Google+ Followers

Tuesday, November 25, 2014

честит патронен празник




                         Честит празник на светеца-покровител на най-стария и най-големия наш
Университет!


стенописите са от храмовата украса на "Възнесение Господне" в София

Thursday, November 20, 2014

поезия на висотата



      Няколко пъти тук съм (ре)цитирала стихотворения на Антоанета Николова, при това всеки път - бед позволение нито от нея, нито от издателствата, които са издавали до този момент нейните творби ( http://dimkasdiary.blogspot.com/2009/03/blog-post_22.html ), но този път ще започна с цитат от нейната книга-изследване върху езика на пустотата. Лирическият език на даоизма, ведантизма, будизма и чан-будизма в източната и далекоизточната поезия, в Индия и Китай, но и на българските поети и поетеси, които в поетическото си многоезичие са го проговаряли - макар и понякога, макар и за кратко: Людмила Балабанова, Антоанета Богоева, Екатерина Йосифова, Силвия Чолева, Амелия Личева, Теодора Куцарова, Кристин Димитрова, Красимира Зафирова, Иван Методиев, Николай Кънчев. Тази книга е от 2003 г. и е публикувана в колекция "Аквариум Средиземноморие" от Фондацията за българска литература. Предговорът към нея е написан от Нонка Богомилова, а водещ редактор на поредицата е Румен Баросов. Корицата е на Радостина Рачева.

     В началото на тази книга има текст със заглавие "Нийделандия" и с мото от Николай Кънчев:
                       На края на света,
               където свършват думите,
               е Словото!  
     След него тя е написала:

      Там, където свършват думите, там, където се изчерпват понятията, там, където нещата изтъняват и преминават в своята другост, на тънката межда между сън и яве, в медитативното пространство, стапящо всички отражения, блика изворът на извечната Реалност и на извечното Животворящо Слово. От него непрестанно, всеки миг ново, извира цялото творение. Поради свойствената си антиномичност интелектът не може да стигне до този извор, защото той вижда "това" или "онова", "едното" или "другото", но никога не и междата между тях, която вече не е "едното", но още не е и "другото", онази потенциална възможност за всякакви осъществявания, която е праизточник на всичко.    




     Това е една от предишните нейни стихосбирки, издадена от "Стигмати" през 2008 г. с редакторската работа на Мария Каро.



                                     А това е стихосбирката "Зелено", която...


                   
... има своята сестра-близначка и двете с нея обитават един общ книжен дом. Сестрата-близначка се казва "Огледало". Издание на "Стигмати" от 2003 г.



       И понеже са сестри-близначки, те си приличат много. И двете започват и завършват с едно и също стихотворение, но в началото то е линеарно, а в края на стихосбирката е спираловидно-фигурално. Като всички жизнеопределящи структури на живота във вселената.

В началото и в края на "Огледало"-то е стихотворението:

*
През огледалото минава сянка.
Във стаята не се променя
нищо.

(Това, като го прочетох преди няколко години в "Книжици"-те, при първото отваряне на книгата, ме пронизоха тръпки - истински поетичното пронизва.)




                                        А "Зелено" започва и завършва със стихотворението:

*
Зелено, зелено
от реката извират 
все по-нови дървета.




     Утре ще бъде представена новата поетична книга на Антоанета Николова. В "+това", от 18.30 часа. Изданието е на "Жанет 45", с толкова хубава корица от картината на Свилен Блажев "Пейзаж от Атон", избрана точно за тази стихосбирка от Румен Жеков.
      Преписах преди два месеца без ничие позволение няколко стихотворения от нея тук: http://dimkasdiary.blogspot.com/2014/09/blog-post_21.html

     За новата поетична книга на нашата състудентка, която е поетеса и изследователка на философията и лириката, преводачка на старокитайска поезия, философка и преподавателка по философия на Изтока в ЮЗУ "Неофит Рилски" ще говори Людмила Балабанова.

