподаване на римска култура и литература в Катедрата по класическа филология във ФКНФ на СУ, но също така и на изследване на европейската
практическа философия в нейните два основни аспекта - политическа и етическа философия.

Освен че направи образцов превод с бележки, индекси и коментар на Аристотеловата Политика, Анастас Герджиков се посвети и на още един важен проблем в етико-политическата теория и литературознанието - проблемът за добродетелите на владетеля и респективно, на всеки човек, управляващ и упражняващ власт над голяма група подчинени нему хора.
Какви са качествата на душата и характера, които трябва да притежава той, не само за да върши своята мисия, ако властта му се е паднала по рождение и предопределение, или ако е вид отговорна работа и политически дълг, ако е избран или посочен за нея от равностойни по произход хора?
Как трябва да управлява един владетел, не само за да има успех в своето управление - както за себе си, така и за управляваните от него, и за града, града-държава или държавата, на която е начело?

Как да управлява държавата и нейните хора, и развиването на кои добродетели е най-потребно за него, така че да бъде не само успешен владетел, но и добър и добродетелен човек?

Или с други думи, кои са тези специфични добродетели, които са необходими на управляващия и коя от тях е най-важна?

Всеки човек трябва да бъде добродетелен, не само за да живее добре тук, в този живот, но и заради други важни неща. Тези важни неща в повече и освен добрия живот тук и сега са различни за античните, за юдейските автори на старозаветни текстове и за християнските автори от ранното и зрялото средновековие.

Едно от тях и може би най-важното за античните езически мислители е: докато управляваш, да съумееш да останеш човек, да запазиш човешкото в себе си и да съхраниш човешката си природа.

В европейската антична литература има отлично познати места, които представят това.

Първото от тях е описаното от Херодот. Да речем, рухването на Ксеркс.
Точно когато тръгвал на поход срещу Елада с огромна петмилионна армия, вместо да се
самозабрави и да си въобрази победата, Ксеркс избухнал в плач пред своите най-близки и така съхранил човешкото в себе си.
Съвършено точно предусетил, че след една година може да не остане почти нищо от тази огромна империя и войска.
Втората линия - не само на упадък на човека, който има власт, но и изобщо на разпад на човешката природа и на изпадане от човешкото, е очертана пак от Херодот, особено в историята на Камбиз, но и от Платон.
Защото, както пише Платон в Държавата, владетелят, който разполага с огромна власт, не само се превръща в тиранин, а просто изобщо престава да бъде човек.
Владетелят-тиранин се превръща от човек в звяр.

На владетелските добродетели и владетелската етика и политика, Анастас Герджиков посвети четири книги.

Наскоро забелязах, че все още не съм разказвала за тях и не съм ги показвала тук,в блога, но днес най-после компенсирам тази липса.

Първата книга, която виждате по-горе, представи неговата докторска дисертация.
Излезе в Университетското издателство през 2004 година и е
Clementia. Образът на принцепса в римската литература и идеологията на ранния принципат.
Със следващите си книги той не само измина необходимия път на досадното придобиване на степени и звания, което притиска академичното битие, но и създаде една наистина
значима изследователска тетралогия по проблеми не етиката и политиката, които са повече от актуални и днес, тук и сега.

Изследователската тетралогия, която той сътвори през последните десет години, е посветена на жанра speculum principis, speculum regis, speculum regale.
Както авторът посочва в увода към тази първа книга, която виждате по-горе,

"...корените на жанра са източни - дидактически произведения, съдържащи съвети към владетеля, са разпространени в Индия, Китай, Месопотамия, Египет, арабския свят. Виждаме ги и в Стария завет.
В Рим по-голямо влияние оказват гръцките автори - Платон, Ксенофонт, Изократ, Аристотел, елинистическите панегирици и литературата за Александър Велики. Макар че малко от произведенията на римската литература са типични представители на жанра, много автори като Цицерон изграждат образа на идеалния владетел в произведения от други жанрове. Този идеал се дооформя под влиянието на християнството в късната античност и оттам става водещ в политическата литература на Средновековието.
Както в Западна Европа, така и във Византия (а оттам и в славянския свят) представителите на жанра са многобройни. Само през ІХ и Х в. и дори само в част от Западна Европа те са няколкостотин..." (с.7)

И така, тетралогията на Анастас Герджиков започна с анализ на произведението на Сенека De clementia, като чрез това първо изследване читателите бяхме убедени, че
измежду типично владетелските добродетели най-главна е снизходителността.
Clementia est iustissimum. Снизходителността е най-справедливото.

