послеслов към новия превод на "Категории"

снимката е от страницата на Университетска книжарница във фейсбук 

Послеслов: За новия превод на Аристотеловите Категории

 

         При подреждането на Аристотеловите текстове в техния гръцки оригинал в Берлинското издание, публикувано през 1831 г.[1], Имануел Бекер е решил, че Категориите заслужават първото място. Поради това тяхната пагинация започва с 1а. Следват За тълкуването, Първа аналитика, Втора аналитика, Топика и Опровержението на софистическите доказателства. Шестте текста, изграждащи Органона, според Бeкер трябва да са преди всички останали. За това решение може да му е повлияла и подредбата, наследена от Андроник от Родос.

         Това не означава, че Категории е лесен и разбираем текст, с който може да започне изучаването на Аристотеловата философия. Напротив, макар и кратък, това е много мъчен конспект или ὑπομνήματα  – записки, по които или той е четял, по-скоро изговарял лекциите си в Ликейона, или някой от слушателите е записвал бързо само най-важното.

         Конспективността на Категории, от която произтичат не малко затруднения, изпъква особено силно в следното.

         Първо, това е може би единственият от най-важните му „трактати“, в който не се споменава нито един предишен мислител. Наистина, няколко пъти се споменава името „Сократ“, но като подлог на изречение, с което се дава пример за здравето и боледуването, а не като препратка към реалната историческа личност. Всички останали основополагащи Аристотелови произведения, които се занимават с първата или втората философия, с космологията или проблемите за душата, с етиката или политиката, не просто изобилстват, а даже обикновено започват с „историкофилософска“ първа или втора книга: с философстването на мислителите преди него, като изложението на схващанията им варира от умерено критично до унищожително-саркастично и тотално негативно. С премерена дистанция са приети едни, а не са приети други схващания, да речем в кн. Алфа на Метафизика, в За възникването и загиването, във Физика и Никомахова етика. С убийствен сарказъм са представени, несъмнено  са преувеличени или може би силно са изопачени схващанията на състудентите му Спесип и Ксенократ за битието на математическите в книги Мю/XIII и Ню/XIV на Метафизика. Абсолютно нищо от философстването на досократиците и Платон за душата не е истинно според хиперкритичната кн. Алфа на За душата. А Категории поради конспективността си и с неспоменаването на нито едно друго име или заглавие на творба създават впечатлението, че Аристотел сякаш не просто не приема нито едно предишно изказване по тези въпроси, а изобщо не може да намери нищо подобно – абсолютно нищо, което колкото и да е неправилно според него, все пак да заслужава поне да бъде споменато и отхвърлено.

       Несъмнено Аристотел не е първият, който философства за езика, за думите и нещата. Не е първият, който измисля нови думи или въвежда нови словоупотреби, който си играе с езикови форми или етимологизми. В това отношение големите негови предшественици са Парменид, някои от реторите и почти всички от софистите през 5. век и, поне десетина от диалозите на Платон. Това личи на много места в останалите „трактати“, всъщност конспекти от лекциите му, като е особено силно в неговите собствени анализи в Опровержението на софистическите доказателства. Но не е така в Категории.

       Впечатлението за конспективност се засилва и от липсата на каквито и да било цитати от епоса на Омир и Хезиод, от поети и драматурзи, няма крилати изречения, емблематични за някой от седемте мъдреци, няма никакви пословици. А в другите негови „трактати“ те изобилстват и чрез тях се онагледяват доста от  абстрактно изказаните положения, не само да речем, в Никомахова етика, но много често и в лекциите за теологиката, сиреч за първата философия. Читателят може да се убеди сам, като види колко много имена са посочени в Индекса на имената в Метафизика в този том на с. 460-462. В това отношение Категории рязко се отличава и от останалите пет основополагащи текста в Органона, в които много често се дават примери чрез имената на литературни и/или митологични персонажи, споменават се други мислители, исторически реалии или географски места. Поради това текстът е труден и за превеждане, и за разбиране – липсва богатият историкофилософски и литературен контекст, улесняващ поне донякъде заниманието с другите „трактати“.

         Историята на осмислянето на Категории е впечатляваща, но от нея ще спомена само няколко епизода.

