да са благословени

 Ако разгледате с увеличение първата снимка, ще прочетете имената Мони и Катя.

Мони и Катя, сиреч Симеон и Екатерина вчера, Томина неделя, бяха венчани в храм "Покров Богородичен" в София, а после гостите – роднини, приятели, съученици и колеги бяхме почерпени.

Беше чудесна сватба.

Първо, венчавката в храма.

Булката Екатерина беше с изящна рокля и букет от бели момини сълзи, а две шаферки носеха воала ѝ. Тя е художничка, следва Живопис в Националната художествена академия.

Младоженецът Симеон – талантлив виолончелист.

Всичко беше прекрасно.

На венчавката и гощавката имаше над 100 души – роднини, приятели, съученици, състуденти.

Всичко беше прекрасно, с изключение на това, че за последен път на подобна сватба (венчавка и гощавка след нея) съм била... през юли 2004 година.

През последните години, може би защото и възрастта ми вече нараства застрашително – опела, панихиди, задушници.

Толкова много хора си отиват.

Сватби почти няма, ама съвсем няма, а когато ги има, те бяха помрачени през последните години от локдауни и ограничения.

Нашият народ е най-бързо изчезващият в света, а българският език е един от най-застрашените от изчезване през следващите 100 години.

Тук във фб текат спорове и дискусии за какво ли не, но тъжните новини за загубите на близки, траурните церемонии по изпращането им и възпоминанията им са десетки пъти повече от съобщенията за венчавки и празнични сватбени тържества.

В европейските страни, на които все – уж – се опитваме да приличаме, най-консервативните вестници, опазващи християнските традиции, имат рубрики, в които се съобщава кога и къде ще се извърши тайнството брак, тайнството на бракосъчетанието между един мъж и една жена.

У нас няма нито един такъв вестник, уви.

Имаме един, а може и да са повече, в които има некролози и съобщения за възпоменания.

Няма рубрика за предстоящи венчавки и тайнството бракосъчетание, защото няма достатъчно сватби.

...

Вчерашната сватба беше прекрасна.

За всичко беше помислено.

Дано да има повече такива щастливи поводи на даване на брачни обети на млади и обичащи се хора.

Младите хора на почерпката после след венчавката пяха, танцуваха, веселиха се.

***

Тези меденки със силуетите на Мони и Катя, отлично доближаващи се до действителните им, са изработени от хора със заболявания. Ако разгледате с увеличение и другата снимка, ще разберете повече.

***

публикувано във фб на 24 април

All reaction

куриози около „Метафизика“

 

На 6 април нашата Църква почита паметта на св. Методий Славянобългарски. 

Като хубав знак за благослов отгоре приемам това, че най-новото издание на превода на български, но наистина на български език,  на Аристотеловия текст се появи в университетскиге книжарници точно в деня, в който се отбелязва Успението на един от нашите небесни покровители.

Пак на 6 април, миналия четвъртък в късния следобед съвместно с Николай Гочев проведохме поредния много интересен час по избираемата дисциплина Античната метафизика. Тя е за студенти от магистърската програма по Класически езици и антична литература, но в нея като гости се включват и други любопитни участници – един дипломиран юрист и студенти от МП по Философия, (на които заради бюрократични безумия този курс не може да им се признае и те за него няма да получат нито оценки, нито кредити).

Часът, проведен на 6 април, беше посветен на Софистът – огромен диалог, за който трябват поне 3 семестъра, но като е част от огромния syllabus на дисциплина, в която най-важното започва в диалозите на Платон, макар и съвсем накратко, трябваше да го споменем.

За първи път четох диалога преведен на английски от Бенджамин Джоует през есента на 1987 г. Българският превод на късните Платонови диалози беше публикуван през лятото на 1990 г. Чела съм дума по дума и ред по ред диалога в оригинал на гръцки и в превода на проф. Богданов Богданов – първо в четвъртия том на изданието на „Наука и изкуство“, а отскоро и в по-новото му издание (НБУ, 2022).

 В превода на проф. Богданов основното философско понятие за най-важния от петте рода на истинската действителност е битие, като най-често в гръцкия оригинал виждаме 1. οὐσία; 2. τὸ ὄν; 3. τὰ ὄντα.