      В тази нова стихосбирка Антоанета Николова говори на нов поетичен език и достига нови висоти.
      Сигурно малцина знаят, че тя и нейният любим Йордан Георгиев с техни най-близки приятели-алпинисти са се изкачвали на едни от най-високите върхове на планетата: в Памир, на върхове над 7000 метра!
   
       Антоанета Николова е изкачвала върхове с височина над 7000 метра.

       И поезията, която твори, е такава: на височина, която малцина пишещи достигат.
   
       Макар че не съм и не искам да бъда литературен критик, ще споделя впечатление само като нейна (по)читателка: току-що отново с г-жа София Катърова те публикуваха поредния свой преводачески дар - "Прокуденият от небесата" на Ли Бай, преведен от класически китайски, но Антоанета Николова вече е навлязла в един нов и различен поетически свят, в който се е отдалечила от апофатичността на езика на пустотата от далечния Изток, за да ни покаже поезията на висотата.

Tuesday, November 18, 2014

снимките от пещерата







            в пещерата, ако няма някакво осветление, е абсолютно непрогледно; докато бях вътре, за секунди спря електричеството и се почувствах на дъното на ада;
























 Извън пещерата е горещо, а вътре е винаги 17 градуса. Така е било през последните 150 милиона години, казват спелеолозите: каквото и да е ставало отвън, вътре си е оставало все 17 градуса по Целзий... Някои неща все пак остават абсолютно неизменни и непроменими - като например, температурата на десетки метри под земята, в дълбоката пещера, където бавничко все пак нещо се променя: милимилимилиметърчета от сталактити и сталагмити растат незабележимо всеки век.


Николай ме е снимал как излизам от пещерата с радост и облекчение - видях и тази забележителност на Омировия остров Хиос. 21 август 2014 г. Тя се нарича просто Пещерата, Пещерата на Олимпи (Спилио тон Олимпон).
Има още една поразителна пещера, която имах възможност да посетя преди три години и да направя  и в нея снимчици с моя телефон. При силно осветление с мощни прожектори и добра апаратура в тези две пещери са направени впечатляващи снимки, но и от моите се добива някакъв наглед. Другата пещера още повече прилича на описаните и от Омир в "Одисея", и от Платон в "Държавата". Пещерата на нимфите, която се намира на Кефалония. Ако искате да видите какви снимки направих в нея, щракнете ето тук: http://dimkasdiary.blogspot.com/2011/09/blog-post_09.html

Friday, November 14, 2014

лекция за "Хармид" и "Лизис"



на снимката: плоча, на която е изобразена персонифицираната Диалектика - във всяка една от ръцете си държи по една змия; змиите в лявата и в дясната ръка на Диалектиката символизират двете крайности на всяко едно положение, които добрата Диалектика трябва да обедини в едно; 
изображението е от Византийския музей на Хиос, а там пък е имало няколко такива изображения на дисциплините от тривиума и квадривиума, останали от 220-годишното генуезко владеене на острова; снимката е от август 2014 г.; 


Тази вечер, 14 ноември, от 18.30 часа, в ауд. 187 в Ректората на Университета
курсът Платонизмът от 
Магистърската програма по Антична култура и литература към катедрата по Класическа филология
ще продължи с лекция на 
доц. д-р Невена Панова за диалозите 
"Хармид" и "Лизис" на Платон.

З а п о в я д а й т е!

Диалозите на Платон са сред най-впечатляващите преводачески и интерпретаторски постижения на колегата - нейната първа дисертация и книгата Платоновият диалог. Ситуации и елементи на събеседването, С., изд. СОНМ, 2005



                         антична мозайка в Археологическия музей на остров Хиос; август 2014 г.


Thursday, November 13, 2014

есента си отива


           
                     онова там далече в ниското е София, покрита от мъглив облак - на Архангеловден;




















                 Когда в кругу убийственных забот
                 Нам все мерзит - и жизнь, как камней груда,
                 Лежит на нас, - вдруг, знает Бог откуда,
                 Нам на душу отрадное дохнет,
                 минувшим нас обвеет и обнимет
                 И страшный груз минутно приподнимет.

