във фб на 4 август за няколко френски филма

 https://www.youtube.com/watch?v=J0Kty2LEq68

Тази година гледах няколко френски филма, един от друг по-хубави.

Първо гледах „Жан дю Бари: Фаворитката на краля“. Всъщност филмът не е само френски, а с участие на няколко други държави: Белгия, Великобритания, САЩ, Русия и Саудитска Арабия. Сценаристка и режисьорка, даже и изпълнителка на главната роля – Майуен льо Беско. В ролята на краля Луи XV – неотразимият Джони Деп. Почти всичко е заснето във Версай, костюмите са на „Шанел“. Интересна история, церемониално изящество, интриги и предразсъдъци, една образована, горда и умна жена влюбва краля в себе си, шик и лукс, но... какво ще стане не много след смъртта на краля, знаем всички. Няма нито една еротична сцена, макар че от заглавието някой може да има други очаквания. От изпълнителката на главната роля се вижда винаги само лицето, тук-там малко от крака ѝ, обут в плътен чорап. Това се казва вкус.

Бюджетът на този филм е 22 400 000 щатски долара.

После гледах най-новата екранизация на „Тримата мускетари“ в две части: „Тримата мускетари: Д’Артанян“, 2023, продукция на Франция, Германия, Испания, Белгия; и „Тримата мускетари: Миледи“, пак от миналата година, Франция, Германия, Испания, Белгия.

Бюджетът на първата серия е 36 000 000 евро.

Бюджетът и на втората серия на „Мускетарите“ е 36 000 000 евро.

Вчера гледах най-новата екранизация на „Граф Монте Кристо“, която е изцяло френска продукция, с бюджет 42 900 000 евро – пари само на държавата и на много, много спонсори, разбира се, най-много от Банк Насионал Париба.

Както се вижда от инфото за всички тях в IMDb, за няколко месеца по света и за един месец у нас, приходите почти са се изравнили с разходите за „Граф Монте Кристо“.

Филмът стиска за гърлото, макар че всички знаят как ще (трябва да) завърши.

За хората, които предпочитат по-консервативни филмирания, да предупредя: да, в екранизациите на романите на Дюма – и в двете серии на „Мускетарите“ от миналата година, и в „Граф Монте Кристо“ като цяло е спазена най-общата архитектоника на сюжета, но има много второстепенни линии, които са нововъведения.

Например, в първата серия Д’Артанян го гръмват и го заравят привидно мъртъв, а всъщност припаднал-полужив в ковчег, от който той успява да се самоизкопае. И това става още преди да се озове в Париж, но такова нещо май няма в романа, или спомените на хора, които са го чели преди десетилетия, не са достоверни.

Или, в „Граф Монте Кристо“: в началото морякът Едмон Дантес спасява една давеща се девойка, която впоследствие ще се окаже кръвна роднина на прокурора,... но да не разказвам повече, за да е интересно на онези, които решат да го гледат.

Сякаш с тези нововъведения още от самото начало се казва на зрителите: гледайте сега колко неща в сюжета ще променим, но ще остане като цяло същата сюжетна архитектоника.

На мен ми харесаха много и четирите филма.

Много пари се дават за хубаво европейско кино. Французите се грижат да опазват и разпространяват литературно-културното си наследство.

А за „Граф Монте Кристо“: в сравнение с предишни филмирания, в най-новата е наблегнато на това, че той след всичко преживяно не може вече да обича, не може вече да прощава, иска само да отмъщава и да отмъщава. В една от предишните екранизации, от 1998 г., в която Жерар Депардийо беше в ролята на графа, накрая той все пак се ожени за Мерцедес. А в най-новата екранизация – не стана така...

Според дъщеря ми, която е киноман, въпреки всичко и в най-новата екранизация има прекалено много мелодраматични сантиментализации в последната част, а според мен – не.

Пиер Нини и според нея, и според мен, като графа е жесток – „жесток“ и по нашия жаргон, и според сценаристите на най-новата версия.

За мен това са лицата на съвременна Франция: тези четири филма.

Що се отнася до откриването на Олимпийските игри преди 10 дни: няма скоро да престанат коментарите за него, защото двете най-гледани събития в целия свят са финалите на световните първенства по футбол и откриванията на Олимпийските игри.

„Който плаща, той поръчва музиката“.

Някогашните Олимпийски игри са се провеждали за почит и умилостивяване на боговете.

Съвременните Олимпийски игри се провеждат за почит и умилостивяване на спонсорите.

Такъв е светогледът на онези, които дърпат конците на Международния олимпийски светоглед. Целият свят видя какъв е.

А френските филми, които гледах напоследък, ми харесаха много.

Най-много: "Граф Монте Кристо". В главната роля: Пиер Нини.

Пиндар: Седма Олимпийска ода. Превод Теодор Тодоров

Споделено във фейсбук на 3 август: 

https://philol-forum.uni-sofia.bg/portfolio-item/br-12/

От вчера всички говорят за бокс на Олимпийски игри.

Античните Олимпийски игри не са били само повод за временно примирие между непрестанно воюващите десетки елински полиси.

Игрите са били повод за краткотраен мир, а причината е била друга.

Провеждането на Олимпийските, както и на Немейските, и на Питийските, и на Истмийските, и на Панатенеите, и на Мегарските и на всички по-малко известни местни игри е: да се смирят човеците, защото са смъртни и да отдадат почит на безсмъртните богове, които владеят, ръководят и управляват всичко във вселената.

Олимпийските са били почит към върховния бог Зевс, Немейските – пак към него, Питийските – към Аполон, Истмийските – към Посейдон.

Шедьоври на гръцката литература са вдъхновени от игрите и от победителите в тях, защото всички

п о б е д и са ставали повод за създаването на

о д и за прослава.

За прослава, първо на боговете и богините, разбира се.

После, на полисите, за чиято прослава се състезават атлетите.

И най-накрая, за самите тях.

Така се е появил жанр, който по разбираеми причини се изгубва след това в европейската и световната литература.

Жанрът е п и н и к и й, в който шедьоври са създадени от Пиндар.