        Съвсем скоро след Аристотел старите стоици проблематизират логиката по съвършено различен начин:  като проявление на всепроникващия логос-бог-провидение-необходимост-орис и се противопоставят на категоризирането на категориите като десет и точно десет. Любопитно е, че Зенон от Китион също като Аристотел не е бил не само атинянин, но не е бил и грък, а също така и за двамата по всяка вероятност гръцкото койне не е било майчиният, първият проговорен език[2]. Философите от Стоа Пойкиле предлагат своя собствена логическа конструкция, в която категориите са не десет, а четири, но за съжаление, запазеното от тях до нас е съвсем оскъдно[3]. В забележителната книга на проф. Ради Радев Философията на Елинизма четирите стоически категории са преведени така: τὸ ὑποκείμενον (субстрат); τὸ ποιόν (качеството); τὸ πὼς ἔχον (формата на съществуване или определено качество); προς τί πως ἔχον (отношението)[4].

А към обстоятелството, че и за Аристотел, роден в македонската Стагира, и за Зенон от Китион във Финикия, гръцкият е бил чужд език, ще се върна след малко.

 

        Плотин е първият голям философ, който открива важността на съчинението-конспект и го включва в „учебния план“ на лекциите си, подредени тематично и структурно от приятеля и последователя му Порфирий[5]. Може да е имало и други преди него, но благодарение на редакторската работа на Порфирий в Енеадите са запазени съществени части от лекциите на Плотин за всичко най-важно в предишната гръцка философия, конкретно и за десетте категории в Категории. Анализът на Плотин е далеч от скромното преподавателско разясняване. Напротив, както и за всичко останало, той създава амалгама от различни понятийни съставки, поставя лека платонистка патина върху десетте аристотелови категории, най-вече върху първата от тях, и добавя от себе си новости, които липсват в тълкувания текст. За значението, което той е отдавал на тези десет категории, достатъчно свидетелство е това, че обемът на лекциите му, посветени на тях, е почти двойно по-голям от обема на самия Аристотелов конспект[6].  

         Обратно, почти два века след лекциите на Плотин в Рим, епископът на Хипон Аврелий Августин (354-430 г.), когато пише своите Изповеди, споделя разочарованието си така:

 

         А и какво ми помогнаха „Десетте категории“ на Аристотел, когато ми попаднаха на двадесетгодишна възраст, какво ми помогнаха с това, че сам прочетох и разбрах това съчинение, чието име моят учител по реторика в Картаген, а и други учени мъже споменаваха, надувайки се от надменност, и за което аз мислех с възхита и трепет като за нещо кой знае колко велико и свято? Когато споделих прочетеното с люде, които твърдяха, че с голяма мъка са ги разбрали след обясненията на най-вещи учители, и то не само устно, но и с чертежи върху пясък, те не можеха да ми кажат нищо повече от това, което аз сам бях разбрал насаме с книгата.

        И ми се стори, че това съчинение говори много ясно за субстанциите, като например човека, и за присъщите им категории като например външния вид на човека – какъв е той, ръстът му – колко стъпки  е висок, родствените му връзки – чий брат е, къде се намира и кога е роден, а също така дали седи, или стои, дали е обут или въоръжен, дали извършва нещо, или нещо понася; и в тези девет категории, за които приведох няколко примера, и в самата субстанция могат да се открият безброй много най-различни подразделения.

 

        Аврелий Августин Блажени по-нататък се самобичува, че докато четял Категориите и „всички книги по тъй наречените свободни изкуства“, си е въобразявал, че те ще му помогнат по пътя на богопознанието, но впоследствие установил, че не е така[7]. Да обърнем внимание на обстоятелството, че Августин не е чел Аристотел в оригинал, а в превод. Както е посочила Анна Б. Николова в бележка към превода ѝ във второто му издание, това е бил преводът на Гай Марий Викторин– преподавател по реторика в Рим от 337 до 362 г., автор на полемика срещу арианите и учител на св. Йероним[8].