                 Так иногда, осеннею порой,
                 Когда поля уж пусты, рощи голы,
                 Бледнее небо, пасмурнее долы,
                 Вдруг ветр подует, теплый и сырой,
                 Опавший лист погонит пред собою
                 И душу нам обдаст как бы весною...

                   Ф. И. Тютчев    


Thursday, November 6, 2014

разговор за окупацията на Университета





Този разговор беше проведен преди почти една година - на 20 ноември 2013 г. по БНР в предаването "Хоризонт до обед".

Водеща е журналистката Нина Колева, защитник на окупацията е студентът Юлиян Собаджиев, а против нейната употреба като политическо и протестно оръжие се изказвам аз.

Оттогава мина почти една година, а плодовете от тази акция са видими днес навсякъде в обществото. Но каквито и да са или да биха били последиците от миналогодишните протести, случилото се и неговото обсъждане тогава си заслужава да се архивира, документира и помни, защото в най-новата история на България и Университета това беше най-дълго продължилата университетска криза. Само кризите от 1907 и 1922 г. са били по-продължителни: първата - една година, а втората - половин година.

Миналогодишната криза започна като частична окупация на една аудитория на 23 октомври, а се превърна в пълна окупация на сградата на Ректората на 25 октомври 2013 г., петък, късно вечерта. На 18 ноември отново премина от цялостна в частична.

Разговорът в радиото се случва на третия ден от оттеглянето на окупиращите студенти в Аулата на Университета, откъдето след това на няколко пъти бяха прогонвани абсолвенти и преподаватели по време на Климентовите празници - на завършилите студенти от няколко факултета, на техните приятели и близки не им беше позволено да запомнят дипломирането с тържество в най-красивата публична зала в София.

Окупацията безславно приключи след пореден анемичен опит за подновяване в края на януари 2014 г.
Три месеца.
Три месеца тежки и разрушителни трусове в академичното битие - за да се стигне до резултатите, които имаме днес.

***

Аудиофайлът от предаването ми беше предоставен от водещата Нина Колева, за споделяне го подготви Боил Мусев, а снимките към него са на Николай Гочев.

Monday, November 3, 2014

цената на братоубийството

             
     Преди месец с множество възпоменателни тържества беше отбелязана 1000-ната годишнина от смъртта на цар Самуил и краят на първата българска държава, но тържественият бон тон на празненствата не биваше да бъде нарушаван от критически и скептични исторически прочити и препрочитания, от напомняния и питания: каква е била историческата истина отвъд фактологията на завоеванията, отвъд победите и пораженията, за тези събития - не само според утвърдената академична истроиография днес, но и според някои основни първоизвори за нея, чиято гледна точка не е светската, а теономната. Отминалият наскоро Ден на будителите (каквото и да означава това - ден на учителите, преподавателите, издателите, писателите, книжовниците, интелектуалците, преводачите, изследователите; ) ме накара най-после да се организирам и да споделя тук за една чудесна книга, или по-точно за един чудесен двутомник, в който е хубаво да се взрем, да го попрелистим и да си припомним някои подробности.    
     Няма изненади. Става дума за "История славянобългарска".



   Първият том на изданието от миналата година е факсимиле на Зографската чернова от 1762 г. и е подготвено от Димитър Пеев и свещеник Козма Поповски.



     Вторият том е критическо издание с превод и коментар, върху което са работили старобългаристите Димитър Пеев, Маргарет Димитрова и Петко Петков. Преводът на съвременен български книжовен език е на Димитър Пеев, а коментарът - на Александър Николов и Димитър Пеев. Изданието на Славянобългарската Зографска света обител е от 2013 г. и е в чест на 250-годишнина от създаването на "Историята".
      Предговорът "Историята между времето и вечността" - за християнската философия на историята и за вписването на Паисиевата в нея - е от иеродякон Атанасий, а предговорите за принципите на критическото издание и за превода са написани от колегите, извършили тази важна работа така съвестно и успешно.