***

На български имаме книга с Питийски оди на Пиндар с чудесен превод на Яна Букова, студия и бележки от нея. С., изд. "Стигмати", 2011.

***

Има и една Олимпийска ода, Седмата ода на Пиндар,

Тя е посветена на боксьора Диагор от Родос и е преведена

и коментирана от Теодор Тодоров – Бог да го прости!

Ето я:

ПИНДАР: СЕДМА ОЛИМПИЙСКА ОДА.

В ЧЕСТ НА БОКСЬОРА ДИАГОР ОТ РОДОС

Превод Теодор Тодоров

Публикувана във „Филологически форум“, Година 6 (2020), брой 2 (12), с. 206-211.

За автора: Пиндар (517–473 г. пр.н.е.) е автор на оди в чест на победителите в общогръцките игри (епиникии). Произведенията му се ценят високо през цялата Античност и до нас са достигнали четири от общо седемнадесетте негови книги с химни. Пиндаровата Седма Олимпийска ода е посветена на Диагор от Родос – победител в дисциплината бокс на Олимпийските игри от 464 г., и дълго време владее интереса на изследователите на творчеството на Пиндар, на интересуващите се от същността на старогръцкия мит и неговата вариативност, както и на учените, занимаващи се с Античността въобще.

Диагор е професионален атлет, посветил живота си на спорта и на общогръцките игри. Той е περιοδονίκης (periodoníkēs), победител в Олимпийските, Питийските, Немейските и Истмийските. Значимостта на този епиникий, възхваляващ победата на Диагор в дисциплината бокс от 464 г., е толкова голяма, че в Линдос (един от трите града на Родос, за чието основаване се разказва в одата) текстът е бил изписан със златни букви по стените на храма на Атина.

Типичното разделение на хоровите партии в епиникиите е на строфа, антистрофа и епод.

Всяка тройка е в еднакъв размер, обикновено измислян специално за конкретния химн.

Преводът е по текста в изданието Olympian Odes. Pythian Odes.

Edited and translated by William H. Race. Loeb Classical Library 56.Cambridge, MA: Harvard University Press, 1997.

Въведението към одата е на преводача Теодор Тодоров.

***

С е д м а О л и м п и й с к а О д а

(Строфа 1)

Както щом някой, взел от заможна ръка плискаща чаша, пълна с влажно вино,

я дава на новия си зет (чаша – златен венец на притежанията му),

вдигайки наздравица от дом в дом и в чест на пира,

за да уважи новото си сродяване, а пък зетя го прави за завист на присъстващите другари

заради сговорния брак,

(Антистрофа 1) така и аз, като изпращам на победоносните състезатели течен нектар – дар от музите и сладък плод от моя ум,

умилостивявам победителите в Олимпия и Делфи.

Щастливец е този, който се слави с добро име.

Но в един момент – един, в друг другиго закриля даряващата цвят и свежест

Награда на поезията със сладко пеещ форминкс и чрез всегласните цеви на флейтите.

(Епод 1)

И сега, под съпровода и на двата инструмента, акостирах с Диагор на обградения с море Родос , която възпявам като дете на Афродита и невеста на Хелиос.

Също ще възхваля сражаващия се смело огромен мъж, увенчан при река Алфей,

награден и за бокс при Касталия , както и баща му Демагет, приятел на Справедливостта.

Те живеят на триградовия остров на широката Азия, близо до носа заедно с аргивски копиеносци.

(Строфа 2)

Искам, като разкажа история за произхода им от Тлаполем,

да изясня връзката им с властващия нашир род на Херакъл.

Защото по баща се славят, че произхождат от Зевс, а по майка – от Астидамия, дъщеря на Аминтор.

Над умовете на хората висят неизброими грешки.

(Антистрофа 2)

Невъзможно е да откриеш това, което сега и в края ще се случи да е най-добро за човек.

Някога в Тиринт основателят на града уби, удряйки с пръчка от сурова маслина, незаконния брат на Алкмена Ликимний, разгневен, че той излиза от стаята на Мидея.

Смутовете на ума объркаха дори и мъдрия мъж.

Затова той тръгна да се допита до бога.

(Епод 2)

Златокъдрият бог от благоуханния адютон на храма си му каза да отплава от бреговете на Лерна към обграденото от море широко поле.

Там някога великият цар на боговете пратил златен сняг над един град,

когато, благодарение на уменията на Хефест и на бронзовата му брадва,

Атина, след като изскочи от темето на главата на баща си,

нададе чудовищен боен вик и Небето и майката Земя се стъписаха от него.

(Строфа 3)

Тогава и богът, син на Хиперион,

който носи светлина на смъртните, повели на скъпите си синове първи да издигнат олтар на богинята и да зарадват сърцата на девойката и на баща ѝ, като основат тържествено жертвоприношение в тяхна чест.

Почитта към прозорливите всява добродетел и радост сред хората.

(Антистрофа 3)

Но синовете ги покрива някакъв тъмен облак на забрава и отклонява умовете им от правия път на действията. И те се качиха на акропола без семето на блестящ пламък

и установяват безогнени свещенодействия.

И като донесе жълт облак, Зевс прати обилен златен дъжд.

(Епод 3)

A Светлооката богиня предостави на ръцете на смъртните да владеят отлично всички изкуства.

По пътищата им се нареждаха статуи, подобни на живи движещи се хора.

Славата им беше голяма.

За знаещия умението се показва по-голямо, когато е неподправено.

Старите хора разказват, че когато Зевс и безсмъртните богове разделяли земята,

Родос все още не се бил показал в широкото море, а бил остров, скрит в солените морски дълбини.

(Строфа 4)

Понеже Хелиос отсъствал, никой не му определил част.

И така оставили свещения бог без участие в разпределянето на земята. Зевс щял да заповяда повторно хвърляне на жребий, защото Хелиос се бил оплакал. Но Хелиос не го допуснал – казал, че видял насред сивото море да израства от дъното земя, плодородна за хората и щастлива за добитъка.