Самият текст-послание на Сенека до Нерон, може да бъде прочетен в едно луксозно издадено томче и много увличащ превод на Петя Стоянова в изданието

Луций Аней Сенека. За благодеянията. За снизходителността.
С., 2001, изд. РИВА.





Втората част от тетралогията бе публикувана през 2007 г. в изд. Изток-Запад и е

Качествата на императора според корпуса на латинските панегирици

В нея продължава изследването на етикополитическите проблеми
за общочовешките и владетелските добродетели, като при това в нея са проучени няколко представителни реторически съчинения - похвални речи, включени в сборника Panegyrici Latini.
Както е написано от автора в увода,
панегиристите съчетават церемониалната функция на похвалната реч
с идеологическото обосноваване на властта на императора и с обвързване на тази обосновка с изисквания към verus princeps. На вечно актуалния въпрос, кой от претендентите е легитимен император и кой узурпатор, панегиристите отговарят двояко - произходът е важен, но е важен и начинът на управление - истинският император управлява в полза на поданиците, въздържа се от произвол и гарантира сигурност и благоденствие на държавата и народа.

От гледна точка на етическата теория за добродетелите втората част на тетралогията на Анастас Герджиков е ценна с осветляването на класическите елински добродетели - според Платон, Ксенофонт и Аристотел - които се вграждат в имперската етика.
Отново се мисли за изключителната важност на мъдростта, умереността, смелостта, справедливостта и благочестивостта, благородството и великодушието.

Повечето от авторите на анализираните панегирици са анонимни и това е един любопитен въпрос: защо ли един автор на панегирик избира да остане неизвестен за читателите от неговото и следващите поколения?





Третата и четвъртата част на тетралогията са посветени на възстановяване и промисляне на историята на жанра огледало на владетеля - от античността до края на средновековието.

В третата книга от поредицата за владетелските добродетели, озаглавена Възникване и развитие на жанра  Speculum regale в античността и ранното Средновековие, ИК Кармен, 2005, колегата Герджиков обмисля значението на основни автори - в античността и средновековието до Каролингската епоха.

Архаиката, класиката и елинистическата епоха; философията в Рим и късноантичната гръкоезична литература; юдейската традиция и Новия Завет; отците на църквата и избрани писма на първите папи; както и огромен брой съчинения около царуванията на
Меровингско-франкските крале, владетели на вестготите и келтите ...
целият този огромен текстови корпус е показан и промислен, като е представен стегнато и лаконично - с най-представителните автори за жанра, с най-важните им текстове и най-категоричните твърдения в тях.





Последното изследване от тетралогията е Развитие на жанра Speculum regaleпрез XII и XIII век, отново издание на "Кармен 2005". То е най-кратко като обем, но само привидно - може би защото е издадено с най-дребен шрифт, който на места уморява окото на читателя и затруднява малко съсредоточеното четене.

То е посветено вече на един по-обозрим текстови свод - английските, френските и схоластическите "огледала".
Е, наистина, всички те са писани на латински. Разделението им на английски, френски и схоластически от гледна точка на езика, на който са написани, е донякъде условно, но все пак по някакъв начин те са повлияли по-късно върху националните чисто литературни и политически съчинения, написани на съответните езици.

В първата група са представени Джон от Солзбъри с неговия прочут "Поликратикус" и Джералд Камбрийски; във втората група автори са анализирани Венсан от Бове и Гийом Перо, а от схоластиците - разбира се, Тома Аквински и Егидий Римски.

Обобщението, с което завършва тетралогията, за всички тези общи места, които свързват толкова много автори от Омир до Егидий Римски, може нагледно да ги представи и заяви така:

- всички тези места от по-големи текстове, в които има обръщение към властник и владетел, но особено несъмнените представители на жанра имат дидактическа насоченост;

- всички те подчертават в моралните си съвети, че управникът трябва да управлява както с общите за всички хора добродетели, така и с типични само за владетеля качества;

- най-необходимото от всичко е постигането на справедливо управление;

- общото питане за същността на справедливото управление;

- питанията и споровете за добродетелите, чрез които може да се осъществи справедливото;

- непрекъснатото предупреждаване за нравствения срив на тиранина и за пороците и поведението, които характеризират тираничното управление;

- поставянето на проблема за отношението между владетеля и Бога, и между светския владетел и духовната власт;

- и накрая най-важният, но не и по значение топос: необходимостта от коректив на формалната справедливост, за да се изпълни абсолютната.