        Съдбата на краткия конспект от лекциите на Аристотел се определя, обаче, от един друг превод на друг преводач – от Боеций, който заслужено е смятан за последния римлянин, сиреч последния античен мислител и същевременно пръв средновековен философ. Геният на Боеций, който е бил универсално надарен във всичките седем свободни изкуства, учен, писател, богослов и философ, но за негова беда и погибел – и човек, изкушен от политиката и властта – е проявен и в трактатите му, които стават незаменими учебници в квадривиума и тривиума, и в неговия превод на Категории и За тълкуването. Особено ценна е и неговата философско-преводаческа рефлексия в съчинение, озаглавено Коментар към превода на Въведението на Порфирий към Категории – текст, с който се поставя основата на философията на превода и преводимостта, и на средновековната философия на езика[9]. Тези преводачески достижения на Боеций стават азбуката на школската logica vetus и в продължение на повече от половин хилядолетие са единственото, което латиноезичният учен свят чете от Аристотел и Порфирий. Само Категории и За тълкуването от Аристотел[10], и Въведението на Порфирий.

       Стотици са неоплатоническите и средновековните коментари на Категории, а и цялата история на новоевропейската онтология също може да бъде разказана в кадъра на търсенето на категориална схема, различна от Аристотеловата.  Във философиите на големите философи, които са в канона на онези, без които не може, Аристотеловите десет категории са били точката на оттласкване[11].

        ***

 

        От публикуването на първия български превод на Категории, съпътстван от Порфириевото Въведение към тях, минаха вече 32 години. Преводът на Иван Христов постави началото на публикуването и на следващи трактата от Органона, които бяха издадени от ИК „Христо Ботев“, а впоследствие с тях започна и  голямата двуезична поредица на изд. „Захарий Стоянов“. Първите две части на първия том са грижливо снабдени с много голям апарат, какъвто за съжаление липсва в някои от следващите томове.

 

        Преводът на Николай Гочев е направен според изданието: The Categories. On Interpretation. By H. P. Cooke. Cambridge, Massachusetts/London, England; HUP/William Heinemann, 1938/1967. Взет е предвид и текстът в: Aristotelis Categoriae et Liber de interpretatione. Еd. L. Minio-Paluello. Oxford. Clarendon Press, 1949 (repr. 1966). Както и при превода на Метафизика, преводачът свери превода си с няколко други: с преводите на A. F. Owen (Organon, or Logical treatises of Aristotle with the Introducton of Porphyry. London, 1853) и с руския превод на А. В. Кубицки, който е бил публикуван посмъртно в изданието Аристотель. Категории. Москва, 1939 г. Десетилетия по-късно е редактиран от някого и повторно е публикуван през 1978 г.  Проверка и сравняване Гочев е направил и с превода на H. P. Cooke (1967). Така всъщност съпоставяните от него преводи стават четири: двата английски – на Оуен и Куук, и двата руски. Руските преводи са на практика два, макар и с един и същ преводач. Проф. Александър Владиславович Кубицкий 1880-1937, който е преводач и на Метафизика, автор на изследвания за Плотин и Фихте, преподавал е в МГУ история на западноевропейския рационализъм, си отива от този свят само на 56 години през 1937 г. Първата версия на превода му е публикувана две години след смъртта му, а втората е във втория от онези четири тома с най-важните съчинения на Аристотел, с които се изучи нашето поколение, следвалите през 80-те години на миналия век.

 

                                Варианти на превеждане на οὐσία и ὑποκείμενον в Категории

 

       Сравняването на превода на Гочев поне с още един превод на Категории на други езици, от които поне един славянски език беше повече от необходимо по няколко причини.

       В първия български превод на Категории, направен от проф. Иван Христов,  както и в превода на шестте книги от Метафизика, а именно от Гама/IV до Тета/IX, преведени от него (изд. „СОНМ“, С., 2000), терминологията е почти изцяло латинизирана и логицизирана, като този подход е напълно обясним с традицията, създадена от Боеций насетне през вече хилядолетие и половина.

        Същевременно този метод на превеждане влиза в езиковата среда на вече преведените Платонови диалози, в нито един от които онтологическата терминология не е латинизирана, а през последните години именно на Категории бяха посветени няколко солидни книги на наши колеги от Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Много интересни интерпретации намираме в книгите на Веселин Дафов и Тодор Полименов, а тъй като те са и лектори по основни задължителни дисциплини в специалност Философия, можем да предположим, че тяхното проникновено четене и оригинално разбиране се разгръща и пред най-младата студентска колегия. 

