приносът на Аристотел към политическата философия

В “Политика” има няколко важни схващания, които не са нови в абсолютен смисъл, защото преди Аристотел да ги обоснове теоретически, вече в една или друга форма, макар и за кратко време или на няколко пъти за кратък период от време са били реализирани практически в историята на Атинската демокрация, която сам той кратко, но точно описва. Това е интересно и е важно да се подчертае. Аристотел не е някакъв новатор, който измисля и обосновава някакви нечувано нови и неизвестни до този момент обществени модели или властови механизми. Платон с предложеното в “Държавата” изглежда много повече като новатор и съчинител, а Херодот съвсем не е. Но нито един от тях тримата, а към тях можем да добавим и Сократ, както и всички софисти, не е измислил царската власт или тиранията, аристократичното управление или олигархията, демократичните практики, които лека-полека в живота на Атина от Клистен до Перикъл макар и за кратки периоди са ставали реалност.

И все пак, всички те като политически мислители са важни, продължават да ни интересуват и без преувеличение са ни необходими и днес, заради начините, по които обмислят и аргументират философско-политическите си схващания. Без тази теоретична обосновка векове по-нататък сигурно би било трудно, ако не и невъзможно да се мисли за определени форми на социалното, а тези форми биха изглеждали като причудливи и случайни, исторически преходни явления, изчезнали със залеза на полисния свят.

Така, макар и не новатор като теоретик или практик-причинител на политически явления като действащ политик, Аристотел все пак може да претендира, че е първият мислител, който като философ – с понятия, в детайли и убедително - разгръща следните политически тези:

Гражданин е всеки свободнороден мъж, който има право да участва в съда и народното събрание и изобщо в съдебните и съвещателни институции. Разбира се, в това отношение Аристотеловата теория също е повлияна и рамкирана от практиката на времето, защото неговата концепция за гражданина изключва от гражданството жените, преселниците, родени в други градове и робите. Някои от софистите в това отношение са били доста по-напред в хуманизма, отколкото Платон и Аристотел.

Държавата-град е самодостатъчна общност от хора, които притежават частна и споделят обществена собственост. Тук също теорията му следва практиката и историята на гръцките полиси – мащабът на основната човешка политическа общност е градът-държава, държавата с големина на град, а не селото, племето или огромните необятни размери на близкоизточните царства.

Човешкото същество трябва да притежава различни добродетели и едни от тях са му необходими в качеството му на човек, а други – в качеството му на гражданин (ІІІ книга). Тук и особено в “Никомахова етика” етикополитическото мислене на Аристотел навлиза в нова сфера, защото до този момент, включително и при Платон в мисленето за добродетелите има едноплановост и монолитност, при която общностното изцяло преобладава. Аристотел вече обсъжда добродетелите на индивида като индивидуалност, като личност, която влиза в лични, но не публични отношения с други индивиди (например, добродетелите на жената като съпруга, майка и стопанка, макар и не гражданка), или добродетелите на приятелството, или изобщо добродетелите, проявявани в междуличностните отношения, които се създават в отношенията между хора, но в качеството им на частни лица, а не като граждани, които изпълняват една или друга политическа функция или властова роля.

Също така Аристотел може да претендира, че е първият елински философ, който теоретично отстоява идеята, че политическата власт е властта, с която се управляват равни по произход и свободни хора (ІІІ, 4 гл.), както и определението на най-висшата власт като онази, която управлява дължавата, а от нея се определят и видовете държавно устройство (ІІІ, 6 гл.). Наистина, той не е първият грък, който изобщо се ангажира с такова убеждение, защото по същество това е била носещата конструкция на голямата конституционна промяна в Клистеновата реформа на Атина и голямата разлика между Солоновата и Клистеновата уредба. Също така, ако трябва да посочим друг автор, който преди него прославя Атинската практика до властта да стигат всички граждани, които се третират като равни в своя граждански произход и са свободни като хора, този автор несъмнено ще е Тукидид и знаменитата реч “на Перикъл” в “История на Пелопонеската война”, която възхвалява точно тези характеристики на Атинската демокрация.

Има поне още три важни идеи, които дори и да не са изказани в абсолютен хронологичен смисъл за първи път от Аристотел, са така добре аргументирани от него в “Политика”, че са станали необорима част от неговата практическа философия, от нейното наследство и влияние през много по-късни векове и епохи. Едната от тях е разграничението между политическото и експертното, между политическите и експертните знания. В това отношение той категорично се различава от Платон, който наистина има известни диалектически игри и забавления по този въпрос, какъвто например е целият диалог “Протагор”, но все пак в почти всички останали диалози твърдо стои на позицията за управлението на интелектуален елит, на царе-философи, на философи-държавници, както е в “Държавата” или на “надарения с разум цар”, както е в “Държавникът”.

В съзвучие с това е и друга важна теза, която Аристотел защитава теоретично в “Политика” и имплицитно внушава чрез историята на атинските полисни порядки в “Атинската политейя”. Това е принципът: институциите на управлението са по-важни от управляващите индивиди. Колективните органи за управление са за предпочитане пред едноличното или груповото управление. Институциите трябва да бъдат регулирани чрез правила и ред, да се съобразяват със закони, а не да се приватизират от личности, които да ги ръководят от личната си – неизбежно пристрастна и ограничена - гледна точка и според личната си необективна преценка (ІІІ кн., 11 гл. и сл.).
И накрая, последно в този ред на изброяване, но не и по важност. Има още една много важна концепция на Аристотел, за която може би той наистина може да претендира, че е пръв и при това не просто пръв в качеството на философ, който я е аргументирал, но и пръв сред гърците, който я е изказал изобщо. Това е Аристотеловата концепция за средната по имущество класа. Наистина и в “Закони” на Платон в няколко случая и по различни поводи се прокарва виждането, че средното е нещо хубаво, че средата във всяко отношение е за предпочитане, особено когато става дума за съвкупната бедност или богатство на една цяла политическа общност .

Да не говорим за това какво значение придобива тази концепция за средата при определянето на доброделите като средното, като средата между крайностите на прекомерното и недостатъчното в “Никомахова етика”.

В “Политика” Аристотел прави и икономическа версия на теорията за средата като най-важното стопанско условие за запазването на оптималното от всички устройства – политията. “... Ясно е, че най-добрата политическа общност е тази, която е такава благодарение на средната класа, и че добро държавно устройство могат да имат такива държави, в които средната класа е многобройна и по възможност по-силна и от двете останали , а ако не, то поне от едната” (ІV кн., 11 гл.)

***
цитира се преводът на Анастас Герджиков


(следва)