В превода на проф. Богданов οὐσία също така е преведена и като: 1.„съществуване“ (забележете "съществуване", а не "съществуващо"), и 2. като „действителност“, на места като "истинската действителност" и като „битие“.

И в това няма нищо лошо.

Както обсъждахме със студентите и предишния път, когато говорихме за Теетет, не е възможно в диалозите на Платон да се постигне уеднаквяване на превода на термините. 

Това не е възможно да стане при превеждането на нито един от термините в нито един от диалозите.

Даже, напротив, това би довело до куриозна нечетимост, непроницаемост и неизполваемост на текста.

Например, в Теетет както δύναμις, така и λόγος τῇς δυνάμεως на всеки три страници променя значението си.  В Теетет δύναμις означава "формула", "изчисление", "катет", "хипотенуза", "дължина на хипотенузата след коренуване", "площ на квадрат, построен върху катет или хипотенуза" и прочие. 

И веднага след като става ясно, че задачата за спиралата на Теодор има както едно крайно решение, а именно 17 правоъгълни триъгълника, но също така отговорът на задачата води към безкрайност, Сократ заговорва за своята δύναμις.  Сократовата δύναμις, както е известно, била способността да акушира мислите на мъжете, така както δύναμις на майка му била акушерската способност да помага на жени-родилки...

И впрочем, в превода на Теетет и Софистът почти навсякъде проф. Богданов е превеждал  δύναμις като способност, а не като възможност и това негово решение е точно.

За да направя разказа и размислите по-къси, ще се самоцитирам:

   Само един от петте тома диалози на Платон, публикувани на български досега, има редактор: Николай Гочев, който е редактор на превода на някои от частите на “Закони”, преведени от Георги Гочев и само този диалог има индекс. Означава ли това, че нямаме български преводи на Платон? Ако отрицателите на съществуването на български превод на "Метафизика" приложат съвсем същите критерии и към преводите на Платон, публикувани на български през ХIХ и ХХ век, би следвало напълно неизбежно да обявят за несъществуващи и тях. Защо досега не са го направили?

    Не само, че различните преводачи на диалозите на Платон са превеждали по различен начин термините и понятията, но и в някои от тези диалози едно и също философско понятие е било превеждано от преводача по няколко различни начина. 

    Не просто защото на преводача така му се е искало, а защото така е трябвало. Текстът и контекстът са изисквали това.

    Както е написал Богдан Богданов в коментара си към преведения от него “Теетет” думата “логос” в неговия превод е преведена като: слово, дума, смисъл, теза, аргумент, обяснение, обяснение на смисъла и беседа. (с. 594 в ІV том на Диалозите).

    При превеждането на Аристотел и на математическите текстове към тази палитра при превеждането на “логос” се прибавя, разбира се, и “определение”, “формула”, пропорция” и “съотношение”, "стойност", "величина", "дължина (на отсечка/линия)", "площ (на равнинна геометрична фигура)", "обем (на пространствена фигура)".

    Обръщам внимание специално на това, защото както може да се види, в “Никомахова етика” превеждането на “логос” трябва да стане по същите тези начини, както и в “Теетет”, като особено в Книга Eпсилон “математическите” значения изцяло доминират, и много често има непреводима игра на думи с “логос”, “аналогия” и “аналогично”.

    Не просто няма нито едно тълкувание в аристотелознанието днес, което да е останало като абсолютно меродавно, като “единствено правилното и вярното”.  

    Цялата история на философията е била подклаждана тъкмо от тази многозначност. По света отдавна е ясно, че многозначността на Платоновите и Аристотеловите “термини” и “понятия” е като семена, които са дали най-различни кълнове и разбирания в различни езици и реалии. Не само при спора за универсалиите, но и в класическата, и новата, и най-новата философия.

***

А щο се отнася до превеждането на οὐσία в Платоновите диалози:

1. В Държавата Александър Милев я превежда почти навсякъде като същност, но на няколко места основателно тя е "богатство".

2. В Тимей Георги Михайлов е използвал битие.