(Антистрофа 4) Веднага призовал Лахезис със златната лента на главата да вдигне ръце, за да не е лъжлива великата клетва на боговете, и да се съгласи с кимване със сина на Кронос да изпрати острова към блестящия ефир, за да бъде награда за Хелиос оттук насетне. И силата на словата се изпълнила, превръщайки ги в истина. От влажното море израснал

(Епод 4) остров, който притежава бащата, даващ живот на острите слънчеви лъчи, предводител на дишащите огън коне.

После, като се съчетал с нимфата Родос, му се родили седмина синове, които получили от него най-мъдрите умове сред всички мъже, живели досега. От тях един станал баща на първородния Камир, а също и на Ялис, и на Линдос. След като разделили бащината си земя на три, всеки владеел определения му град отделно, а всяко селище било наречено на тяхно име.

(Строфа 5) Там като към бог се установява сладко изкупление за жалната съдба на Тлаполем, предводител на тиринтците: жертвоухайно шествие и съревнование на състезания. На тези състезания Диагор два пъти беше увенчан с цветя, а в прочутия Истъм сполучи четири пъти, а в Немея и в скалистата Атина побеждаваше отново и отново.

(Антистрофа 5) Бронзът в Аргос го опозна добре, както и наградите в Аркадия и Тива; също и законните състезания в Беотия и в Пелана. В Егина спечели шест пъти, а и сметката от камъчета в Мегара не разказва нищо различно. Но, татко Зевсе, господарю на хребетите на Атабирий,

почети обичая да се състави химн в чест на победителя в Олимпийските игри –

(Епод 5) мъж, открил с юмруци благополучие, и му дай почитаема известност и сред съгражданите му, и сред чужденците.

Защото той вървя правилно по път, лишен от надменност, и несъмнено е научил това, което са му завещали разумните умове на достойните му предци.

Не крий общия произход от Калианакс. И градът на Ератидите е радостен заедно с него.

Но за кратко време ветровете се движат бързо от едно място на друго.

***

Обяснителни бележки на преводача Теодор Тодоров:

1. Награда на поезията – буквално „Харита“.

2. В одата става въпрос едновременно за остров Родос и за митологичния персонаж Родос, дъщеря на Афродита и съпруга на бога Хелиос.

3. Алфей е реката, която тече покрай Олимпия, където се провеждат Олимпийските игри.

4. Касталия е извор в Делфи, където се провеждат Питийските игри.

5. „Някога в Тиринт основателят на града уби“ – става дума за Тлаполем.

6. Мидея е съпругата на Тлаполем.

7. „Някога в Тиринт основателят на града уби, удряйки с пръчка от сурова маслина, незаконния брат на Алкмена Ликимний, разгневен, че той излиза от стаята на Мидея . Смутовете на ума объркаха дори и мъдрия мъж. Затова той тръгна да се допита до бога“ – богът, до който се допитва е Аполон.

8. „Златокъдрият бог от благоуханния адютон на храма си“ – адютон е най-вътрешната част на храма, където се помещава Пития.

9. Храмът в Делфи, където се намира прорицалището на Аполон.

10 „от бреговете на Лерна към обграденото от море широко поле“ – остров Родос.

11. Описва се митът за раждането на Атина от главата на Зевс.

12. „ и богът, син на Хиперион“ – т.е. Хелиос.

13. „девойката“ е богинята-девица Атина.

14. „баща ѝ“ е Зевс.

15. „И те се качиха на акропола без семето на блестящ пламък“ - т.е. без огниво. чужденците.

16. Лахезис – една от трите мойри; отговаря за измерването на нишката на живота.

17. „От тях един станал баща на първородния Камир, а също и на Ялис, и на Линдос. След като разделили бащината си земя на три, всеки владеел определения му град отделно, а всяко селище било наречено на тяхно име“ – Ето защо Родос се нарича „триградият остров“.

18. Т.е. Тлаполем е хероизиран.

19. Т.е. на Истмийските игри.

20. Т.е. на Немейските игри.

21. Т.е. на Панатенеите.

22. „Бронзът в Аргос го опозна добре, както и наградите в Аркадия и Тива; също и законните състезания в Беотия и в Пелана. В Егина спечели шест пъти, а и сметката от камъчета“ – камъчетата, с които пазят записи на победите.

23. Състезанията във всички изброени градове след Немея представляват местни съревнования, които не влизат в т.нар. „период“ на общогръцките игри. Единствено Панатенеите имат общогръцки характер.

24. Атабирий е най-високият връх на о. Родос.

25. Калианакс е праотец на Диагор, известен само от тази ода.

26. „И градът на Ератидите е радостен заедно с него“ – Ялис на о. Родос.

***

Освен изданието на „Стигмати“ от 2011 г. с превод, встъпителна студия и коментар на Яна Букова,

други поетични творби на Пиндар, преведени на български, могат да се прочетат в тома „Антична поезия“ в превод от старогръцки и латински на на Борислав Георгиев, изд. „Народна култура“, С., 1970.

Там са: Първа Питийска ода;

Осма Питийска ода;

Единадесета Олимпийска ода;

Дванадесета Питийска ода;

Из Осма Истмийска ода;

Фрагменти от „Погребални химни“ и „Химни“, „Партении“, „Дитирамби“, из „Пеани“,

Из „Елегии“, „За Делос“ – от „Прозодии“, из „Девети пеан“ – „За тиванците“; „За Елевзинските мистерии“.

Както се вижда, има три негови творби, които засега имат два различни превода на български – на Борислав Георгиев от 1970 г. и на Яна Букова от 2011 г. : Първа Питийска, Осма Питийска и Дванадесета Питийска.

Със сигурност има и други, но засега непубликувани преводи, които са правени от студенти в специалност Класическа филология като техни курсови работи

в памет на Петя Янева

С Петя ме свързват много неща, но и най-вече нещо съдбовно. Тя ме запозна с Николай.

Поред. През учебната 1983/84 година в група за студенти и аспиранти-философи започнахме да изучаваме старогръцки език. Преподаваше ни Богдан Богданов, който на първото упражнение се представи като асистент, а на второто щастливо усмихнат каза, че вече е доцент.

