Основополагащи и неостаряващи
(за трактатите във втория том с Хипократови съчинения)
Началото на Библиотека Здраве на издателство „Изток-Запад“ беше поставено преди десет години, през 2014 г., с Изкуството за запазване на здравето на Клавдий Гален. Замисълът на поредицата е в нея да се публикуват коментирани преводи на безценни антични извори за медицината и историята на медицината. Още с първата книга доц. д-р Ирена Станкова постави безукорен академичен еталон за издаването на класически антични медицински извори: с встъпителна студия Клавдий Гален: лекарят-енциклопедист и неговото дело; с прецизен превод и обилни коментарни бележки; с посочване на оригиналните гръцки и латински понятия под линия. Книгата има и речник на основните медицински термини на гръцки; списък на растенията, споменати в книгата; таблица със заглавията на стотиците съчинения на Гален, има и библиография. С една дума има всичко, от което внимателните и любознателни читатели се нуждаят, за да разберат и осмислят текста.
През 2018 г. в същата поредица на издателството се появиха още два основополагащи текста на Клавдий Гален в превод от латински – Ars medica. Медицинското изкуство и Най-добрият лекар е също и философ, отново с встъпителна студия и коментарни бележки.
През 2020 г. до читателите стигнаха текстове от легендарния баща на античната гръцка медицина – сборникът Хипократ. Трактати. С това Библиотека Здраве се утвърди като многотомна. Тук са трактатите Закон, За медицинското изкуство, За древната медицина, За природата на човека, За здравословния режим и За течностите. Изданието започва с кратко предисловие от проф. д-р Филип Куманов и с голям увод от преводачката доц. д-р Ирена Станкова.
Сега читателите отново получават безценно издание с текстове от Хипократовия корпус, който съдържа над шестдесет съчинения в духа и парадигмата на Хипократ (460 г. пр.Хр. – ок. 370 г.пр. Хр.) и Хипократовата медицина.
Четвъртият том в Библиотека Здраве за пореден път убеждава в непреходността на преведените трактати, която многократно превъзхожда археологията на една конкретна сфера от човешкото знание, защото както авторите на трактатите от Хипократовия корпус, така и Клавдий Гален са преживявали и упражнявали лечителството като наука и изкуство, като теория и практика, като емпирия и интуиция, като априоризъм и апостериорни опитни масиви от наблюдения и изводи.
Текстовете, включени както в първия, така и във втория том със съчинения от Хипократовия корпус, показват на нашите читатели защо медицинското изкуство и лекарското знание не вървят след наблюденията и емпирията, а има важни неща в душата и ума на истинския лекар, които ги предхождат. Заради това трактатите са актуални и днес, а малките анахронизми в тях може да се окажат не толкова анахронични.
На първо място е текстът, озаглавен За въздуха, водите и местата. Справедливо е да се каже, че с този текст се поставят основите на схващането за околната среда във философията на здравето: като съвкупност от благоприятните или противоположните им фактори в заобикалящата ни природа, която обитаваме – водите (изворни, речни, езерни, дъждовни, кланденчови, твърди или меки); ветровете и техните сезони и посоки; географското и топографското разположение на градовете и селата; качествата на почвата; климатичните особености. Всичко това за нас тук и сега изглежда тривиално, но по онова време е било нещо много по-силно: обосноваване на светогледно-методологическата теза, че човекът като микрокосмос е неотделим от големия природен космос, в който е. А впрочем, характеризирането на човека като микрокосмос принадлежи на Демокрит, при когото Хипократ може би е учил, а впоследствие го е лекувал и излекувал успешно от лудост. Но няма да се впускам в биографични подробности за бащата на медицината, защото те са представени в увода към първия том.