3. Във Федон Богдан Богданов почти навсякъде я е превел като същност, като най-интересно е в непреводимата игра на думи около 92d – същността, именувана битие.

4. В Софистът Богдан Богданов я превежда като битие, но както стана дума и по-горе, пак като битие е превел и най-вече τὸ ὄν, както и τὰ ὄντα.

5. В Парменид Цочо Бояджиев я превежда като същност, но и като битийност.

***

Много пъти съм се питала: абе, всъщност, Платон и Аристотел познавали ли са се?

Ако са се познавали, защо в българските преводи на Платоновите диалози и на Седмото писмо няма нито субстанции, нито субстрати, нито акциденции, нито субекти, нито предикати.

Аристотел, вярно, е бил малко по-млад, но кога е успял да научи латински?

Защо в нито един от диалозите на Платон терминологията не е уеднаквена – нито вътре в даден диалог, нито е направен конкорданс между преводите на отделните диалози, преведени от различни преводачи, и въпреки това преводът на нито един от тях не е обявен за несъществуващ, а напротив, преиздават се поне някои?

Още по-интересно ми е дали адвокатите на латинизирането се молят. Е, те може и да са агностици и криптоатеисти с фалшива маска за пред хората.

Ако все пак се молят на Господа, как казват в Господнята молитва: "... хлябът наш насъщен дай нам днес...", или "хлябът наш насубстанциален дай ни днес"...

***

Ще има продължение след Великден.

    

 

за Одисей и сирените

 

Една от илюстрациите в тематичния брой: Джон Уилиам Уотърхаус, Одисей и сирените, 1891, Мелбърн, Национална галерия Виктория.

Отдавна не се беше появявал тематично-„античен“ Литературен вестник, затова брой 12 много ме зарадва. Посветен е на онази епосна перла, в която първо Омир, а после и други творци разказват за Одисей и сирените.

Тематичната секция на броя започва с чудесна статия на д-р Ева Пацовска-Иванова Одисей и сирените, или за измеренията на песента, която проследява осмислянето на епическия мотив от Цицерон, Данте, Франц Кафка, Джеймс Джойс, Бертолт Брехт, Морис Бланшо.

Откъси от някои от споменатите от Ева Пацовска-Иванова тълкувания може да бъдат прочетени на следващите страници.

Пак тя е превела място от анализите на Бертолт Брехт, където той осмисля Поправки на стари митове.

Голям откъс от превода на Антоанета Колева на Песента на сирените. Срещата с въображаемото на Морис Бланшо (от Предстоящата книга, превод Антоанета Колева, „КХ“, 2007) има на с. 12-13.

Д-р Иван П. Петров изненадва с умение, неподозирано поне досега от мен: да превежда и от френски. Негов е преводът на анализа на Лори Нурия-Андре Сирените на Аполоний Родоски: от разомагьосването на Омир към очарованието на пейзажа.

Кратки откъси от творби на Страбон (в превод на Валери Русинов), Фридрих Ницше (превод на Георги Кайтазов) и Хорхе Луис Борхес (превод на Теодора Цанкова)  добавят още колорит към картините на епоса.

Маргарет Атууд присъства в тематичната част на броя със стихотворението Сиренска песен в превод на Мартин Колев.

Бойко Пенчев е очертал фигурите на завръщането на Одисей в българската литературна теория и есеистиката през ХХ век. Това е откъс от току-що публикуваната му книга Прогресисти и консерватори, УИ „Св. Климент Охридски“, 2023.

*

Една от новите книги, представени в най-традиционната рубрика „Витрина“, е сборникът АРУКО – Четения,  УИ „Св. Климент Охридски“, 2023, съставен от Силвия Кръстева, Петър Горанов и мен. В сборника са включени разширени доклади, вече пораснали до студии или статии, от Нева Кръстева, Кристина Япова, Лидия Денкова, Виржиния Радева, Николай Гочев, Калина Босева, Лъчезар Томов, Ева Пацовска-Иванова, Божана Филипова, Стефан Димитров, Ясен Андреев, Галин Пенев, Иван Кожухаров, Димитър Драгнев и от тримата съставители.

Вестникът отскоро има две нови и интересни рубрики. В Моето софийско детство в този брой автобиографично разказват Румяна Л. Станчева и Ивайло Цветков – Нойзи.