Богдан – Бог да го прости! Вчера станаха 8 години и от неговото представяне пред Господа.

Та, проф. Богданов ни преподаваше всяка сряда вечер от 18 до 21 часа в 187 кабинет. Изискваше много, изпитваше ни и на декламиране на парадигмите, и на превод на изреченията от една оранжева христоматия, по която се учеше тогава и всеки път ни напомняше, че имаме за домашна работа за следващия път да преведем всички изречения за съответната граматическа категория от оранжевата христоматия. „Но ако искате да научите, превеждайте всички изречения и от христоматията за Духовната академия, съставена от проф. Александър Милев“.

Изпитваше ни и за всякакви реалии от античната митология, литература и история. Веднъж беше много ядосан и по средата на часа възмутен и разтреперан от нашето невежество, трясна папката си и излезе по средата на часа. Никой не знаеше за какво се разказва в мита за Прокна и Филомела, защо едната се е превърнала в славей, а другата в чучулига.

В края на годината прямо ни обясни, че от нашата група не е доволен и няма повече да се занимава с нас.

През есента започнахме с ас. Петя Янева. Часовете се провеждаха във ФЖМК, най-често бяхме само трима: Антони Миленков, Людмил Табаков – мой колега и брат на Диди Табакова, и аз. Скоро те двамата се отказаха. Продължих само аз – и през пролетния семестър на 1984/85, и през цялата следваща 1985/86. На нея тези часове ѝ се отчитаха като пълноценно преподаване, защото административно групата се водеше аспирантска, а всъщност тя преподаваше само на мен. И понеже бяхме само двете, винаги когато времето беше хубаво през пролетта на 1985 г., се занимавахме на една пейка в Докторската градина. За мен ползата беше огромна: тя се занимаваше само с мен. Изпитваше ме и обсъждахме всичко, всички изречения и от оранжевата христоматия, и от другата, на проф. Милев.

Когато станах аспирантка, пак се записах в един аспирантски курс с колеги-старобългаристки. Те бяха много старателни и редовни. И така, Петя ми преподаваше още два семестъра.

***

През лятото на 1991 г. отидох за първи път в Гърция, на курса по новогръцки език в Атинския университет, в който имаше 30 нива – от съвсем начинаещи до преподаватели по езика.

На 22 юни 1991 г. имахме среща в едно барче на хотел „Ахилион“ на булевард „Свети Константин“, за да се уточни къде ще се настаним за месец и половина.

Тогава тя ме запозна с Николай, като при това запознанство се запитах: „Този защо така се е намъкнал в спортен екип в тая жега?“. Бил се връщал от тренировка по кунг-фу. А той на свой ред също не ме харесал, защото си помислил, че съм бременна, като ме видял облечена в широка тензухена рокля. „Тази явно е много амбициозна. Като е бременна, защо е хукнала на курс по новогръцки?“ Не бях бременна, такава рокля имах за атинската жега.

Участниците в този летен курс бяхме почти 10. Ние с Петя се настанихме в един пансион само за жени в квартал Ано Илиуполи. Всяка сутрин пътувахме заедно с автобус оттам до центъра на Атина, до представителната неокласическа сграда, наречена "Академията", в която се провеждаха по 6 часа на ден интензивните занимания по новогръцки.

***

През февруари 1993 г. кандидатствах за едногодишна специализация в Атинския университет. Работният език щеше да е английски, но трябваше да положа и изпит по новогръцки в МОНТ.

Малко преди това в Яйцето видях Петя.

– О, знаеш ли кой ще ви изпитва?

– Кой?

– Ники Гочев.

– Кой е тоя? Не го знам.

– Е, как да не го знаеш, нали ви запознах в Атина? Много е готин. Ще видиш.

Спомних си смътно за онзи, дето в най-голямата жега беше дошъл в хотел „Ахилион“ с анцуг.

– И какво той?

– Ами, току-що се е върнал, завършил е, в министерството са го поканили за екзаминатор.

– Аха.

***

Изпитът се проведе на 22 февруари 1993 г. и Николай, очевидно запознат предварително със специалностите ни, ми даде да преведа първата страница на „За душата“ и една страница от „Протагор“. На курса през лятото на 1991 г. бях научила съвсем малко за пет седмици, но изданията бяха билингва, ориентирах се повече по старогръцкия, а и тези текстове... Заслужено получих от Николай много добър 4. 50, което беше достатъчно.

***

След това започнах да посещавам някои от часовете на Николай, който преподаваше на хонорар новогръцки в Новогръцка филология, след някои от тях се разхождахме и си говореме с часове, и... така се открихме, и се сприятелихме.

***

Така се случи, че и на Петя ѝ бяха попречили, и на мен, та вместо да заминем в началото на септември за Атина, пътувахме заедно в един автобус на 13 октомври 1993 г. В автобуса ѝ казах, че съм бременна и че ще ползвам най-много два месеца от специализацията.

В общежитието Зографу повечето от живеещите на последния етаж бяха от българската колония. Всички се грижеха много за мен най-приятелски, понеже бях бъдещата жена на Гочев, с когото повечето от тях бяха живяли няколко години там.

С Петя и с Ваня Дончева ходихме на Акропола, в музея на Цикладското изкуство, веднъж в края на октомври ходихме на плаж на Вулиагмени, веднъж ходихме на таверна на Плака.

Върнах се от Атина на 8 декември 1993 г. и оттогава заживяхме с Николай.

***

Тук започва разказ, който завършва мрачно.

Още от първата ни среща, от първото упражнение в скърцащата сграда на Журналистиката през есента на 1984 г. Петя ни каза, че започва работа с група старобългаристи по Симеоновия сборник. Не бях чувала за него.

Оттогава сигурно десетки пъти сме си говорили за него и за философските категории в него. По какво приличат и по какво се различават от Аристотеловите.

Веднъж, трябва да е било през есента на 1993 г., малко преди да тръгнем заедно към Атина, ѝ бях на гости в Студентски град. Тогава и тя, и аз живеехме там.

