Google+ Followers

Friday, November 22, 2013

за Ерос и Афродита


Трети стазим


-         строфа

Еросе, непобедим във бой,
посред благата си полегнал.
[760] Нощуваш в ласкавите бузи на девойката;
прелиташ над морето и по селски дворове блуждаеш.
И никой от безсмъртните или от еднодневните
човеци не те избягва; обладаният от теб безумен е. 

-         антистрофа

На справедливите внушаваш лоши
[765] мисли и към позор ги влачиш;
ти забърка и тази свада еднокръвна на мъжете.
Но побеждава ясният копнеж във миглите
девичи; на велики обичаи е при извора;
красиво е леглото й; неуязвима си играе Афродита. 

[770] Сам аз сега извън законите
блуждая вече; и като гледам, повече не мога
да задържа на сълзите си извора.
Че виждам как към спалнята всеобща на човеците
пристъпва Антигона.

***

откъс от новия превод на "Антигона" на Софокъл; цялата трагедия - през декември с паралелен гръцки текст в издание на "Проектория"; превод на Николай Гочев;

Wednesday, November 20, 2013

ролята на университетите... за какво?

 

 

 участниците в заключителната конференция по проекта 

"Ролята на университетите за трансформирането на обществата",

 проведена по инициатива и с домакинството на Съвета за висше образование на ЮАР 

Махалиесберг, Южноафриканска република, 9-13 октомври, 2003 г.

***

 Тъй като напоследък много писах и говорих за актуалната криза в Университета и обществото, ето още един откъс от предговора към книгата ми 

"За Европа и Университета", С., 2005, изд. "СОНМ" 


 Ролята на университетите… за какво?



      През лятото на 2001 г. видях в един наш седмичник обява, че Институт “Отворено общество” към Централно-Европейския Университет в Будапеща предлага на университетски преподаватели и млади изследователи да разработят проекти по няколко различни теми от областта на така наречената “обществена политика” (public policy). Една от предложените области беше “Ролята на университетите за трансформирането на общество”. 

      Заинтригувах се.
      Добре е известно, че университетите и образователните институции през вековете са играли множество различни, понякога противоречиви роли спрямо извънуниверситетските общности: не само образователно-просветителски или обучително-информационни, но и ценностно-светогледни, политическо-революционни, националистично-просветителски, национално-освободителни, политическо-идеологически, религиозно-мисионерски и/или религиозно-полемични, расово-сегрегационни, антирасистки. Но каква точно би могла да бъде ролята на университетите в обществата в преход? За какво? Как точно университетите могат да трансформират обществото? В какво?

       И тъй като от няколко години преди това (си) задавам тези въпроси, направих своето индивидуално предложение за участие с индивидуален проект по тази тема. Индивидуалният ми проект бе Законодателството за висше образование в някои балкански страни. Всичко, което написах и направих по-него, може да бъде видяно още от пролетта на 2002 г. на страницата ми по проекта в Интернет, която създаде и до днес поддържа Юнуз Юнуз. Като финален резултат от този проект се появи текстът ми “Законопроектите за научните степени и научните звания – самоцелни законодателни упражнения или неотложни инициативи?”