размишления около дисертацията на Иван Колев

Миналата седмица в катедра Философия на Философски факултет на СУ се проведе т.нар. "вътрешна защита" на дисертацията на колегата Иван Колев.
Вътрешна защита - ако използваме старата терминология на вече отменения закон за научните степени и звания (ЗНСНЗ).
По новите процедури, които най-после чрез новия закон въвеждат средиземноморския европейски модел на защита, това беше защита на дисертация в катедрата с обсъждане и научно жури.
В обсъждането участваха проф. Валентин Канавров от Института по философски изследвания (който сега последно се казва иначе, но това няма особено значение), проф. Димитри Гинев от катедрата по Теория и история на културата, доц. д-р Димитър Зашев пак от тази Катедра, проф. Николай Василев, доц. д-р Райчо Пожарлиев и гл. ас. Стоян Асенов от Катедрата по Философия, и аз.

Обсъждането беше много интересно и се проведе в залата 63 а - под копието на знаменитата "Атинска философска школа". Копието, когато е смалено до неузнаваемост и поставено в рамка, на това знаменито произведение, няма как да не е кичозно и все пак то ме вдъхнови.

Накратко споделих с колегите следното:

За дисертационния труд на Иван Колев
“Битие и възможност. Опит за една екзистенциална антропология”

Уважаеми колеги,
Много ви благодаря, че ме поканихте да присъствам на обсъждането на този забележителен труд на колегата Иван Колев.
Ще започна с повторение на заключението, с което завърших и на предишното обсъждане на текста, при процедурата на зачисляването на 11 октомври: пред нас е една много сериозна и провокираща, изключително впечатляваща работа, която е много повече от онова, което се изисква от текст, претендиращ за получаване на образователната и научна степен “доктор”.
За нас, изкушените в история на философията, много често познаването на един философ означава познаване единствено и само на неговите (по-рядко нейните) текстове и ...толкова.
Понеже познавам човека-философ Иван Колев от две десетилетия и половина преди да се запозная с този негов текст, сега ще си позволя с три думи да изразя най-впечатляващото у него за мен: енциклопедизъм, библиофилство, афористичност.

И трите толкова отличителни качества на философа Иван Колев се виждат в текста на “Битие и възможност. Опит за една екзистенциална антропология”.
Тази работа впечатлява с изключителната енциклопедична ерудиция на своя автор, с библиофилията, с която са прочетени и промислени толкова много книги на толкова много мислители от античността до днес, но още повече и с неговия отработен собствен стил. Всички ние, които имаме дългогодишна преподавателска практика многократно сме виждали млади колеги, които току-що са прочели много задълбочено някой автор. Прощудирали са го и са го конспектирали основно, но не могат да се откъснат от неговия изказ и го следват почти дословно-тавтологично.

В работата на колега Иван Колев виждаме точно обратното. Прочетен е и е промислен не един, а огромна поредица от автори от различни епохи и различни традиции. Те са промислени, те са обмисляни дълго и продължително. За тях авторът говори не клиширано или компилативно, а от себе си. Понякога с впечатляващи и оригинални афоризми. И много често с разгърнати сентенции, които впечатляващо добре както описват, така и дефинират обсъжданото.

Тази негова солидност, задълбоченост и цялостност на осмислянето на прочетените автори, съчетана с лаконизма на оригиналното авторово представяне, обяснява и големия му успех сред преподавателите по философските дисциплини в нашите училища. Този автор умее да преподава и да учи другите на философия, защото преди това достатъчно дълго е изучавал мисленето на най-важните европейски философи.

Освен изключителната ерудиция, тази работа впечатлява и с една силна философска теория, изразима с хипертезата: Човекът е битие във възможност.
В работата има и много други силни тези, като например това, че метафизиката необходимо завършва и се увенчава с антропологията или че екзистенциалната антропология най-добре може да бъде промислена чрез онтичните категории на една обновена метафизика, реабилитирана от упреците на мнозина и отвоювана отново за мисленето на човека.

Съответно на тези силни философски твърдения работата се занимава с два основни кръга от питания, които преизказвам така: 1 ) Как да разбираме днес метафизиката?, и 2) Как да се обоснове антропологията чрез метафизиката?

Какво и как се е случило в мисленето на метафизиката в Европа, та да можем днес все пак отново да говорим за битие и биващо, за съществуване и екзистенция?