В рубриката Философски бюлетин, която отскоро създаде и води Василен Василев, този път той е представил своя колегиално-приятелски прочит на дебютната и неопределима като жанр книга на Валентин Калинов Всички последни неща, изд. „Жанет 45“, 2022.

В рубриката Съвременно европейско кино, която от няколко години води Савина Петкова, този път става дума за Ингеборг Бахман: Пътуване през пустинята.

***

Има още много интересни неща в традиционните рубрики в първата половина на вестника, но ето какво ми донесе най-голяма поетична радост във втората, в тематичната част:

Аргонавтика: Орфей и Сирените, IV, 885-921

Аполоний Родоски

Хвърляше вече зората лъчи по ръба на небето.

С първия повей на пъргав зефир те с брега се простиха

и към веслата поеха. Изтеглиха тежките котви,

с радостни възгласи всички въжета издърпаха вещо,

както си трябва, от морската глъб; а пък горе платното

опнаха с ремъци, свързани с възли за здравата рея.

Корабът литна по вятъра. Ето че скоро съзряха

острова прелестен, Антемоеса(1) на име, където

на Ахелой дъщерите, Сирените, сееха гибел,

като със сладостна песен омайваха своите жертви.

Тях ги роди Терпсихора, прекрасната муза, когато

с бог Ахелой се събра(2). А пък някога хорът(3) им чуден

стройната щерка Деметрина(4) с хубави песни почете,

още преди под венчило да мине. Отчасти подобни

бяха на птица граблива, отчасти – на чудна девойка.

Там, от скалите, удобни за пристан, следейки морето,

много моряци лишиха от сладкия път към дома им(5)

и от копнеж умориха – изпращаха те ненадейно

глас като лилия нежен. И ето, от кораба вече

котвата щяха да спускат, след миг до брега наближат ли,

ако не беше синът на Еагър(6), Орфей песнопоец

струните с пръсти ударил на своята лира бистонска(7).

Бързо и гръмко подхвана тракиецът пъргава песен,

тъй че да чуват моряците само как струните тътнат,

не песента – и надви над гласа на девойките с лира.

Вятър, а също шумящи талази отнасяха вече

кораба хвръкнал напред и напевът омаен заглъхна.

Смелият Бутес(8), синът на Телеонт, обаче избърза

и до брега приближил прекалено, в морето се хвърли,

грабнат в томителен порив по чудната песен сиренска.

Бързо преплува вълните порфирни и вече горкият

стигна скалите. Не щеше да види дома си отново,

ако не бе се смилила Киприда(9), владетелка в Ерикс(10).

Тя от въртопа го грабна навреме и с благост прие го

да обитава насетне и той крепостта Лилибейска(11).

Всички на кораба тъжни поеха нататък, но скоро

кучешки ужас и страшен въртоп(12) ги пресрещат в

морето.

[Следва епизодът със Сцила и Харибда]

Бележки:

(1) Антемоеса – митичен остров, който обитават Сирените.

Името означава „процъфтяващ остров“.

(2) Терпсихора – муза на танца и хоровата лирика; Ахелой – речен бог

на едноименната река, разделяща областите Акарнания и Етолия.

(3) Аполоний Родоски не дава точна информация относно броя на

Сирените, но според схолиите към „Аргонавтика“ те са три.

Във версията на Омир еднозначно са посочени като две.

(4) Персефона.

(5) Тук е употребена гръцката дума νόστος със значение

„завръщане у дома“, засвидетелствана в поетическата

традиция като наименование на поеми, разказващи за

завръщанията на героите от Троянската война. Оттук идва

„носталгия“ – болка по недостижимото (завръщане).

(6) Еагър – митичен тракийски цар, баща на Орфей.

(7) Бистония – област в Тракия, понякога посочвана като царство

на Еагър.

(8) Бутес – атински благородник, брат на Ерехтей, Прокна

и Филомела, понякога като негов баща се посочва Пандион,

понякога Телеонт.

(9) Киприда – прозвище на Афродита.

(10) Ерикс – град в западната част на остров Сицилия, известен

със светилището на Афродита.