Беше изпекла пиле с картофи, а аз не предполагах, че ще вечеряме. Преди вечерята тя ми показа някои много трудни места от Симеоновия сборник и остана поразена от това, че съм напреднала със старогръцкия, а изобщо не съм учила старобългарски.

Най-големият научен подвиг на Петя стана повод и за най-голямото ѝ огорчение.

Тритомният Симеонов сборник е паметник с неизмерима стойност за старобългаристиката, за византологията, но и за богословието и за философията.

Петя получи за него направо научната степен доктор на науките, после стана доцент и професор, получи награда за най-голямо научно постижение през 2016 г., но...

Дойде 2018 г.

Беше приет мракобесният – уж видоизменящ, а всъщност подменящ – Закон за изменение и допълнение на Закона за развитие на академичния състав. ЗИД на ЗРАСРБ.

Законът за репресиране на академична колегия у нас е изработен с очеизвадната цел:

да убие българската хуманитаристика.

Да унижи чрез най-садистични издевателства и

чрез чудовищни гаври

да смачка онези преводачи, издатели на текстове и изследователи на С Л О В О Т О,

които са посветили десетилетия от живота си, понякога целия си професионален път,

както е с академичния живот на Петя,

на текстове, които са се появили преди хиляда и/или повече години.

Тези текстове, които са написани на старогръцки или на гръцки от византийския му период с всичките особености на променянето му през вековете, които са били първите, преведени на старобългарски, веднага след Свещеното Писание и богослужебните книги.

Без тези текстове нямаше да ни има днес, нямаше да я има страната, езикът, вярата нямаше да е опазена.

Петя беше една от най-огорчените и най-садистично унизени големи наши учени.

Не я вписаха в НАЦИД.

В края на живота си тя разбра, че работата, която е осмисляла живота ѝ и за която – уж – преди това беше получила признание, е всъщност нищо, НИЩО, Н И Щ О.

С Ъ В С Е М Н И Щ О!

Чета сега съвсем стандартния некролог, в който са изредени академичните позиции: заместник-декан, два пъти декан, Общо събрание, член на експертна комисия в НАОА.

„Колеги“, които също сте заемали и сега заемате подобни позиции,

настоящи и бивши ректори и декани,

НЕ ВИ ЛИ Е СРАМ?

Докога ще угодничите пред силните на деня, които чрез идиотизмите на наукометрията,

съсипват здравето и живота на най-заслужените наши учени-хуманитари, преводачи и изследователи на старогръцки и старобългарски текстове?

Защо търпите още този убийствен и мракобесен закон?

Петя не беше вписана в НАЦИД.

Може би един от последните ни разговори беше през пролетта на 2019 г.

„Ами, Диме, няма да събера точките. Не ми признават нищо от работата досега“.

През последните години от живота си Петя разбра, че работата ѝ не струва

НИЩО, НУЛА... уви.

Нищо от нейната и от нашата работа на преводачи на хилядолетни текстове на български език не

струва.

„Ама това не е научна работа“ – обясняват вещо администратори от паразитната структура НАЦИД, но и от

раболепно полегналия в мутренските нозе най-стар наш университет.

Трябва да пишем статии на английски език в квартили и квартали, и да ни цитират в други статии на английски език, и да си мерим на кого колко му е голям импакт-факторът.

Не е така, но в тази унизителна и отровна среда тя се разболя и угасна.

Бог да я прости и да почива в мир!

споделени и във фейсбук 

 

проф. Даниел Вълчев: Правото – между сакралното и профанното

 Правото – между сакралното и профанното 

Академично слово на проф. д-р Даниел Вълчев, произнесено на патронния празник на Софийския университет – денят на Свети Климент Охридски,

 25 ноември 2023 г. 

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/s_akademichno_t_rzhestvo_sofijskiyat_universitet_otbelyaza_patronniya_si_praznik2

1. От началото на своето съществуване като относително обособена техника за социален контрол, правото винаги е претендирало, че е нещо много повече от това, че то не може да бъде свеждано до човешка дейност по създаване и прилагане на гарантирани с публична принуда правила за поведение. И наистина, за един дълъг период от време в западната културна традиция правото се разглежда като следващо от някакъв надвсекидневен и недокрай разбираем за човека ред (общ Космически ред или Божествен ред). То се представя или като част от сакралното, или поне като нещо, стоящо на границата между профанното и сакралното – неговото действие е в света на профанното, но по-дълбоките му основания следва да се търсят в сакралното. Известно е, че в представите на античните гърци човешкият закон е само отражение на общия вечен и неизменен Космически ред. Този ред обхваща хора и богове, живи и мъртви, реалност и мит – всичко това вплетено в една изначална, вечна и недокрай познаваема констелация. Очаквано, тъкмо Философът се представя като най-добрият законодател, доколкото единствено той е способен да прави относително верни допускания за принципите на идеалния свят по отраженията върху стените на пещерата (ако използваме стилистиката на Платон). Приема се, че правилата, които законодателят изрича, не са измислени в състояние на профанна дързост, а са открити по умозрителен път, който съвсем не е лишен от елементи на мистичност. Няма значение дали става въпрос за Питагоровото „Не яж бакла“ (правило, чийто смисъл става ясен едва през ХХ век, когато е открит ензима глюкозо-6-фосфат дехидрогеназа) или за Аристотелевото разграничение между дистрибутивна и корективна справедливост, основаващи се съответно на аритметични и геометрични пропорции. Важното е, че през Античността човекът не се възприема като напълно свободен да създава юридически правила, защото ако те противоречат на общия и до голяма степен сакрализиран Космически ред, те не биха били право, а произвол. По сходен начин Християнското Средновековие поставя валидността на човешкия закон в зависимост от един по-висш ред, този път свързан с абсолютния авторитет на единия, всесилен и непознаваем Бог. Известната фраза на св. Августин от De Civitate Dei:„ако няма Бог – няма справедливост, ако няма справедливост – няма право“ добре илюстрира този възглед през първите християнски векове. 