      Това начинание ми даде възможност да се срещна на няколко пъти в ЦЕУ с  десетки колеги от всички бивши социалистически страни в Централна и Източна Европа, и от всички бивши съветски републики, повечето от които сега вече са независими държави. Имаше и няколко много симпатични колеги от Индия и Пакистан. Разбира се, най-чести бяха срещите ми с непосредствените ми колеги, от “университетската група”, но и с десетките други колеги-изследователи от програмата International Policy Fellowships към Центъра за изследване на обществената политика (Center for Policy Studies) в Институт “Отворено общество”, занимаващи се с проблемите на пенсионната или здравната реформа в своите страни, с изследванията на пола, с проблемите на началното или средното образование, с проблема за включването на децата със заболявания в пълноценна училищна среда, с проблемите около стабилизирането на гражданското общество и неправителствените организации на Балканите или в района на Кавказ. Още в самото начало на това практико-изследователско начинание ми направи впечатление и многократно ме затрудни странната липса на утвърдена и популярна дума в нашия език, с която точно да предадем английската дума policy и словосъчетанието public policy. Всъщност думата-съществително е производна от добре познатата гръцка дума “полис”, а прилагателното е от латинското (res)  publica. В понятието за public policy според мен се мисли всичко онова, което е от общ интерес за всички хора, които живеят на едно място: село, град или държава. Всички те, независимо от политическите възгледи, които имат или нямат, независимо от политическите възгледи на своите родители или деца, би трябвало да са заинтересувани от проблемите на образованието - от детската градина до университета, от здравеопазването, от социалното и пенсионното осигуряване, от чистотата и поддържането на общностния бит. Всички те трябва така да са уредени и да се поддържат в такова качество, че да се доближават максимално до онова високо абстрактно понятие, което още античните мислители са наричали “общото благо” или “общото благополучие” на добрия съвместен живот.   

     По темата за ролята на университетите през 2002 г. проекти разработваха и други колеги  - Кармо Крос от Естония, Надя Федотова и Олег Кармадонов от Русия, и Сънандан Рой Чаудхари от Индия. Наш академично-изследователски консултант и рецензент беше Волдемар Томуск от Програмата за подкрепа на висшето образование (Higher Education Support Program HESP).

     С всички тях имахме прекрасната възможност да се включим в големия колективен проект “Ролята на университетите за трансформирането на обществото”. Той бе осъществен съвместно от Институт “Отворено общество” - Будапеща, от Центъра за изследване и информация за висшето образование към Отворения Университет в Лондон и Асоциацията на университетите от Обединеното кралство към Лондонския университет. В този голям международен проект под една или друга форма – като автори на текстове, координатори и дискусанти-рецензенти на представяните текстове – се включиха над 30 души от България, Естония, Русия, Беларус, Индия, Франция, Великобритания, САЩ, Канада, Австрия, Сенегал, Нигерия, Южна Африка, Бразилия, Мексико.
     С тях поддържахме оживена кореспонденция и два пъти дискутирахме на живо различните исторически, политически и обществени ситуации, в които университети могат да играят значима социална роля.

      Някои от нас опитаха да направят цялостна оценка на университетските институции в своите страни. Симон Шварцман описа какво според него става в икономически и социално поляризираната Бразилия в условията на драстично изоставане на темповете на икономически растеж. Силви Диду-Опети представи опитите за обновление и модернизация на университетската система в Мексико след над 70-годишно управление на една партия там. Алекс Гбойега и Инка Атойеби описаха богатата университетска традиция, започваща още от средата на ХІХ век в Нигерия и неизбежно колониално-копираща всичко от британския модел, както и проблемите на пост-колониалното развитие на страната през последните 40 години. Тивън Реди и Салийм Бадат писаха и говориха на двете ни съвместни конференции за ставащото в Южноафриканската република, която едва от десет години има своята демократична конституция и гарантира равноправието на своите граждани във всички сфери на живота след столетия робска експлоатация на едни човешки същества от други. Омар Сугу и Бубакар Ниане представиха висшето образование в Сенегал, което също датира от средата на ХІХ век, но разбира се е следвало изцяло френския модел, както и тенденциите, които сега се разгръщат там. Анна-Мария Тотоманова ( с подкрепата на Фондация “Отворено общество” - София) написа информативен текст, в който представи чрез богат фактологичен материал как са се променили нашите университети в годините на прехода у нас.