 

       Да видим няколко варианта на определението за οὐσία (2a11-13):

οὐσία δέ ἐστιν ἡ κυριώτατά τε καὶ πρώτος καὶ μάλιστα λεγομένη, ἣ μήτε καθ᾽ ὑποκείμενου τινὸς λέγεται μήτε ἐν ὑποκείμενῳ τινί ἐστιν, οἷον ὁ τὶς ἄνθροπος ἢ ὁ τὶς ἵππος.

 

1.      Преводът на Христов:

„Субстанция в най-истински, първичен и безусловен смисъл е това, което нито се изказва за определен субект, нито е дадено в който и да било субект, като например отделният човек и отделният кон.”

 

2.      Преводът на Илия Панчовски, като от него е запазена само тази прочута и най-цитирана 5 глава, публикувана посмъртно в книгата Хераклитови фрагменти. С., ЛИК, 2000 г.

„Най-важната, и изпървом и най-много говорената е същността. Тя нито се изказва според положеността на нещо, нито е заради присъщността си в подложеност на нещо, т.е. човек или кон”.

 

3.      В превода на Гочев:

„Същност“, казано в най-главен, пръв и основен смисъл, е това, което[12] нито се казва за някое подлежащо, нито е „в“ някое подлежащо. Примерно: еди-кой си човек или еди-кой си кон[13].

 

        В това двойно негативно определение (нито се намира в..., нито се казва за...) едно и също понятие е употребено в два различни падежа: τὸ ὑποκείμενον. Да напомним, че то не е пояснено нито сред тридесетте понятия във „философския речник” в книга Делта на Метафизика, нито сред десетте категории.  Само на две места в Аристотеловия Корпус можем да срещнем мимоходом предложена дефиниция: λέγω δὲ ὑποκείμενον τὸ καταφάσει δηλούμενον. Едното място е в Метафизика К/ХІ, 11, 1067b 18-19: „Наричам подлежащо това, което се разкрива чрез едно просто утвърдително изречение” – в превода на Николай Гочев. Другото място е във Физика, E/V, 1, 225a 6-7, като в превода на Цочо Бояджиев то гласи: „Като субект наричам онова, за което се изказва някакво твърдение“.

  

      Още по-интересно става, когато видим метаморфозите на тези две основни понятия в други преводи и книги на нашите най-непосредствени колеги.

4.      В превода на Енеади, направен от Цочо Бояджиев, в лекциите на Плотин, посветени на десетте категории, οὐσία е преведена като „същност“, а ὑποκείμενον – като „субстрат“.

5.      В една от книгите на Тодор Полименов οὐσία е преведена като „субстанция“, а ὑποκείμενον – като „носител“[14].

6.      И накрая последно, но не и по значение: езиковите игри, които се опитват максимално да се уподобят на Аристотеловите, в книгите на Веселин Дафов, особено в Категории и битие, в които виждаме „термини“ като ето-тази-товаст, ето-то, ето-стта[15].

      

      Това определение от началото на гл. 5 на Категории може да се преразкаже разширително-пояснително-многословно и така: „Същността в своя най-главен, първи и най-разпространен смисъл е онова, което никога не се изказва за подлога, нито се намира в нещо друго основополагащо, както например някой човек или някой кон”. Подлежащото като поморфемна калка в преводите на Гочев е подлогът на просто разказно изречение или субектът на едно съждение във формалната логика. Това е най-безспорното според всички коментатори.

       И така, в езика, в синтактичната тъкан на изреченията същноста не се изказва за подлога, сиреч тя е винаги подлог, за който се изказват, изговарят, при-писват останалите думи и части на изречението.

       В измеренията на логиката това, че същността не може да се предицира за субекта, означава, че същността е винаги субектът, за който се предицират предикатите.

      А това, че същността не може да се намира в нищо основополагащо, означава, че същност не могат да бъдат, да речем, части от тялото на коня или на човека. Макар че те могат да бъдат подлози на изречение или субекти на съждение, нито краката и копитата на коня, нито ръцете и ноктите на човека могат да съществуват самостоятелно и това не им позволява да бъдат същности в този втори смисъл.

      Това показва триединния характер на най-важните му термини в Категории и Метафизика. Те са както езикови – морфологични и синтактични, така и логически и онтотеологически.