 Вероятно някъде към ХII-ХIII век античният възглед за висш ред, който е частично познаваем по умозрителен път, застига западната християнска догматика и се вплита в нея. За св. Тома от Аквино например, най-висшият закон Lex Aeterna, извиращ пряко от Божията непогрешимост, идва до нас не само като Lex Divina, достъп до който ни дава единствено вярата, но и като Lex Naturalis, до който достигаме чрез мислене. Но дори и Lex Naturalis е частично омагьосан заради пряката си връзка с неведомия Божий промисъл.

 2. Рационализирането на западния свят през ХVII и ХVIII век и паралелното разомагьосване на правото (ако използваме израза на Макс Вебер) стават за сметка на отстраняването на Бог като негово основание. В началото това отстраняване е внимателно и под условие – etiamsi daremus non esse Deum пише Хуго Гроций през 1625 г. През следващите 150 години фигурата на Бог все повече избледнява като по-дълбоко основание на правото. Всъщност Просвещенското рационализиране не лишава правото от каквото и да е по-дълбоко основание, а само заменя Бог с ново (този път метафизическо) построение – абстрактният, разумен и изначално надарен с права човек. Това е Човекът с главно Ч, организиран заедно със себеподобните си в суверенна общност, функционираща в рамките на демократично приет обществен договор (конституция). Така Просвещението изоставя фигурата на Бог и лишава правото от неговото традиционно сакрализиращо го основание, но същевременно се опитва да го предпази от пълното му потапяне в профанното. Просвещението едновременно признава човека за единствен творец на правото, но пък му отрича свободата да създава каквото си иска право. Този отказ от пълно разомагьосване на правото е в началото приемлив и дори вдъхновяващ, въпреки тежките конфликти между декларирани ценности и политическата практика на революциите (нещо, което е познато и в религиозен вариант). Проблемът обаче става видим през първите десетилетия на ХIХ век, когато изградената върху метафизичeски допускания идеология на Просвещението се сблъсква с новата и вече официализирана централна област в западните общества (ако следваме терминологията на Карл Шмит) – икономиката. Развитието на тези процеси днес са довели до една сложна ситуация при осмислянето на правото, чиято парадоксалност се корени тъкмо в Просвещението – западните общества са изградили правни системи, обслужващи една профанна икономическа и социална целесъобразност, но не са склонни да се откажат напълно от надвсекидневния характер на правото, поддържайки разказа за една негова нерелигиозна сакралност (през последните десетилетия намерила израз в идеологията на правата на човека). Всеки опит пък за обратно религиозно сакрализиране на правото е преграден от идеалите на Просвещението, които продължават да са в основата на съвременните западни конституционни модели. 

3. Разсъждавайки върху моралния закон, Кант очертава три основни „предпоставки с необходимо практическо значение”, които „дават на идеите на теоретичния разум обективна реалност“ и „право на понятие…“: 

(а) човешката душа е безсмъртна, 

(б) Бог съществува и

(в) човекът има свободна воля. 

Така Кант формулира една ключова теза, свързана със сакрализирането на правото: за да има изобщо някакъв смисъл, всяко теоретизиране относно моралния закон (а оттам и относно по-дълбоките основания на правото), трябва да приема не само наличието на свободна воля у човека, но и безсмъртието на човешката душа и съществуването на Бог. Въпросът за теодицеята (примиряването на идеята за всесилния, всезнаещ и безкрайно добър Бог със съществуването на злото в света) илюстрира казаното от Кант. Щом Бог е едновременно всесилен, всезнаещ и вседобър, то наличието на зло може да бъде обяснено, когато на деянията и мислите на човека се прирададе значение, отиващо отвъд неговия земен живот. Изходите от теодицеята са разнообразни в различните религии, но повечето от тях разгръщат една цялостна система от етически плюсове и минуси, надхвърляща земното съществуване и вписваща човека в един вечен кръговрат. Струва ми се, че няма да сгрешим, ако приемем, че всяка религиозна система не само предлага съгласувани отговори на въпросите за Аза и битието и установява йерархия от ценности, но и има връзка с правилата за човешко поведение – най-малко самата тя притежава нормативна част. Следва обаче да признаем, че колкото и да е интересна за правнофилософско изследване, нормативната част не е основна част на никоя от големите религиозни системи. Според мен, в основата си религията не е толкова техника за социален контрол, респективно за социална интеграция или обособяване. Ритуалите, етиката и организацията, респективно правилата, които ги установяват, са винаги вторични. Носещата част в религията е нейната екзистенциална част. Ключовият въпрос в една религиозна система е въпросът как да примири егоизма на Аза с неговото ограничено физическо съществуване, или казано по друг начин – как да помогне на човека да приеме мисълта за смъртта. Отговорът на този въпрос, независимо дали е усложнен или опростен, конкретен или абстрактен, винаги предпоставя една цялостна теория за спасението, включваща описание на пътищата за спасение. 

4. През последните два века и половина в западния свят не липсват опити за заместване на Християнството с идеология, която (макар и не религиозна в класическия смисъл на думата) да доведе до извеждане на правото от плоскостта на профанното чрез елементи на сакрализиране. Най-впечатляващият опит в това отношение в годините до Втората световна война са различните идеологии на националната държава, в които е вплетена идеята за националния суверенитет, който пък се представя като фундамент за изграждане на целия национален правен ред. Настъпилата криза на идеологиите на националната държава след Втората световна война, съчетана с нежеланието за преосмисляне на значението на идеите и понятията от ХVIII век, води до релативизиране на голяма част от тези идеи и понятия, и особено на понятието суверенитет. Днес без никакво притеснение говорим за частичен, непълен, споделен и т.н. суверенитет, в откровен противовес на теориите на Жан Боден, Томас Хобс и Жан-Жак Русо, върху които твърдим, че основаваме своите тези. 