     Други колеги, най-често преподаватели от нови частни университети в бившите социалистически страни, се занимаваха с институционална самооценка на ролята на своите институции в конкурентната среда на доминиращо държавно висше образование. Людмил Георгиев представи ролята на Новия Български университет у нас като образец за либерално образование и предприемачески университет със съвършено нов тип мениджмънт, създаващ в студентите си нова образователна и социална култура. Сходна беше оценката и на Владимир Дунаев за Европейския Хуманитарен Институт в Минск, вършещ едва ли не чудеса в една консервирана и затворена социална система. Като катализатор на значими образователно-социални процеси бе представено Московското висше училище за социални и икономически изследвания от Екатерина Горбунова. Според мен най-добре от всички изследователи свърши своята работа Мадлийн Рийвс. Нейният текст бе изключително интересен, много добре концептуално обмислен и с много подробности  за ролята на Американския университет в Киргизстан в политическите и социалните процеси, случващи се в републиките в Централна Азия.

     Ние, колегите, подкрепени от Институт “Отворено общество” към ЦЕУ в Будапеща, представихме своите текстове на индивидуално работещи изследователи, които критично се опитват да осмислят ставащото в своите страни и институции. Кармо Кроос описа университетската общност в Естония и нейното мъчително-хаотично еманципиране от пост-съветското и пост-социалистическото наследство. Надя Федотова очерта какво прави, но и какво не прави Московският държавен институт за международни отношения (МГИМО) в усилието да се модернизира руското общество и да стане адекватно и конкурентноспособно в глобализирания свят. Сънандан Рой Чаудхари не само описа ролята на университетите за пост-колониалното изграждане и укрепване на Индия, но дори и се опита да направи паралели между индийското национално и антиколониално университетско движение през първата половина на ХІХ век и процесите на формирането на антикомунистическа, но и националистическа университетска опозиция в Словения и Полша през 80-те години пак на миналия век. Олег Кармадонов очерта сложния контекст, в който се самотрансформира Иркутският университет, а аз представих своите размишления в текста “Преход и преобразуване ( в очите на една скептична университетска преподавателка)”.

     Всички тези текстове бяха публикувани в Интернет-страницата на Центъра за изследване и информация за висшето образование ( Center for Higher Education Research and Information: www.open.ac.uk/cheri) през април 2003 г., както и на нашите лични уеб-сайтове http://www.policy.hu/ipf/fel-web/2002list.html.

     Финалната конференция по проекта се проведе през октомври 2003 г. в Махалиесберг в Южна Африка. Тогава като дискусанти на всички окончателни текстове се включиха Ян Льобо и Джон Бренан от Центъра за изследване и информация за висшето образование, Свава Бярнасон от Асоциацията на университетите на Обединеното кралство, Рет Боулин – директор на Програмата за подпомагане на висшето образование в Институт “Отворено общество” и ЦЕУ – Будапеща, Ебрима Сал от Изследователския център за висше образование в Упсала, Швеция и Йохен Фрийд от университета в Залцбург.

      Дори изброяването на имената, университетите и страните, от които произлизат, но и на различните места, в които работят всички тези колеги, дава представа за огромния мащаб на този проект. Специфичният национален, исторически и политически контекст, в който се ситуира една университетска институция предопределя много от възможните й роли. Друг въпрос е дали тези възможни роли са се актуализирали и в каква форма. В прехода от расистки апартейд към равноправно общество и в прехода от социализъм към демокрация има много прилики, но и много разлики. В прехода от латиноамерикански тип, който много често е бил използван като модел на “прехода” изобщо, доминира прехождането от военна диктатура или продължително еднопартийно управление към плуралистична многопартийна система. В прехода от колониална зависимост към желаното бързо независимо пост-колониално развитие има съвършено други национални и обществени приоритети.