      Преди Аристотел τὸ ὑποκείμενον се среща и при Горгий, в преразказа, направен от Секст Емпирик, на неговия предизвикателно-нихилистичен трактат За природата, или за несъществуващото. В  непубликувания превод на Горгиевия текст, направен от Драга Сапаревска (в магистърската ѝ дипломна работа в специалност Класическа филология през 1998 г.) това понятие беше преведено като „схващания”, тъй като, според някои философи на езика, повлияни от Секст Емпирик схващанията са подлежащи за думите. Различните руски, английски и френски преводи както на Метафизика, така и на Категории предават τὸ ὑποκείμενον като „подлог”, „субект”, „субстрат”, което е наследството на Боеций. От авторитетния немски превод на Херман Бониц (Aristoteles’ Metaphysik in der Übersetzung von Hermann Bonitz, hrsgb. Von Horst Seidl, Griechischer Text von Wilchelm Christ, Felix Meiner Verlag, Hamburg, 1978) в немскоезичното аристотелознание се установява традицията τὸ ὑποκείμενον да се превежда с по-абстрактното Zugrundeliegendes.

        От трите български превода, направени досега, двата цялостни – на Христов и на Гочев, и превода на Илия Панчовски само на 5 гл., виждаме, че само той е предал ὑποκείμενον с две различни думи – „положеност“ и „подложеност“.

      

        В превода и на Метафизика, и на Категории, осъществен от Николай Гочев, и в превода на За небето, редактиран от Владимир Маринов, като терминологично съответствие на τὸ ὑποκείμενον  е избрано „подлежащото”. Това е опит чрез него да се обеме триединността на Аристотеловото понятие, без да се хипертрофира в него нито езиковото, нито логическото, нито онтологическото значение.

 

                 Най-трудното питане – най-накрая

    

      На първата страница от Встъпителната студия на Иван Христов към превода му на Категории в изданието от 1992 г. вторият абзац започва така: „Ако изобщо принадлежи на перото на Стагирит...“ Съмненията, че това може да не е Аристотелов текст, не само в техническия смисъл на думата, да е бил записан от ръката на друг слушател, но и в смисъл на неавтентичност на авторството, са се прокрадвали още у най-правоверните и предани антични коментатори-неоплатоници. В по-ново време един от изразителите на тази позиция е Херман Шмиц – философ и дългогодишен преподавател по антична философия, който никога не се е колебаел да провокира общоприетото и да предизвиква авторитетите. В един многотомен негов труд, озаглавен Учението за идеите на Аристотел, в част Втора на Първи том, озаглавена Онтология, ноология, теология, Херман Шмиц започва с развенчаването на „мита за Категориите“, което според него е най-необходимото, за да се стигне до истинско разбиране на Аристотеловата онтология, ноология и теология[16].

      Тук не е мястото да се впусна в подробно представяне на неговия хиперкритицизъм и опровергаването му, защото това ще изисква двойно по-голям обем от самия текст на Категории: и написаното от Шмиц е в обем колкото техния[17]. Накратко: абсолютно нищо от казаното и записаното от когото и да било в Категории не се съгласува със собствено Аристотеловите схващания, които познаваме от другите му трактати. Текстът се е появил към края на благоприятните три десетилетия, в които Теофраст е ръководил Ликейона, не по-малко от 30 години след смъртта на Аристотел, но не е и на Теофраст.

       Автентичността на този текст може да бъде защитена с преоткриването на едно от неговите изумителни измерения – лингвистичното. Ще припомня една кратка, но просветляваща статия на Емил Бенвенист от 1958 г., озаглавена Мисловни и езикови категории[18]. В нея Бенвенист посочва как точно тези категории „работят“ и обхващат основните форми на несъзнаваната езикова действителност не само в старогръцкия, но и в почти всички индоевропейски езици.   

         Обобщено тезите му могат да се представят така:  

         

     „Понятието οὐσία насочва към класа на съществителните. На ποσόν и ποιόν, взети заедно, отговаря не само класът на прилагателните изобщо, но по-специално два вида прилагателни, които в гръцкия са тясно свързани... Ако минем към πρός τι, зад отношението се крие друго основно свойство на гръцките прилагателни – това, че притежават форма за сравнителна степен..., която по функция е „относителна“ форма. Що се отнася до ποῦ, „къде“, и ποτέ, „кога“, те обхващат класовете респективно на пространствените и времевите наименования... те представляват част от цял един клас, включващ и други наречия... Следователно въпросните категории са изброени и подредени по този начин не без основание. Първите шест отпращат към номинални форми. Едонството им се дължи на спецификата на гръцката морфология.