(11) Лилибей – нос в най-западната точка на остров Сицилия,

картагенска крепост. Името означава „гледащ към Либия“.

(12) Чудовището Сцила е описвано като полужена-полузмия,

опасана с глутница свирепи кучета, докато Харибда

представлява опасен водовъртеж.

Превод от старогръцки, въведение към него и бележки: БОГДАНА ПАСКАЛЕВА

Преводът е по: Apollonius Rhodius, The Argonautica,

Cambridge, MA – London: Harvard UP – William Heinemann, 1961

*

Водеща на този брой е Камелия Спасова, която освен впечатляващата подборка на аналитичните, философски, есеистични и поетични творби, е добавила и интересни илюстрации, чийто колорит за жалост се губи в черно-белия печат на вестника.

***

Публикувано първоначално на сайта на АРУКО на 8 април

една година без Любомир

 

In memoriam Любомир Милчев

Преди една година за него във фб:

Отишъл си е Любомир – Бог да го прости!

Той беше най-елегантният мъж в София, филолог, философ и преводач на Хайдегер – преводът на Хайдегер, на "Кант и проблемът за метафизиката" е негов, отпреди 25 години.

Чета, че напоследък хората пиели бира с него в центъра на града.

Ние с него пиехме кафе в края на 80-те, докато седяхме на пейките пред Народната библиотека.

И двамата четяхме в Четвърта читалня, до която ни допускаха, когато стигнем до четвърти и/или пети курс на следването.

Любо се интересуваше от немскоезичната философия от Кант до най-новите.

Преведе това съчинение, написа дисертация.

Не целуваше ръка на доновете от Философски факултет и заради това те оклеветиха устно, разбира се, само устно, превода му, провалиха и защитата на дисертацията му в Специализирания съд, пардон, в Специализирания съвет по философия към ВАК...

Все някъде трябва да се пази тази дисертация, да бъде издадена.

Нали уж Михаил Булгаков казва, че "ръкописите не горят".

Да го цитирам, преди споменаването на Булгаков да е станало углавно престъпление...

А всичко, което се случи по-нататък с Любомир, беше неизбежно. Но той сам си избра тази съдба: да не целува ръка на доновете, да работи самостоятелно.

Е, пътят му в академичните среди беше миниран.

В историята на българската култура много хубаво беше и всичко, което направиха с Юлия Милчева в клуб "Фердинандеум", където събираха спомени, снимки, документи и лични разкази по спомени на наследници за историята на София и България през първите 20 години на ХХ век.

Любо беше шик и ексцентричен,

Той беше елегантен мъж с облекло и маниери на изискан джентълмен.

А един елегантен мъж с облекло и маниери на изискан джентълмен не бива да се навежда и да целува ръцете на никакви академични донове.

Аз съм вече възрастна жена на 57 години и не съм целувала ръката на нито един от доновете във ФФ, затова ще ви споделя честно: Любо превежда Хайдегер според мен много по-добре и от Денков, и от Христо Тодоров, и от приживе обожествения Цочо, и даже от Димитър Зашев – Бог да го прости и него!

Затова не остана в академичните среди, а всичко останало след това в неговия живот е епифеномен на феноменалната му грациозна и елегантна философска и човешка самобитност.

Да почива в мир и Бог да го прости!

Хайдегер говори на български най-добре според мен в неговия превод на "Кант и проблемът за метафизиката".

Любо има огромен принос за това в нашия език да говорим за битието и за големите европейски мислители.

Бог да го прости и да почива в мир!

Iva Nikolova

Чудесни думи, за които ви благодаря, доц. Гочева! Дисертацията на Любо е издадена през 2008 г.: Спекулативно-поетически разглеждания на времето у късния Хайдегер: Консеквенции на коинциденция (2008).

споделено във фейсбук

 Една лична история за спасяването на нашите евреи, която в рода на Николай знаят всички.

Свекърва ми Лидия – Бог да я прости и да е вечна паметта ѝ! – беше родом от Дупница.

А в Дупница преди 80 години са живеели между 3 000 и 5 000 евреи.

Тя е родена на 14 май 1930 година, значи тогава, за събитията, за които правим спомен сега, е била на 13 години.