Ще приведа в тази връзка два цитата от дисертацията “Битие и възможност. Опит за една екзистенциална антропология”:
От с. 7-8:
Първото в подхода и текста е метафизичното изграждане на хоризонт, в който да вместим и да разбираме човешкото съществуване. Второто можем да наречем феноменологично-херменевтично тълкуване на феномените на съществуването. За някои от ангажираните с философската антропология автори и с близките до нея (но нерядко без съотнасяне с нея) екзистенциални и феноменологични теми свързването на метафизика и феноменология е проблематично. Като подкрепа за нашето начинание можем да посочим един исторически изтъкнат пример – този на Макс Шелер, при който свързването на метафизика и феноменология не води до теоретични апории.
Според нашето виждане метафизиката разработва пределните структури, в които феноменологията описва феномените на човешкия опит, а херменевтиката тълкува смисъла на тези феномени чрез свързаните с тях импликации (концентрично) и чрез разполагането на разширяващи се до хоризонта на трансцендентното контексти на опита (ексцентрично). Съгласно това и текстът има едро разделение на две: в началото се обсъждат въпроси от метафизиката, а след това – на антропологията. Този тематичен обхват има и съответно подбран авторов обхват.
В първия раздел се разглежда дебатът за тематиката и оправданието на метафизиката. …

Първата част на текста на Иван Колев се занимава с питанията, които преизказвам така: “Как така днес метафизика?” и “Къде и какво е мястото на човека в нея?”
Иван Колев очертава три типа - негативното, конститутивното и реновативното разбиране за метафизиката.

Ето още един цитат, от с. 107 на дисертацията:

Метафизиката, както показваме в част първа на работата, тук е разбрана като модално фундиране на човешкото разбиране за пределното – Абсолюта като модална плерома, обхващащ битието, инобитийните модалности, нищото и техните модификации и сраствания. Метафизиката е преимуществено тетична, защото предметите на нейното теоретизиране не се решават от описание и обяснение.


Във втората част на този забележителен текст се тематизират контрахронологично възгледите на Макс Шелер, Хайдегер, Пол Рикьор и Аристотел, за да се обоснове възможността на екзистенциалната антропология като философстване за човека като битие във възможност.
Само че освен тези четири основни философски авторитета, колегата Колев предлага и своето осмисляне на много други важни философи, някои от които са непознати в нашата традиция. Така прави твърденията си повече от убедителни.

Новото, което се е появило в текста, през месеците след неговото предишно обсъждане през октомври в катедрата, е разделението на антропологическата част от дисертацията на две големи глави. Така работата е станала по-структурирана и още по-убедителна за читателя.
Във втория раздел философската антропология е представена в нейния троен генезис:
- тематичният - в “За душата” на Аристотел;
- номинално-дисциплинарният - на границата на Новото време; и
- парадигмално-дисциплинарният - от 20-те години на ХХ век.

Третият раздел, или третата част, третата глава на дисертацията (надявам се скоро да я видим и като книга) е посветен на най-собственото, най-оригиналното в позицията на философа Иван Колев.
Искам да кажа, че дори и да го нямаше това толкова добре промисленото собствено философстване, представено в последната част, този дисертационен текст пак щеше да бъде много силен с екзегетичността на всички исторически и актуални тематизации на метафизиката на човешкото, с които се занимава, с богатството на интерпретациите и енциклопедизма си.

Този текст обаче става и нещо още по-силно в последната си част, където философът Иван Колев вече ни запознава със своите тези за спецификата на човешкото и за неговата постижимост чрез разбирането за екзистенциалната модалност. Фундамент на антропологията според него е модалната метафизика.

В заключение нека още веднъж да кажа, че текстът е напълно завършен като концепция и направа, и в него се вижда много, много повече от необходимото за получаване на образователната и научна степен “доктор”. Това е една почти готова книга, при това на философ, който има смелостта да философства за човека в битието.

***

Обсъждането на текста се превърна в оживен разговор и философски спор между рецензентите.
Включиха се и други от присъстващите колеги.
След това многозина споделиха, че е било много интересно и че са се развълнували от спора.
Такива ситуации на съвместно философстване и спор за това какво е човекът и как да мислим и да философстваме за човека в битието осмислят професионалното ни пребиваване във Философски факултет, в Института на БАН, все едно как се казва той и в прочие институции, от които получаваме насъщния.

Не се и съмнявам, че всичко по-нататък в "процедурата" ще мине като по вода.

Това беше първото обсъждане на философска дисертация чрез научно жури във Факултета и още от първия път се видя колко по-смислено е обсъжданията да минават така: не само двама рецензенти, както се правеше преди, а най-малко седем колеги от различни катедри и институции да са чели текста внимателно,
да са го обмислили и да застанат с писмено заявена неанонимна позиция за него.

представянето на "Дишащия хълм"

Тя има три различни публични лица и три различни псевдонима, но е една и съща в същността си на артист и литератор:-)
Тя е философ и естет, тя е преводачка на философия и литература от немски, поетеса и писателка.
Тя е Мария Добревска. Например, като преводач на философия и литература е Мария Добревска.
Но тя е и Мария Каро. Поетесата Мария Каро. Авторката на стихосбиката "Стъклена решетка", редактирана от Борис Христов и издадена от "КХ" през 1991 г.
Но тя е и Бети Файон.

