не бях виждала крава отблизо от 25 години; снимката е на Николай,
от началото на месеца, когато бяхме за 3 дни в Девин
Днес сутринта Зорница Христова ни попита във фейсбук за спомени от бригади за бране на тютюн. Имам спомени от различни ученически и студентски бригади, но брането и низането на тютюн са ми сред селските спомени. Ето някои от тях:
...
Едно време, когато бях малка, почти по три месеца прекарвах летата при баба Димка и дядо Гичо - Бог да ги прости! - в село Дряново, окръг Хасковски.
Летата бяха чудесни, много разговори
и игри с братовчеди и братовчедки, и със съседските деца. През ден си
вземах по една нова книга от библиотеката на селското читалище и я прочитах, а
почти всяка вечер имаше лятно кино на площада, „под звездите“, както казва сега
една реклама. Май те се редуваха: един ден работеше читалището с
библиотеката в него, на другия ден – кино на площада в 8 часа. В неделя
почиваха.
Научавах много за природата и за селския бит.
Виждах как се пере на ръка и в река! Как се загребва с легена от водата и как
се накисват и трият дрехите с домашен сапун, как после се потапят една по една в реката. Как
водите отмиват насапунисаните дрехи и как те се изчистват и изсветляват.
Виждах
как кокошките снасят яйца и обичах да ходя до полога, за да взема току-що
снесеното яйце още топличко, след като някоя кокошка гордо се разкудкудякваше,
че го е снесла.
Ходех по няколко пъти
всяко лято на мандра, за да видя откъде идват млякото и сиренето, и как се доят
овцете. Ходех на гости всяка седмица при една леля Тила, сестра на дядо Гичо,
от която взимахме едни големи паници с биволско масло. По оня край на биволите
им казваха „малачета“…
Особено много помагах
в брането и низането на тютюн. Ставаше се към 3-4 през нощта, защото тютюнът,
както розите и всички етеричномаслени растения, се бере рано сутрин преди изгрев
слънце. Всички листа, откъснати след това, след като изгрее слънцето – и от
тютюна, и от розите, са много по-сухи, много по-леки и от тях се извлича много
по-малко.
(И на бригада за бране на рози
съм ходила, на нея ни водеха от основното училище, когато бях в шести и седми
клас. Събираха ни в двора на училището, което тогава се
казваше „Атанас Генчев“, а сега се казва "Свети Никола", в 3 часа през нощта, извозваха ни с автобуси до село Розино, беряхме там
розите до 10-11 часа и към 12 ни връщаха с автобуси обратно.
А за брането на рози има и един любопитен детайл: искаха ни да сме облечени с бели тениски, анцузи, но и задължително с червените пионерски връзки! И след двете седмици бране на рози дрехите ни продължаваха да ухаят на рози поне още две.)
Та, за брането на
тютюн. Понякога, когато сама се събуждах, отивах с баба Димка и дядо Гичо и с
цялото звено от ТКЗС-то още призори да берем тютюн, а понякога, когато не ги
чувах как се приготвят с каручката, ме оставяха да спя. След като слънцето
изгрее, край на брането. Натоварват се набраните листа в едни чували или плетени кошове, хората се качват на кабриолетите и се
прибират всички у дома.
А по домовете, в дворовете под сайвантите се сядаше
на едни хубави везани възглавнички и с едни големи игли започваше низането.
Иглата за низане на тютюн е около 35-40 см дълга и се вдява не с конец, ами с канап
от около метър-метър и половина. Иглата трябва да прониже тъмнозелено-масления
тютюнев лист точно в средата на жилката, почти в най-високата част на листа,
близо до дръжката, а после нанизаният лист се плъзга по иглата и по канапа. И в
зависимост от сръчността, една низа от около метър-метър и половина се получава
за един или няколко часа. После низите се нареждат да съхнат в някой хамбар или на
тавана под покрива, на възможно най-топлото, проветриво и сухо място, и
постепенно от масленозелени изсъхваха, докато станат жълтокафяви.