Ще обърна внимание на едно място, което опровергава обвиненията, че с природния детерминизъм се обяснява нравът и качествата не само на хората, но и даже на народите. Напротив, авторът акцентира върху законите и политическото устройство на градовете и държавите:
Когато хората нямат самоуправление и независимост, а ги управляват царе, то те не се грижат да бъдат воини, а как да не изглеждат войнствени и всъщност опасностите са различни; те трябва да отидат на война, да бъдат принудително изложени на физически несгоди и смърт от господарите си, докато са далеч от деца, жени и приятели. Каквито и подвизи и смели постъпки да направят, те възвеличават и прославят господарите си, а сами жънат опасности и смърт. Освен това земята им остава необработена както заради враговете, така и заради невъзможността им да я обработват. Така че дори да се роди природно смел и храбър човек, характерът му се променя от законите. Явно доказателство за това е, че всички жители на Азия, независимо дали са гърци или не, които не са управлявани от деспоти, а са независими и се трудят за себе си, са най-войнствени от всички, защото се подлагат на опасности заради себе си и получават награди за смелостта си, както и наказание за страхливостта си. Гл. XIV
***
Съчинениeто, озаглавено За ветровете, се занимава с ветровете извън, но и с въздуха вътре в човешкото тяло, с дишането. В този трактат се вижда основно схващане на Хипократовата школа: когато се търси причината на болестите τί ποτε τὸ αἴτιόν ἐστι τῶν νούσων, на първо място трябва да е разбирането за противоположните качества и състояния, протичания и функции. В природата и в телата на човека и животните има противоположности, като най-меродавно е методологическото правило в лечебното изкуство: на противоположните да се противодейства с техните противоположни, за да има оздравяване. Това е подчертано в коментара:
... и се определя, че противоположното се лекува с противоположно (τὰ ἐναντία τῶν ἐναντίων ἐστὶν ἰήματα), като лечението представлява отнемане на излишното и прибавяне на липсващото (ἰητρικὴ γάρ ἐστι πρόσθεσις καὶ ἀφαίρεσις, ἀφαίρεσις μὲν τῶν ὑπερβαλλόντων, πρόσθεσις δὲ τῶν ἐλλειπόντων·)
***
В трактата За свещената болест става дума, разбира се, за епилепсията. И все пак при обяснението на точно това заболяване, което е свързано от древност с мистични предположения и необосновани суеверия, в противовес се изтъкват две други причини – наследената предразположеност към болестта, наследствената обремененост и материално-физиологичното увреждане на мозъка. Това се подкрепя и с наблюдения при домашните животни, които най-често и със същите симптоми страдат от него – козите.
От гледна точка на история на медицината това съчинение е важно с това, че в него за първи път в гръцката медицина обяснението на протичането и изхода от заболяването се обвързва със схващането за четирите темперамента, за типологичното разпределяне на всички хора в четири групи съобразно преобладаването на една от четирите основни течни съставки на човешкото тяло – кръв, жлъчка, черна жлъчка и флегма. Може би произходът на това разбиране трябва да се търси хилядолетие преди това в Египет или Двуречието, но сигурно за по-младите от нас ще бъде любопитно да научат, а по-възрастните да си припомним, че то се изучаваше в часовете по психология в средните училища у нас до средата на 80-те години на миналия век (тъй като идеологическата рамка на хуманитарното образование и обществознанието, което се изучаваше тогава, беше материалистическа). Античната медицина безрезервно вярва в тази т. нар. хуморална теория за темпераментите, чиято онтологическа основа е схващането за взаимопредполагането и взаимодействието на противоположните качества сухо/землисто и влажно/течно-воднисто, топло/въздушно-огнено и студено/землисто-воднисто, тежко и леко, меко и твърдо, вътрешно и външно. Нека читателите се убедят сами: според автора т. нар. свещена болест има различен развой и изход при флегматиците и холериците.
Трябва да се подчертае и това, че тук има становище и по основен антропологически въпрос, който е получавал противоположни отговори през вековете: кое е най-важното в човешкото тяло – сърцето или мозъкът?
Ето:
Хората трябва да знаят, че от мозъка се пораждат удоволствията, радостите, веселието и шегите, както и унинието, тъгата, скръбта и сълзите. Благодарение на него разбираме, мислим, гледаме, чуваме и знаем кое е позорно и честно, лошо и добро, приятно и неприятно, като едните неща ги различаваме според установения обичай, а другите според ползата, която ни носят, като разпознаваме приятното и неприятното според обстоятелствата и не винаги ни харесва едно и също нещо. Мозъкът ни кара да буйстваме и да губим разсъдък, да виждаме страшни и ужасни неща, едни нощем, други денем, праща ни кошмари и ненавременни заблуди, неразбиране, неспособност и неопитност. Гл. XIV
***
Следващите два текста несъмнено ще са най-интересни за най-широк читателски кръг, защото в тях става дума за философията на медицината, за философията в медицината и за етиката в медицината. Тези два трактата са несъмнена основа на медицинската етика и може би в тях са най-непреходните завети, които никакъв технологичен и познавателен напредък не би трябвало да отмени. И за двата текста специалистите по история на медицината посочват, че са доста късни, не са класически, а елинистически. Колегата Станкова е обърнала настойчиво внимание на това в коментара си и въпреки оскъдността на познанията ми в тази сфера се осмелявам да я подкрепя с два примера.
Първият от тях е в първото изречение на гл. IV на трактата Περὶ εὐσχημοσύνης, Decorum, De habitu decenti: За всичко гореспоменато природата е най-добрият водач – Ἡγεμονικωτατον μὲν οὖν τουτέων ἁπάντων τῶν προειρημένων ἡ φύσις.
Природата като най-добрият водач, буквалистично казано като най-водещият водач, хегемонът на хегемоните, е основното понятие и за трите най-важни философски школи през Елинистическата епоха. Те са спорили кое (трябва да) е водещото, по-водещото и най-водещото. Всички са се съгласявали, че най-важното е природата, но са я разбирали по различен начин: например, за стоиците природата е живият космос, пронизан навсякъде от логоса-бог-съдба-предопределение, а за атомистите – безкрайно многото атоми в безграничната механистично мислена пустота.