Правата на човека, които през десетилетията след войната почти безапелационно се настаниха като водеща нормативна идеология на западния свят, също преживяха еволюция. Като относително цялостна концепция те се появяват в края на Средновековието (в религиозен вариант при късните испански схоластици и особено при Франсиско Суарес) и се изпълват с ценностен заряд и политически смисъл през Просвещението (от Хуго Гроций насетне). Всъщност обаче правата на човека имат доста различен прочит от ХVIII век до днес. По време на революциите те представляват идейна основа за оформянето на нацията и легитимирането на нейния суверенитет. След Втората световна война и особено след 70-те години на ХХ век те стават идеология, въз основа на която започва да се отрича класическата представа за национален суверенитет в контекста на опитите за изграждане на основан на общи ценности еднополюсен свят. Тази промяна е важна, защото тя подсказва известни сходствата между идеологията на правата и Християнството – претенция за самоочевидност, заклеймяване на всеки алтернативен възглед и допускане на силово налагане, представяно като мисионерство. 

5. Способна ли е нормативната идеология на правата да замести религията като по-дълбоко ценностно основание на правото?

 Моят отговор е еднозначен – не, по различни причини, три от които ми се иска да коментирам.

Първата причина вече беше обсъдена. Тя се корени в безплодността на всеки опит за концептуализиране на морала, който не се опира на вярата в Бог и в безсмъртието на човешката душа. Без такава опора правата на човека остават изключени както от духовната приемственост между мъртви, живи и още неродени, така и от една по-мащабна система от етически плюсове и минуси, която не се ограничава до конкретното физическо съществуване на Аза. 

Втората причина се корени в посочения вече метафизичен характер на тази концепция. Тя представлява опит да бъде доказано, че правото наистина има по-дълбоки основания, придаващи му известна сакралност, които обаче трябва да бъдат търсени в самото него, доколкото то (твърди се) е частично разгърнато на плоскостта на морала. Тази идея е също така симпатична и абсурдна, както и описанието на барон фон Мюнхаузен, който се самоиздърпва от блатото, хванат за собствената си коса. 

И третата причина е в самата идеология на правата, видяна през призмата на днешния социален контекст. 

Според мен има поне три неща, които днес ни карат да се съмняваме в безоблачното бъдеще на правата като водеща нормативна идеология. 

Първо, идеята за индивидуалната свобода, която е в основата на правата на човека, беше поставена на изпитание от възхода на тероризма на плоскостта свобода/сигурност. След атентатите от 11 септември 2001 г. започна настойчиво да се поставя въпросът за ограничаване на свободата (а оттук и на някои права) в името на сигурността. Към момента идеологията на правата по-скоро издържа на изпитанието, но това може лесно да се промени при нови предизвикателства. Кризата с Ковид-19 показа, че при нарастващ страх западните общества са неспособни да търсят опора в религията. А идеологията на правата демонстрира своята крехкост тъкмо при страх. Дори в обществата, за които се предполагаше, че са най-привързани къмтази идеология, хората не просто се съгласиха, но дори оказаха натиск върху правителствата, за да им бъдат ограничени правата в името на сигурността. 

Второ, няма сериозни изгледи технологичната революция да се забави или да стане в по-голяма степен предвидима. Постоянните промени в бита, в пазара на труда, бързите промени във физическата среда, в ежедневното общуване и в свободното време създават благодатна среда за нови разтревожени мнозинства. Ситуацията е доста сходна с описаната от Ерих Фром тревожност на човека в края на Средновековието – хората придобиват икономическа и духовна свобода, но губят сигурността, която им е давала принадлежността към определена икономическа, социална и духовна констелация. По същия начин днес човек е битово и информационно по-свободен, но той е все по-самотен в свят на разколебани ценностни йерархии, на информационно пресищане и на растяща икономическа несигурност. Залетият с предложения да консумира човек свиква да бъде забавляван и насочван в своите вкусове и решения, стремейки се да не остава сам. В някакъв смисъл той се сраства с това, което консумира и лесно преминава от консумирането на вещи към консумирането на образи, а в крайна сметка и към консумирането на илюзии. Медиите (в широк смисъл) стабилно са застанали между масовия човек и реалността, те му я разказват по един опростен и подходящ за възприемане без подготовка и без специално усилие начин. А всичко това принизява идеята за правата, отнема нейния патос и в крайна сметка я банализира. 

И трето, самата идеология на правата сякаш не успява да намери своите устойчиви по-дълбоки основания. От изразител на фундаментални и до голяма степен самоочевидни ценности като живота и свободата, днес все по-често нейни говорители формулират права, които се базират върху идеята за неизпитване на дискомфорт – мое право е да изисквам да имаш такова поведение, което не ми причинява дискомфорт. Опитите за последователното прокарване на тази идея водят до поне два важни резултата. От една страна, става възможно да се твърди, че не само човекът има права, но и всяко живо същество с централна нервна система. Така очаквано се проблематизира самото словосъчетание Права на човека. И второ – това е източник за ново вдъхновение за апологетите на крайните форми на политическа коректност, предизвикващи все по-видима смислова стерилност и допълнително масовизиращи и без това масовата речева посредственост. Замяната на словосъчетанието „негърски крал“ с „крал на южните морета“ в новите издания на „Пипи дългото чорапче“ е само един от многото примери за проблематизиране на смисъл – в първия случай поне е ясно, че се говори за предстоятел на човеци, докато във втория може да става дума и за един живеещ на юг Нептун, властващ над риби, членестоноги и мекотели. Всичко това ни връща към изначалния въпрос: откъде следват правата – дали те са универсални като отразяващи някакъв висш и неизменен ценностен дизайн или пък са социално подвижни и тогава всяко общество (или наднационална констелация) би могла да решава колко и кои права да признае чрез морала и правния ред. 

6. Казаното дотук ми дава основание да предложа един извод: ние продължаваме да гледаме на правото по шизофренен начин. От една страна, не спираме да величаем неговото разомагьосване и рационализиране, което означава тъкмо ограничаването му в света на профанното. От друга страна, подсъзнателно страдаме по изгубената му сакралност и се стремим до го изведем от всекидневното и да го представим като поне частично омагьосано. Доказателство за това може да се види дори в желанието ни да уподобим съдилището на религиозен храм – ограничен достъп до участие само за посветените, особена ритуализация на процедурите (в т.ч. и специални облекла), подиум, от който се изрича истината и се въздава справедливостта, и (разбира се) надежди и страхове от крайното отсъждане. 