И тази снимка е от премиерата на романа на Бети Файон "Дишащия хълм".

Премиерата беше на 22 януари вечерта, в едно просторно и артистично таванско помещение - нарича се "Склада", намира се на ул. "Бенковска" 11 Г, на ІІІ етаж и отговаря на името си.
Един голям празен някогашен склад с груби неизмазани стени.
Някогашна индустриална сграда, която днес е място за срещи и премиери, за пиене на чай в партерната "Чайна" - също с чудна атмосфера, като от времето между двете световни войни.
В "Склада" не е като в излъсканите до стерилност галерии със шпакловани стени, в които всичко е понякога прекалено шпакловано и прекалено полирано.

Едно ново градско пространство, в което все още има простор и се диша леко.




На премиерата на "Дишащия хълм" имаше и четене на откъси от книгата, разбира се.

А самата книга, освен прочетена, може да бъде и слушана!
Защото в книгата има и диск, на който е записана.




Книгата беше представена от Мария Станкова - съвсем в нейния непринуден и естествен стил на писане и говорене.
Това е голям комплимент: белетрист и майстор на словото, особено на късия разказ, като Мария Станкова, която никога не си криви душата и говори, и пише прямо,
похвали страшно много новият роман на Бети Файон.




Имаше и музика, изпълнена от Вежен Велчовски и Ясен Зердев.




Имаше и хубаво вино. И приятен разговор след това.




А ето я и самата книга.
Издадена е от ciela.
Част от нея е написана по време на творческия престой на Бети Файон в Къща на литературата на остров Парос.

Като я гледам и си казвам, че е крайно време да намеря и предишния роман на Мария Каро, за който само знам, че е епистоларен и че се казва
"Жюлиет летр" - за него четох и чух все хубави неща, но не го открих в нито една книжарница....

отново книгата на Весела Чичовска

Наскоро се появи второ издание на една настолна книга за всички, които се интересуват от образованието и неговата традиция и история у нас.

Книгата на Весела Чичовска "Политиката срещу просветната традиция".

Първото издание на книгата е от 1995 г. и беше на Университетското издателство, с недобро полиграфско оформление.

Сегашното е много хубаво издание на издателство "Гутенберг".
В голям формат и с внушителния обем от 579 с.

Това, което прави книгата настолна, е нейното съдържание: тя е изключително богато документирана история на драстичните промени, които настъпват през 40-те години на миналия век у нас в образователната традиция.
Но за да покаже какво и как се променя след политическото и конституционно променяне на България, авторът на такова изследване трябва да опише достатъчно точно какво е било състоянието на нещата преди случването на промяната.
За това книгата е много ценна.
Хронологически е фокусирана върху годините от 1944 до 1950, но в нея има много подробно представяне на всички степени и нива на образователната сфера у нас от Освобождението до нахлуването на Червената армия през 1944 г.

Това, което става през следващите 5-6 години, Весела Чичовска обобщава със заглавието на последната част на работата
"Взривяване на традицията".

И това е не просто метафора или пристрастна публицистична оценка, а неизбежен извод след проучване на документите и фактите, на събитията и процесите.

Този период е много задълбочено и също толкова документално изчерпателно проучен от нея и в монографията "Международна културна дейност на България 1944-1948 г.

Тя е и един от съставителите на още един свод от документи за този период на
"взривяване на традицията" в конституционното устройство, политиката, икономиката, културата и образователните институции у нас - от началното до висшето образование и науката.
Този безценен свод от документи е озаглавен
"Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950. Т. І"
Освен Весела Чичовска съсъставители на този том са Вера Мутафчиева, Дочка Панайотова, Елена Нончева, Златина Николова и Цветана Величкова.

В новото разширено издание на "Политиката срещу просветната традиция"
има предговор на Антонина Кузманова, в който се посочва, че то възпроизвежда текста от първото издание от 1995 г., но е още по-солидно академично укрепено с много подробни индекси, именен показалец и три приложения.

Първото от тях е статия за просветната политика в България през 40-те и 50-те години "Училището от просветната реформа до съветизацията", препечатана от "Исторически преглед", кн. 2/1994-1995 г.

Второто приложение е също статия, публикувана в "Исторически преглед", кн. 10/1991:
"Главлит (1952-1956). Изграждане на единна цензурна система в България".

Третото приложение е интервю, дадено на Екатерина Вечева през 1990 г. за сборника "Историците - за истината, за насилията, за себе си" (съставители Антонина Запрянова и Екатерина Вечева). Интервюто е озаглавено "В тоталитарните общества няма защитени от времето периметри".