В училище най-добри приятели са ѝ били Сузана и Аврам. Хем съседчета, хем съученици, хем връстници. Сузана и Аврам. А най-красивото и най-умното момиче в класа се казвало Белла. Същата тази Белла после се омъжва за Илчо, който после става преподавател в Софийския университет, да, за академик професор Илчо Димитров става дума, бащата на академик професор Иван Илчев.

Свекърва ми беше професор и доктор на селскостопанските науки, с над 350 публикации предимно на немски език, дългогодишен директор на Института за фуражите в Костинброд, от който са излизали рецептите за фуражните смески, с които се организирала работата на 15-те фуражни заводи по соца у нас. Тя беше най-успялата и най-добре реализираната жена в материално отношение, която познавам.

Но все пак понякога в миговете на лични огорчения/откровения казваше: "Най-умна се оказа Белла, не се зае нито с обществена, нито с научна работа и академична кариера, посвети се на Илчо, избра да остане само учителка... А винаги беше най-елегантна и най-спокойна. На най-простата басмена рокля умееше да избродира едно цветенце и едно мънисто да сложи в него... Най-обикновеният плат, така подшит и украсен от Белла, ставаше хубав..."

Но те с Беллла не са били приятелки, а със Сузана и Аврам.

В онази нощ, която сега споменаваме, като ги натоварили на гарата в Дупница, свекърва ми разбрала, грабнала в една торба една питка хляб и бучка сирене, отишла на перона на гарата и им подала през прозореца на вагона хляба и сиренето....

После е ясно, вагоните не заминали, Сузана и Аврам се върнали...

После стократно са се отплатили приятелски на свекърва ми по най-различни начини с помощи, подкрепа, ходатайства и ...

Тук идва най-интересното.

Сузана и Аврам Пинкас се оженват и Сузана става прочута акушерка, първо в Дупница, а после в София.

Изтеглят я в София, защото става прочута с феноменалното си майсторство, когато едно бебе не е в предглавично предлежание, да бръква смело в родовия канал на родилката и да го изтегля оттам – без форцепс, без секцио.

Смело и точно бърка през вагината, намира плода, който е опасно изместен, хваща го за главата и го измъква навън...

Та, свекърва ми Лидия е била бременна и е родила Младен, брата на Николай – Бог да го прости и него! – през 1955 година, когато е била на 25 години, а с Николай е била бременна 9 години по-късно. 34 години за бременност и раждане по онова време се е брояла за рискова.

Терминът на бременността ѝ е бил на 24 май.

Минават цели две седмици, по онова време ехограф нямало, на 8 юни вечерта 1964 година на свекърва ми ѝ казали, че бебето е умряло в утробата ѝ и трябва да ѝ направят секцио, да го извадят и изпратят в екарисаж.

Тя се свързала със Сузана Пинкас, неразделната приятелка от детинство, по онова време акушерка в "Шейново".

Веднага приели свекърва ми в "Шейново".

И Сузана Пинкас рано сутринта на 9 юни 1964 г. бръкнала смело в родовия канал на Лидия, напипала главата на този темерут, който не искал да излиза оттам и го извадила.

И така се родил Николай, силно преносен, повехнал от преносването.

После Сузана и Аврам се шегували, че това заинатено бебе ще е много дръпнато, необщително и саможиво... Правилно, така е.

Та, доброто хилядократно се е върнало.

Видях Сузана и Аврам Пинкас само веднъж, през лятото на 1993 г., когато още бяхме гаджета с Николай.

Бяха дошли за малко в София, отдавна живееха в Израел, не знам и Николай вече не знае къде са, как са, живи ли са.

Николай се е родил, защото свекърва ми Лидия занесла преди 80 години на гарата в Дупница едно парче хляб и едно парче сирене на Сузана и Аврам, и им ги подала през прозореца на вагона.

***

p.s. Николай казва, че след като са отишли да живеят в Израел, Сузана Пинкас е продължила още дълго да работи като акушерка, а Аврам Пинкас е бил изключителен добър ветеринарен лекар и зоотехник, специалист по животновъдство. Но отдавна не знаем нищо за тях.

All reaction