За термина σύνεσις, употребен в последното изречение на последната глава на трактата, също се смята, че е късноелинистически и даже късноантичен. Има различни предположения кога точно в античната философия се появява той като обозначение за осмислянето и осъзнаването като епистемологически категории, а същевременно в етически смисъл има друго значение: съзнание и още повече съвест.
Тези въвеждащи думи не могат да навлязат в дълбочината на проблема, а и не е нужно да обременяваме читателите с тях. Ще се огранича само с посочването, че това едва ли е станало по-рано от Епиктет.
Императивно звучи написаното в За благоприличието:
...трябва да пренесем философското знание в медицинското изкуство и медицинското изкуство – във философското знание, защото лекарят, който е и философ, е богоравен, а и не е голяма разликата между двете области. Всичко, което се търси във философията, го има и в медицината: липса на сребролюбие, загриженост, скромност, простота в обличането, добро име, възможност за вземане на решение, спокойствие, твърдост при противопоставяне, чистота, мъдра реч, знание за полезното и необходимото в живота, отхвърляне на порока, отричане на суеверието, божествено превъзходство. Това, което притежават, е противопоставяне на невъздържаността, шарлатанството, алчността, силната страст, кражбата и безсрамието. Гл. V
Какъв трябва да е добрият лекар? Как истинският лечител се различава от самоизтъкващия се суетен учил-недоучил печалбар, така както истинският философ се отличава от празнословещия софист? Как лекарят да общува с болния и неговите близки? Как да се създаде доверие между тях и същевременно да не се стига до наивно предоверяване и самоуспокояване на лекаря, тъй като понякога лекуваните и хората около тях (си) спестяват някои терапии и лекарства заради техния неприятен вкус или мъчителност на процедурата?
***
Още по-актуално, непреходно и неотменимо като нравствена повеля звучат почти всички части на Наставления Παραγγελιαί Praeceptiones. Както е отбелязала колегата Станкова в коментара си: този текст е философско-медицински, с лексика и граматика, характерни за елинистическата или за по-късна епоха, и през вековете се е приемал за псевдохипократов текст. Някои понятия в него са като че ли епикурейски, но цялостният му дух и мъдростта на поученията му като послания се родее повече с късноелинистическия и римския кинизъм и стоицизъм. Наставленията повеляват на лекарите да бъдат знаещи, но и скромни, добри и разсъдливи, милостиви и внимателни в поведението, изказа и облеклото си; да се винаги подготвени и да носят в себе си най-често използваните лекарства, растения, пластири и малки хирургически инструменти. Да окуражават болните и да им дават надежда, но и да търсят съвети от други свои събратя-лечители, както и да не си приписват всесилност, да не обещават невъзможното в болести с непредотвратим летален изход.
Особено в наши дни, когато човечеството е вече няколко милиарда души, а по-голямата част от тях дори и в развитите страни в северното полукълбо често не получават най-доброто възможно лечение поради непосилната му цена, ето колко благородно, човеколюбиво и, уви, утопично звучи написаното:
Ако повдигнеш отначало въпроса за заплащането, ще накараш болния да мисли, че или няма да се договорите, или ще се отнасяш небрежно към него и няма да му помогнеш. Не трябва да се безпокоиш за определеното заплащане, защото смятам, че не е полезно за болния да мисли за това, особено при остро заболяване. Бързото развитие на болестта, при което няма място за забавяне, кара добрия лекар да не търси печалба, а да се грижи за репутацията си. По-добре е да упрекваш хората, че не са платили, отколкото да измъкваш пари от болни на прага на смъртта. Гл. IV.
...
Понякога лекувай безплатно, като си припомняш предишно благодеяние или мислиш за доброто си име! Ако ти се отдаде удобен случай да помогнеш на чужденец или на човек в трудно положение, помагай с пълни сили! Когато има любов към хората, има и любов към изкуството. Някои болни, въпреки че знаят, че болестта им е тежка, се доверяват напълно на лекаря и оздравяват. Добре е да лекуваш болните, за да оздравеят, да се грижиш за здравите, за да не се разболяват и да мислиш за собственото си благоприличие. Гл. VI
***
Вторият том с трактати от Хипократовия корпус завършва с Прогнози – съчинението, което по популярност съперничи с Афоризмите. (Афоризмите на Хипократ са публикувани в двуезично издание по латинския ръкопис на Й. Е. Шефлер от 1633 г., съхраняван в Народната библиотека „Кирил и Методий“, в превод на Василка Николова, 1989 г., издание на НБКМ). Всичко написано и в Афоризмите, и особено в Прогнози е важно и би било много хубаво, ако е част от елементарната здравна култура, която всеки пълнолетен човек трябва да притежава, за да може да забелязва белези, знаци и симптоми на различни нездравословни изменения в тялото си или в близките си, за да започва навременното им лечение и за да може обосновано да се прогнозира победа на здравето.
Димка Гичева-Гочева