Не съм сигурна дали авторката е била жива и дали е могла да види предишното издание от 1995 г., защото през същата тази година тя си е отишла от този свят.

Сегашното издание може изключително много да зарадва нейните близки, които са го финансирали и подпомогнали.
Чрез това те са направили много ценен подарък за нашите читатели.

за "Нова възхвала на глупостта" на Лидия Денкова

През миналата година 2010 излязоха няколко забележителни книги.

Ще се опитам в няколко последователни поста да ги представя, макар и накратко, и то преди всичко чрез авторските предговори към тях.

Започвам с най-интересната книга за миналата година у нас, според мен, в областта на хуманитаристиката:

Nova stultitiae laus, или
Нова възхвала на глупостта


Автор на тази "Нова възхвала на глупостта" е Лидия Денкова.

Тя е класически филолог и доктор по философия с дисертация за рецепцията на Дионисий псевдо-Ареопагит в старобългарската книжнина.
Тя е преводач на философска, богословска и художествена литература: от латински - на "За ученото незнание" на Николай Кузански; от гръцки - на Дионисий псевдо-Ареопагит; от френски и руски език - ако трябва да съм изчерпателна за нейните преводи, списъкът ще стане дълъг като за цял отделен пост.
Тя е преподавател по множество дисциплини от областта на философията, история на философията, естетиката и етиката в НБУ.

Освен завидно ерудиран познавач на миналото, тя е автор на впечатляващи интерпретации на проблеми от съвременността - като най-новите предизвикателства пред етиката и в модерната фентъзи литература (поредицата за Хари Потър, например).

Миналата година тя зарадва (по)читателите на Еразъм Ротердамски у нас
с едно горчиво-шеговито издание, осъществено от Ciela, на
"Нова възхвала на глупостта", посветено на 500 годишния юбилей на Еразмовата сатира.


С тази книга тя ме изненада с неподозирания до този момент неин талант за сатира и ирония, на какъвто не всички изключителни ерудити се радват.

Книгата започва с посвещение на авантитулната страница, от ясно по-ясно:

500 години по-късно...

"когато са времена на тъпотия, невежество и варварщина"

Френсис Бейкън


Книгата започва със забавен предговор, от който ще цитирам тук няколко пасажа:


Какво му има на нашето време, господин Еразъм?



1509 година е епохална дата, белязала важно събитие. Хуманистът философ Дезидерий Еразъм Ротердамски завършва една малка книжка, Възхвала на глупостта, написана сякаш на шега, докато пътува от Италия за Англия, за да запълни времето си и "да не остане чужд на музите". Успехът след публикуването й е безпрецедентен за онова време - за четири месеца книгата претърпява седем издания, а приживе Еразъм вижда 49 издания на много езици. Векове по-късно Анатол Франс казва нещо много силно за "Възхвалата", а именно: че това е първата човешка книга, която е прочел. Човешка, може би защото след появата на книгата никой вече не се съмнява нито колко важна е глупостта, нито колко е устойчива темата за всички времена...

Самият Еразъм дава думата на Глупостта да говори от първо лице и да се произнесе по всякакви теми, описвайки духа на времето, духовния облик, манталитетите, нагласите на епохата от началото на ХVІ век. Какво ли би написал днес Еразъм, ако беше жив, с присъщата си способност да долавя изострени тенденции в личния и обществения живот?...

Със сигурност много неща днес щяха да му харесат. Със сигурност и много неща нямаше да му харесат и щеше да прецени, че думата отново трябва да се даде на Глупостта, все тъй жива и пълнокръвна, ширеща се къде ли не, и то най-вече под формата на силен властови ресурс.
...
Според френския моралист Шамфор "трябва да бъдем достойни за глупостите, които изисква нашият характер". Това открива много простор за разбиране, приемане, спокойна насмешка и не на последно място за самоирония. И ако Бейкън е казвал за своето време, което е и времето на Еразъм, че това са времена на тъпотия, невежество и варварщина, значи дори и нашето време да е такова, няма нищо страшно - човечеството ще оцелее поне още 500 години. Може би като минава, както се изразява Ортега-и-Гасет, през едни необходими периоди на реварваризация, на възродена глупост, която прави историята да изглежда толкова неравна - и толкова човешка.

Така че на въпроса: Какво му има на нашето време, господин Еразъм?, вероятно Еразъм Ротердамски би отговорил ведро и с усмивка,
повтаряйки нещо от предговора към своята "Възхвала на Глупостта": Като цяло, нищо особено му няма на вашето време - но нека всеки сам да си отговори. Всеки човек
"с напълно свободен дух може да се надсмива безнаказано на всекидневния човешки живот, стига само свободата да не преминава в лудост".