     Погледнати от този зрителен ъгъл, следващите четири образуват също така едно цяло: всички те са вербални категории“[19].

 

     Ясно е, че инфинитивите ποιεῖν и πάσχειν („да действам“ и „да изпитвам въздействие, да страдам, да понасям“) са всъщност гигантски категориални обобщения на деятелния и страдателния залог на глаголите – характеристики, която те притежават в почти всички индоевропейски езици. Лесно е да се обясни и инфинитивът ἔχειν – „да имам“. Не е случайно, че аналогът му впоследствие се превръща в един от спомагателните глаголи и във френски (avoir), и в немски (haben), и в английски (to have), и чрез него се изразяват перфектните времена.         Малко по-сложна е ситуацията с κεῖσθαι, защото не всички индоевропейски езици имат точно съответствие на медиално-пасивния залог на глаголите в старогръцкия, който в нашия език, например, е наличен като възвратно-страдателен, но не е напълно съответстващ на медиума.

      Бенвенист обобщава: „Така той е бил обречен да преоткрие, без да го е искал, разграниченията, които самият език прокарва между основните класове от форми, понеже тези форми и класове имат езиково значение, доколкото между тях съществуват различия“[20].

      Това „обречено преоткритие“ е всъщност необикновено откритие, защото преди Аристотел го е изтъкнал само Платон, и защото както лингвистите ни убеждават, то ни показва как „работи“ езикът и как думите в индоевропейските езици ни „дават“ нещата, как филтрират и подреждат в някоя от десетте групи – било на именните, било на глаголните форми – неизброимостта на безброя на съществуващите неща в битието[21].

      Няколко са тематизациите в Категории, които са разпознаваемо Платонови, но не са назовани с Платоновото име. Например, квази-етимологиите и семантичните шеги в Кратил, или влудяващите софизми, с които Сократ манипулира събеседниците си в Хармид за неопределеността на голямото и малкото, по-голямото и по-малкото, двойното и половината, по-тежкото и по-лекото, по-възрастното и по-младото (Хармид 168а-е). Но най-значимата част от Платоновото наследство е тази, която четем в края на разговора между Теетет и Чужденецът в Софистът:

 

Чужденецът: Вероятно имаш предвид следното, че едни, които се изричат едно след друго и означават нещо, се свързват, а други, които не означават нищо в потока на словото, не се свързват.

Теетет: Какво искаш да кажеш с това?

Чужденецът: Което очаквах, че ще подемеш и ще приемеш. Защото според нас сигурно двоен е родът на знаците, с които се произнасяме гласно за битието.

Теетет: Как така?

Чужденецът: Едните се наричат имена, а другите – глаголи.

Теетет: Обясни поотделно за двете!

Чужденецът: На това, което служи за изразяване на действия, му казваме сигурно глагол.

Теетет: Да.

Чужденецът: А вокалният знак, поставен за изразяване на самите извършващи действията лица, е име.

Теетет: Точно така, разбира се.

Чужденецът: Та от изреждането единствено на имена никога не може да се получи слово, нито на свой ред от глаголи, ако не се употребяват имена... 

... Защото произнасяните звукове не изразяват нито по този, нито по онзи начин нито действие, нито бездействие, нито съществуване на нещо с битие, нито на нещо без битие, преди човек да примеси в имената глаголи. Тогава става нужната връзка и се получава словото още при първото сплитане и сигурно това е първата

и най-малка единица слово“ (Софистът 261е-262с)[22].

 

      В други езици, различни от индоевропейските в дълбинната си структура, категориите биха били други[23]. Впрочем, и в гръцкия език те са можели да са други, както показват стоиците, които вместо десетте предлагат четири, споменатите по-напред. От техните категории, редуцирани само до четири, ясно се вижда, че парадигмата им е доминиращо синтактическа, докато Аристотеловата, следваща явно Софистът и по-неявно Държавникът, е и морфологическа. Поради това тя е инструмент за онтологизации и за всичко, което е интересно за първата философия, теологиката.