Тъкмо върху тази носталгия по изгубената сакралност на правото ние, юристите, изграждаме своето самочувствие на посветени в нещо надвсекидневно и не напълно разбираемо за останалите. И стоейки пред колоните на Съдебната палата, вероятно бихме могли да се утешим, че днешното право все пак е успяло да запази някаква макар и скромна нерелигиозна сакралност, ако не беше едно малко затруднение, афористично формулирано от Умберто Еко – когато хората престанат да вярват в Бог, проблемът не е, че те вече не вярват в нищо; проблемът е в това, че те започват да вярват във всичко.

котенце за компания

Корабът пристига от Евбея (Евия), Линаря на Скирос го приветства

юбилей на Леда

 

селфи на Акропола отпреди два дни, 1 юни 2024 г., след концерта на "Рамщайн"

Днес Леда става на 30 години.

Да е здрава и щастлива, нека Бог да я благослови!

Тя е умна и талантлива млада жена, чете много и пише много. Тя е бакалавър по антропология, самостоятелна е отдавна, работи отдавна, пише отдавна – още от прогимназията, когато си направи блог.

От 1-ви до 12-клас учи в 31 СУЧЕМ „Иван Вазов“, известно като Бастилията. Харесваше много училището и след изпитите след 7-ми клас избра да остане в него, да не отива в друга гимназия.

Тя е от поколението, което от детската градина учи английски, но в училище от 5-ти до 7-ми клас учи и руски език, а от 8-ми до 12-ти беше в испанската паралелка. В училище беше почти пълна отличничка с изключение на учебната 2011/2012 г.  (когато започна наказателното дело срещу мен и тя го преживя мълчаливо и мъчително).

Любими предмети в училище ѝ бяха историята и литературата, езиците и философските дисциплини. Има няколко съученички, които са ѝ най-добри приятелки досега.

Завърши 12-ти клас със среден успех над 5.90 от петте гимназиални години, като на двете матури успехът ѝ беше 5.95 и 5.97.

В 12-ти клас дълго се колеба какво да следва. Един от пробните предварителни изпити, на които се яви, беше изпитът по журналистика във ФЖМК. На изпита се падна темата „Прекрасният нов свят“ и тя получи отличен 6. Може би в същия ден, когато стана ясно, че има максимална оценка, в най-близкия мол срещнах Зорница и Марин Бодаков – Бог да го прости! Той ми каза, че предния ден, като разсекретили имената на кандидатстудентите, полюбопитствал да види кой е автор на едно есе, което го впечатлило най-много и от името разбрал, че това е Леда Николаева Гочева. След което Марин каза: „Ако дойде при нас, с този талант за писане ще се отличава от останалите“.

В училище играеше в отбора по баскетбол и посещаваше кръжока по история, воден от класния ѝ ръководител д-р Антоан Тонев (в момента директор на СМГ, ако не греша). Беше решила, ако на националната олимпиада по история е на място от 1-во до 10-то, да се запише да следва археология в Историческия факултет, но на олимпиадата беше на 11-то място и тя избра да следва в НБУ. Ние с Николай също предпочитахме децата да не следват в университета, в който работим – достатъчно теглим ние, няма защо да патят и те.

На общообразователния приемен изпит-тест в НБУ имаше максимален брой точки, а после също беше почти пълна отличничка през годините на следването. Получаваше стипендия за това и съответно, не плащаше студентска такса.

Както в училище, така и в НБУ харесваше почти всичките си преподаватели.

В НБУ особено много харесваше проф. Лидия Денкова и доц. Боян Манчев, както и преподвателките по антропология доц. Евгения Благоева и доц. Росица Генчева. Там учи и малко латински, преподаваше ѝ д-р Владимир Маринов.

Много ѝ харесваха практиките, стажовете и учебните екскурзии, организирани от проф. Пламен Бочков и проф. Васил Гарнизов. Мечтаеше да мине през истинското посвещаване за всеки антрополог, мечтаеше за едно много продължителна практика, за оставане сред хора с друг бит и начин на живот, да отиде сред тях поне за една година, да се отдалечи от столицата.

По време на една лятна практика много ѝ бяха харесали скромните, кротки и трудолюбиви хора, които гледат копринени буби в селата между Ивайловград и Момчилград. Писа писма до кметовете им, но всички ѝ отговориха отрицателно, че не могат да я приемат, защото всички в тези села са бедни хора, няма нито един личен автомобил, в случай на разболяване или нараняване няма да могат да я закарат спешно до болница. С едно изречение: не можеха да приемат риск за живота и здравето на едно градско момиче, което да живее една година там и да отглежда копринени буби. Затова, когато започна ковид-локдауна, тя прекрати всички опити за изследователска едногодишна практика и за последващо писане на теоретична дипломна работа, яви се на писмен и устен държавен изпит. Взе с пълно отличие, разбира се. Това стана точно на рождения ѝ ден преди 4 години – 3 юни 2020 г.

Леда работи по нейно желание от есента на първи курс на следването си, отначало на половин работен ден в „Британика“, а след като завърши семестриално – в една фирма, в която работи и досега.

Имаше няколко участия в младежкото предаване БунтART, което се излъчваше по БНТ преди 10 години.

Писателският ѝ талант и страстта ѝ към киното не е необходимо да ги хваля, те са видими в публикациите ѝ.

Леда е кино-енциклопедия. Когато приятелите ѝ искат да научат или да си припомнят нещо за някой филм, не цъкат в IMDb, а ѝ звънят по телефона.

Леда има вече няколкостотин публикации в сайта ОперацияКино. Всяка седмица – по една кратка статия за нов филм, която тя пише само на основата на трейлъра за него, или даже още преди да има трейлър – за нещо, което е все още само проект и намерение.

Ето една от първите ѝ публикации, отпреди 6 години, а от 2018 година насам са вече повече от 300.

За 50 публикации годишно в края на всяка година получава символичен хонорар от около 200 лева

https://operationkino.net/2018/04/%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b8-%d0%b9%d0%b5%d0%bd-birds-of-prey/

***

Да е здрава и щастлива, нека Бог да я благослови!

На многая и благая лета!

 

 

---

 [N1]