Така би отговорил човекът, чийто девиз бил: Cedo nulli, Не отстъпвам на никого.

***
Разбира се в "Нова възхвала на глупостта"
Лидия Денкова цитира Еразмовата Възхвала... в превода на проф. Александър Милев по изданието на "Народна култура" от 1984 г.

има много малко сняг

от Августа Траяна до Сердика

За много години, скъпи читатели на блога ми!








На първия ден от новата година пътувах към моя роден град: Верея, Берое, Августа Траяна, Иринополис, Боруйград, Ески Заара...
За малко се видях с роднини и близки. И с моята любима учителка по философските дисциплини от училище - г-жа Елена Велкова.

Трите снимки на този пост са от едно място, което обичам особено много - останките от римския форум на Августа Траяна и крепостната стена на византийския Иринополис.

Докато живеех там до 1982 г., почти всеки ден на път за училище или на връщане от училище минавах оттам, макар че не ми беше съвсем на път.
А, впрочем, тогава се учеше и работеше дори и в събота. Работната седмица беше шестдневна.

Нещо винаги ме тегли натам.
Дори когато съм там само за два дни, пак гледам да мина точно покрай това място.

Не знам със сигурност дали това е най-решителното обстоятелство, повлияло върху мен и интереса ми към античността. Че съм родена в град, който на много места ми казва: миналото живее в сегашното.
Когато бях ученичка в гимназията и учех екскурзоводство като практика, в последната година, в ХІ клас дълго се колебах и разкъсвах какво да избера: дали да ходя на практика всяка сряда в къщата-музей на Гео Милев и в "Литературна Стара Загора", който се помещава в дома на Веселин Ханчев, или в Окръжния исторически музей.

И както съм споделяла и тук миналата година през януари, избрах къщата на Мильо Касабов.

Но това, че миналото е живо в сегашното, както в Зарата форумът на Августа Траяна и крепостната врата на Иринополис живеят в сърцето на новия град, е убеждение, което живее в мен.

***

А преди това кратко новогодишно пътуване си стояхме вкъщи, защото между Коледа и Нова година беше студено и много заледено.
Спестихме си кратката двудневна екскурзия из Витоша, която по традиция правим с Николай точно в този промеждутък, защото хижата-хотел, където преспиваме обикновено, нямала тази зима парно.

И така. Стоях си вкъщи и писах във форума на "СЕГА". От години участвам в него с ник Една размишляваща.
Голямо писане падна.
Особено в един много студен ден, в който по заледените и непочистени софийски улици не можеше да се стъпи, във форума се случи много интересна дискусия.
Като коментар на интервю с колегата Огнян Минчев, представено в "Горещи новини" и озаглавено "При липсата на активна опозиция анализатори разчитат само на гражданския натиск".

Та там писах и за Херодот, и за Клистен, и за Аристотел, разбира се.

Припомнях учебникарските факти за разделението на властите на три във всеки полис и всяка политейя, в която целта е да има мир и добър живот.
Нещо, което в Атина започва с Клистен още през 508 година преди Христа!
Аристотел така добре го описва в "Атинската политейя" и така убедително анализира и убеждава в това в "Политика".

Напомних там за няколко учебникарски случки от Херодотовата "История", на фона на които изводът е неизбежен: днешните ни управляващи се държат като диви варвари от времето преди гръко-персийските войни.

Много голям интерес във форума и оживена дискусия (от 29-ти чак до 31 декември) предизвика една препратка към не по-малко известното произведение на
Полибий "Всеобща история".

*

Миналата година, даже вече по-миналата, си мислех, че сегашната власт може най-добре да бъде окачествена с онова, което Аристотел в "Политика" нарича охлокрация.

Власт на тълпата, на необразованата тълпа.

Така написах и на Бойко Пенчев в моите десет точки-отговор, на неговото питане от лятото на 2009 "Какво се случи на 5 юли?", публикувано в "Дневник".

Най-близкият ми приятел-и-колега в последните дни на декември ми напомни за
Полибий и за това, че в неговата класификация във "Всеобща история" има и една още по-страшна форма на израждане на полисния живот -

така наречената хейрокрация.

Хейрокрацията според Полибий, (книга Шеста, параграф 9), е властта, която си служи с насилие, а не се подчинява на закона.

*

Цитирам превода на Валерий Русинов по изданието от 2002, ИК "Рал Колобър", с. 103-104:

Прочие, когато бъдат обзети от властолюбие и не са в състояние да придобият власт чрез личните си добродетели, те затриват имотите си, разглезвайки и разваляйки народа по всевъзможни начини.
В своята глупава алчност за власт те подклаждат сред тълпите стръв към подаръци и навика да ги получават.