      Тази мощна философия на с л о в о т о, на речта и езика, на морфологията и синтаксиса, на предикацията и онтологизациите не може да е хрумнала на някой скромничък епигон, чието име даже никъде не е споменато. Това е философстване в духа на Аристотел и с неговата сила. Независимо от това, че в Категории никъде не се споменава същината, или че я няма прочутата триада на модалните категории възможност-енергия-ентелехия, или че ги няма четирите причини, самият радикален акт на рефлексия върху езиковите форми, обективирани сякаш като  външен и отчужден език от анализиращия, е действие, подобаващо само на мислител като Аристотел. А игрите с езика и специфичните, неподражаеми особености от изказа на Аристотел, при това в най-невралгичните детайли, тънкости и прецизирания на анализите, които познаваме и от Метафизика, и от Физика, и от За небето, например диалектически-спекулативното и трудно преводимо разграничение между „противоречие“, „противоположност“, „противоположеност“, „противополагане“, са още едно доказателство за авторството. Никой друг нито преди, нито след него не е мислил и не се е изразявал точно така.    

        *

       Всички основни термини в новия превод на Категории са в пълно съответствие с превода им в Метафизика, а те са в съответствие с една вече хилядолетна традиция на превеждане от старогръцки/византийски на старобългарски, започнала скоро след покръстването по време на Златния век на Първото българско царство. Не е мястото тук да се впускам в подробности, ще отбележа само един любопитен факт: в прочутия енциклопедичен Симеонов сборник са преведени и наименованията на категориите – на повечето от десетте според Аристотел, и на петте според Порфириевото Въведение, а самата гръцка дума κατηγορία е преведена като оглаголение (сиреч „глаголене“, „говорене“, о-глагол-ение)[24].

       Както се вижда, в коментарните бележки на преводача много често препратките са към индекса на Метафизика, който е в обем от 99 страници. Поради това издаването на Категории в един том с Метафизика е повече от уместно и така ние даваме отговор на съмненията чий е този текст.

 

                                                                                             Димка Гичева-Гочева

 p.s. В изданието, което се вижда на снимката, послесловът и библиографията към него е на с. 662-676.

 

 

 

---

[1] Aristotelis Opera omnia, edidit Academia regia Borusica. Vol. I-II, Aristotelis opera Graece ed. I. Bekker, Berlin, 1831.

[2] Диоген Лаерций. Животът на философите. Превод Тодор Томов, 1985, 2002. За източниците относно елинистическите философски школи вж. Jaap Mansfeld, Sources. In: The Cambridge History of Hellenistic Philosophy, 1999. За стоическата логика вж. Jonathan Barnes, Susanne Bobzien, Mario Mignucci. In: The Cambridge History of Hellenistic Philosophy, 1999.    

[3] Вж. Ради Радев. История на античната философия. От Платон до Карнеад. С., „Наука и изкуство“, 1983. Глава пета: Стоическата школа, с. 389 и сл.  И още по-подробно във Философията на Елинизма. С., „Наука и изкуство“, 1973. Общи определения на стоическата логика, с. 236 и сл.

[4] Цит. изд., с. 238.

[5] Порфирий. Животът на Плотин. В: Порфирий. Пещерата на нимфите. Превод Владимир Маринов. С., 2000.

[6] Вж. първите три лекции в Шестата енеада, които Порфирий е озаглавил За родовете на съществуващото. Плотин. Енеади, превод Цочо Бояджиев. VI, 1-3,{42-44} . С., „Изток-Запад“, 2005, с. 599-702.

[7] Свети Аврелий Августин. Изповеди, превод Анна Б. Николова, С., „Народна култура“, 1993, с. 65-66. Цитира се по второто издание „Изток-Запад“, 2006, с. 85-86.

[8] Вж. бележките на Анна Николова в цитираното второ издание на Изповеди, с. 394 и 400.

[9] Съчиненията, коментарите и преводите на Боеций са в 64 том на Patrologia Latina. Вж. и Боэций. Комментарий к Порфирию, им самим переведенному. В: Утешение философией и другие трактаты. М., 1996.