  Ето така изглежда лист 25 б от оригинала на Преподобния Паисий Хилендарски, на първите редове от който четем защо се е случило всичко това - и неговата преценка, разбира се, няма нищо общо с простия хронологически наратив за битки и сражения, за набези и отнемания на територии, за противостоянието на една малка държава срещу една по-голяма от нея. Не, има една отвъдна причина, която е въздала справедливост.


    Във втория том можем да видим как изглежда този лист 25 б, разчетен от мнозина слависти отдавна и така прецизно издаден от колегите за наше удобство наскоро. Отлична полиграфска продукция на "Военно издателство" ЕООД - както на факсимилния том, така и на критичното издание с превод, коментар, три предговора, библиографии и бележки, стъбла на ръкописите и прочие.



    В превода на лист 25 б от ръкописа на с. 179 от втория том четем:

    "Така за проливането на невинна кръв - задето избил своето царско семейство - Самоил много разгневил Бога и Бог стоварил върху него и върху цяла България Своя гняв и ги предал в ръцете на гърците за дълго време, както ще бъде казано." 

    Божият гняв погубва владетелите и техните царства заради неизкупими грехове, поквара и разврат. Така на няколко страници преди това Паисий обяснява защо според него до един момент от време Божията десница подкрепя един владетел, а след това го смазва в шепата Си. На лист 25 а преподобният Паисий пише за цар Самуил: 

    "Докле бил изпърво благоговеен към Бога и светците, и Бог му помагал. после се покварил и Бог го изоставил, защото бил обхванат от завист към своя царски род и семейство, и избил целия дом на Арон. Останал само Йоан Владислав, синът на брат му."




    Ако пожелаем да си припомним кога и как точно става това, можем да отворим том втори на голямата академична "История на България", издадена от БАН през 1981 г., и там в дял ІV, гл. 3, на с. 402 прочитаме написаното от проф. П. Петров:
    "Свадата избухнала на 14 юни 976 г. в местността Разметаница (днес м. Царичина близо до гр. Станке Димитров) и завършила с пълното унищожение на целия Аронов род. Само синът на Арон Иван Владислав се спасил благодарение на застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир. В ръцете на Самуил преминала цялата власт в българската държава".

    За съжаление, кървавата история на братоубийствата и братовчедоубийствата в тази династия не свършва с това, а продължава още по-смразяващо. За благодарност към своя братовчед, спасеният и великодушно пощаденият Иван Владислав убива уж случайно своя спасител и застъпник Гаврил Радомир по време на лов... Но ако това е било случайност, не е била случайна смъртта на жената на Гаврил Радомир, изтезанията и ослепяването на най-големия му син, на зет му и на цялата му рода.

    Дори и за най-безтрепетното сърце на историка-атеист след такива кървави братоубийствени войни в една династия трудно може да се очаква мир, благоденствие и благополучие. Не, след толкова кръвопролития между еднокръвни и/или едноутробни братя или братовчеди идват пораженията.
    За това сме чели и в "Историята" на Херодот, и в добрите повествования и академични изложения с причинно-следствени концепции за междудинастичните или вътрешно династичните войни - навсякъде по света и във всички времена и епохи.
 
    Големите историци не просто разказват, а ни казват и защо.
 
    Можем да се запитаме, ако Господ наказва народите заради престъпленията на техните владетели, както многократно е ставало през вековете при монархиите, дали ги наказва и заради недобрия избор на управници, който правят чрез изборите при демокрациите днес?
    Но това е тема за друг текст и за друг пост.
    А днешния завършвам просто с благодарност към всички колеги, които са работили за пресъздаването на "История славянобългарска" в чудесния двутомник - факсимилно издание, критично издание и превод.