Тогава основите на демокрацията рухват и тя се променя в управление, основано на силата и насилието - хейрокрация. Защото, щом тълпата е свикнала да се храни от чуждото и да разчита на богатството на съседа,
когато се сдобият с амициозен и дързък водач,
но лишен от почестите на властта поради бедност, те установяват власт на хейрокрацията, власт на насилието. Сбралата се тълпа почва кланета, прогонва, плячкосва, озверява..."

*
Ще се самоцитирам от написаното във форума:

Според познавачи на гръцкия като Николай Гочев, който преди две години изнесе лекция в СУ върху хейрокрацията според Полибий,
освен като "власт на насилниците",
хейрокрация означава преди всичко власт на най-лошите - овластени при развалата на демокрацията да управляват по-добри и по-можещи от тях.

Един форумец с ник Туткалчев там също много хубаво разясни непреводимата игра на думи в хейрокрация.

Може да се преведе като власт на насилниците, и по-описателно - като власт на служещите си с грубата сила на ръцете си.

Така го е превел Валерий Русинов във втория том на "Всеобща история" на Полибий.

Може и да се преведе като власт на най-лошите - противоположните на аристои, на най-добрите. Както предложи Николай Гочев на спецкурса "Актуалната античност. Политическата мисъл на античния свят".

Тогава колегите, присъстващи на лекцията за Полибий, в дискусията след това предложихме и трети превод: "хейрокрация" означава власт на мутрите - диалектическо снемане и на двата превода: хем си служат с груба сила, хем са по-лоши от тези, които управляват.

*

В началото на 2011 година имаме само две възможности - или да изберем античното понятие хейрокрация, или по-модерното понятие урфашизъм.
Умберто Еко го пояснява в забележителното си есе "Вечният фашизъм", за което писах още в началото на прииждането на варварите през лятото на 2009 г.
*

Когато през есента на 1982 г. станах студентка по философия, от книжарниците и библиотеките
властите на "народната република" прибираха тайно една книга.

Книгата "Фашизмът" на Желю Желев.
Когато с моите най-близки колеги и приятели се шегувахме:
"Защо я иззеха тази книга от всички книжарници и библиотеки?
Та там пише, че фашистката държава е държава на тоталния шпионаж!?
Нашата страна е "народна република", а не фашистка или тоталитарна, нали?!?
В нея няма тотален шпионаж, разбира се!"

И се смеехме.
И със страх в шегите си казвахме: "Ами ако сега някой от нас си обърне ревера и си покаже значката от Шесто?"

***
Та така.
28 години по-късно.
Пак същото.
Пак тотален шпионаж.
Сто милиона лева за подслушване.
Сто милиона лева!

И министър-председателят, и вицето, дето е шеф на нашето неототалитарно Гестапо, и почти всички министри, че даже и образователният, казват: "В това няма нищо лошо. Така трябва да бъде!"

Вицето, дето е и шеф на неототалитарното Гестапо, чете от парламентарната трибуна на "парламентарната република" в ден за уж "парламентарен контрол", тенденциозни извадки от шпионирани разговори на "лекари-убийци" и ги обвини в умишлено убийство на бебе...

Като поразгледате линковете, скъпи читатели и посетители на блога, ще намерите превода на Книга Епсилон на "Никомахова етика".
Да, пак Аристотел. Съжалявам, ако на някого от четящите тук им е писнало да го споменавам. Още той е написал и обяснил убедително, че няма справедливост и справедливо, сиреч няма право и законност там, където при налагане на наказание не се преценява точно има ли вина или не, и умишлена ли е тя или не.

Не беше случайно, че в началото на 2001 г. "Никомахова етика" в няколко класации на издания с милиони читатели беше определена като една от най-влиятелните и важни книги за последното хилядолетие.

Започвам годината с тревожните бележки тук:

Няма меродавен съд, няма меродавни присъди за сегашните управляващи.
Те са съдници на всичко и всички.
Има едно самозабравило се и невежо вице, което превърна Парламента в наказателен трибунал.
Няма върховенство на закона.
Няма равенство пред закона.
Има тотален шпионаж.

Има обаче и надежда: тази година и следващата да ги сменим с други - и в местната власт, и в Народното събрание.

Ако това не стане, ще има насилие над мирните и образовани граждани.
Както стана с лекарите от Горна Оряховица - арести, разпити и публично опозоряване в самото Народно събрание и по гестаповските медии.

Дано нещата да се развият по оптимистичния вариант: смяна на варварите чрез избори.

На всички читатели и гости на блога пожелавам здрава и мирна година!