[10] Има още едно съчинение, което дълго време е било разпространявано и погрешно е било смятано за Аристотелово, докато се установи, че не е негово, а е част от Енеадите на Плотин. То е било наречено Liber de causis. За Аристотеловото влияние върху Боеций вж. Полименов, Тодор. Субстанции, универсалии, пропозиции. Метафизика и философия на езика. С., „Вулкан 4“, 2013. Гл. втора: Универсалиите (Боеций), с. 49-87.

[11] Сбит и информативен обзор на най-важното от средновековните до днешните коментатори и интерпретатори: Studtmann, Paul, "Aristotle’s Categories", The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2024 Edition), Edward N. Zalta & Uri Nodelman (eds.), URL = <https://plato.stanford.edu/archives/win2024/entries/aristotle-categories/>

[12] οὐσία δέ ἐστιν ἡ κυριώτατά τε καὶ πρώτως καὶ μάλιστα λεγομένη, ἣ - „казвана в... е тази, която“ – бел. прев. Николай Гочев към мястото.

[13] Owen: „ „a certain man“ or „a certain horse““. Cooke: „a particular man or a horse“. Кубицки: „отдельный человек или отдельная лошадь“ – бел. прев. Николай Гочев към мястото.

[14] Тодор Полименов. Субстанции, универсалии, пропозиции. Метафизика и философия на езика. С., изд. „Вулкан 4“. Гл. 1: Биващото, доколкото е биващо (Аристотел), с. 17-48, особено с. 37.

[15] Веселин Дафов. Категории и битие, С., „Проектория“, 2012, с. 6 и сл.

[16] Hermann Schmitz. Die Ideenlehre des Aristoteles. Erster Band: Aristoteles. Zweiter Teil: Ontologie, Noologie, Theologie. Bouvier Verlag Herbert Grundmann, Bonn, 1985, Die Unechtheit der Kategorienschrift, S. 1-25.

[17] Ще отбележа само, че той предава οὐσία като Einzelwesen, а ὑποκείμενον като Unterlage и Unterlage (Inhärenz), op. cit., S. 6-7.

[18] Емил Бенвенист. Езикът и човекът. С., „Наука и изкуство“, 1993. Съст. и встъпителна студия Красимир Манчев. Преводът на точно тази статия е на Георги Жечев, с. 61-73.

[19] Пак там, с. 65-66.

[20] Пак там, с. 69.

[21] Вж. Опровержение на софистическите доказателства 165а 10-12: думите дори и в най-богатия на думи език са краен брой, а съществуващите неща са безкрайно много на брой.

[22] Цитира се преводът на Богдан Богданов в изданието на НБУот 2022: Платон. Софистът, редактиран от Владимир Маринов и Георги Гочев. Метафорите за вплитането, сплитането, преплитането на вътъка и основата при тъкането на тъкани – буквално и преносно – са в основата на тематизациите на втората половина на Държавникът, от 281а нататък до края на диалога.

[23] С това завършва статията на Бенвенист, със сравнение на индоевропейските езици с езика еве, който се говори в Того. Подобна е и т. нар. теория за езиковата относителност, формулирана преди 100 години в изследвания на Едуърд Сепир и Бенджамин Уърф на основата на проучванията им на северноамерикански индиански езици. Вж. Mandelbaum, David (ed.) Selected Writings of Eduard Sapir in Language, Culture and Personality. 1951, 2021, University of California Press. Отлични разисквания в различни филологически и историкофилософски перспективи предлага сборникът, съставен от Пиер Обанк, включващ интерпретации на представители от различни школи, характерни за аристотелизма през ХХ век: Pierre Aubenque (dir.). Concepts and catégories dans la pensée antique, Paris, Vrin, 1980. P. Aubenque, R. Brague, J.-F. Courtine, J.-L. Delamarre, B. Dumoulin, P. Hadot, P. Hoffmann, M. Narcy, D. O’Brien, J. Pépin, L. Routila, N. Vamvoukakis.

[24] Вж. Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.) Издателство на БАН. Под общата ред. на акад. Петър Динеков. Том 1. Изследвания и текст. С., 1991, Велчева, Динеков, Иванова и др.; том 2. Речник-индекс, С., 1993, Богданова, Вълчанов, Досева и др.; том 3. Гръцки извори, С., 2015, гръцки текст и изследване: Петя Янева. Особено том 3, с. 1036-1098.