Но тези
последните цветове никога не ги виждах, защото около 10 септември най-късно
вече се връщах в Стара Загора за началото на учебната година.
На мен ранното ставане
и брането на тютюн много ми харесваха. И до днес обичам най-много този момент от
денонощието – преди разсъмване, утрото, новия ден.
Но низането ми омръзваше още
на първия час, освен това си вземах нова книга от читалището през ден и каквато
съм си амбициозничка още от малка, исках на 15 септември да се явявам в училище
със списъка от препоръчителна литература, в който съм прочела всички книги до
една.
Дори и един час да си
низала тютюн, на края по дланите ти остава един слой черен, лепкав и мазен
катрано-никотин. Първо се изстъргва това с ножче или пила, после се мие поне
три пъти с топла вода и сапун. Но… дланите ти продължават да миришат по един неповторим
начин на катрано-никотин, но и на онова свежо-зелено-маслено, което упойващо се
е носило сутринта преди изгрева на слънцето от листата. Затова обичам пушенето така:
по една цигара сутрин и по няколко вечер, но не и през деня. Свикнала съм с
това от летата на село при баба Димка и дядо Гичо – Бог да ги прости!
***
Но тук идиличното в спомените свършва и по-чувствителните да не четат нататък.
Един от кошмарите,
които си спомням сред тези идилични лета от ранно детство, е разказите за това
как има едни овчи болести, които започват с това, че овчиците уж са здрави, ама
не акат вече овчите си барабонки, а получават разстройство с капки кръв в него.
Като се яви тая напаст в едно стадо, дори и една овчица да е болна с такова разстройство, трябвало цялото стадо, всяка една овца трябвало да бъде удушена, в никакъв случай да не се колят, да няма
кръв, защото от кръвта се пръскало най-много от заразата, а после всички
трупове на удушените овчици да се хвърлят в една от ямите с негасена вар,
каквито има почти във всяка една селска къща. А след това всички къщи в селото
се варосват с негасената вар. Това впрочем, варосването, го правят и всяка
пролет преди Великден и всяко лято преди Успение Богородично във всички села и
по всички острови в Гърция.
От тези кошмарни разкази
за това какво се прави, когато дори и една овца престане да ака овчите си барабонки,
а получи разстройство с капки кръв, си спомням, че няколко пъти питах:
-
- - Защо ако
една овца е болна, трябва да се удушават и останалите?
- - Защото,
казваше баба Димка, останалите имат, но не го казват.
- - Как така
го имат, но не го казват?
- - Ами имат
го, но не го показват. И колкото повече време мине, толкова по-лошо е за
чиляците.
Преведено
на съвременен градски език:
Както
при грипа, който всяка година през зимните месеци е може би най-бързо разпространяващата се инфекция в световен
мащаб, и както е и при СПИНа, може да има много вирусоносители, но не при
всички вирусоносители болестта се проявява.
Така е с болестите по домашните животни. Преди да е имало ампули за приспиване, с
каквито днес ги умъртвяват, както си спомням от разказите на баба Димка и дядо
Гичо - Бог да ги прости!, пак се е действало така - цялото стадо овце дори и само при една
болна овца се удушава. И после труповете на животните се заравят в една от
ямите на селото с негасена вар. Все пак, от древност е имало толкова много
чумни, холерни, шапни и шаркови епидемии. Преди време са били ограничавани по
един начин, а сега - по друг.
***
И така, минаха 24 години откакто селските баба и дядо не са живи и оттогава не съм била там.
Домашни животни имаме като любимци, но крава не бях виждала отблизо от 25 години.
Превърнала съм се в органичен придатък на моя лаптоп...
и затова с този мемоар обявявам лятната ваканция на блога. И без това съм хиперактивна в мрежите, макар и само на моите си места във виртуалното.
До истинската почивка имам още три седмици много работа и столичен живот, уви.
Пожелавам на всички в дъждовното наше лято да намерят време и начин за някакъв досег с природата.
No comments:
Post a Comment