       Някои от възможните обобщения и изводи, които могат да бъдат направени в този толкова богат, разнообразен и противоречив контекст на университети от Европа, Азия, Латинска Америка и Африка, бяха направени в един обзорен синтезиращ доклад, направен от Ян Льобо, Роджър Кинг и Джон Бренан в самия край на декември 2004 г. В началото на 2005 техният текст The Role of Universities in the Transformation of Societies. An International Research Project. Synthesis Report се появи и в Интернет-страницата на Центъра за изследване и информация за висшето образование. В своя обзорен текст Льобо, Кинг и Бренан правят шест основни общи извода (р. 19-25):

  1. В модерния глобализиран свят университетите изпълняват не някаква нова, а своята вечна мисия: да бъдат институции, създаващи и преподаващи знание и образование. Онова, което се вижда днес от Мексико и Бразилия до Киргизстан и Индия, е натискът върху университетите, на който те не рядко отговарят с голяма съпротива, да рационализират максимално всичко ставащо в тях, да се прагматизират, да се ориентират към високо ефективни в икономическо отношение специалности и към развитието на точните и приложни науки, свързани с най-важните технологии. Днес повече от всякога университетите (ще са принудени да) определят като своя най-важна роля създаването на ново знание.
  2. Обща черта на всичко, ставащо в страните, които бяха включени в изследователския проект, е и все по-голямата демократизация на обществата, формирането на истински плуралистични партийни системи, реалната защита и гарантирането на човешките права. Най-драстична в това отношение, според мен, е промяната в Южна Африка, а най-незначителна или по-скоро никаква – в Беларус. Според мен, в този позитивен политически контекст, видим навсякъде с изключение на Беларус, университетите трябва да се впишат с нов тип образователни програми и стратегии, които създават нова мотивация и нова личностна и ценностна култура в своите студенти. Не са за подценяване и онези колективни практики на включване на все по-голям брой членове на университетската общност – както на студентите, така и на преподавателите или изследователите и служителите – във вземането на решения. Такива правила и процедури съществуват в страните със стабилизирани демокрации и многовековни университетски традиции. Пренесени в по-новите демокрации и техните висши образователни институции, те биха направили всички  много по-активни и наистина участници във вземането на решения за академичния живот, а чрез това биха създали и ред демократично-граждански навици у тях.  
  3. Като трети основен извод Льобо, Кинг и Бренан изтъкват безспорната тенденция на засилващо се наднационално влияние върху университетите и отслабване на тясно националните детерминанти. В днешния глобализиран свят класическата триелементна структура университет-общество-държава отстъпва на многобройни възможности за обучителни и изследователски практики, за индивидуални и колективни стипендии, проекти и програми, които са финансирани или координирани и осъществявани от много други страни, международни фондации и агенции. Това прави както университетите като институции, така и участниците в тези инициативи много по-независими, гъвкави и отворени от преди. Това се отбелязва за всяка една от изследваните страни и нейните университети. Изключение прави единствено Южна Африка, в която има много силно етатистко регулиране на университетската система и силен държавен контрол над всички видове международни дейности.
  4. Във всички изследвани страни, с изключение на Беларус се вижда формирането на “икономиките на знанието”. Необходимостта от бърз икономически растеж във всички тези не особено богати страни поставя университетите пред изпитанието наред с традиционните си социални мисии да формулират още една. Ако от ХVІ век досега някои университети са формулирали като своя най-важна извънуниверситетска задача утвърждаването на националната и културната идентичност, днес вече става друго. Добрите университети трябва да развиват индивидуалните способности и качества на своите студенти, да дават простор на творческата и изследователската енергия на преподавателите, както и да въвеждат такива колективни процедури в самоуправлението си, чрез които несъмнено да се култивират общи демократични практики. Сега вече пред тях е и първостепенната – според Бренан, Льобо и Кинг - интелектуално-прагматична задача: да създават образователни продукти и да стимулират такива програми за обучение, които ще направят всички в тях конкурентноспособни на пазара на труда, на пазара на идеи, на пазара на иновации.
  5. Във всички изследвани страни, включително и в Беларус се вижда силна тенденция към либерализация и все по-голяма достъпност на образованието, към все по-голямо разгръщане на образователния пазар. Все повече се разрастват и умножават частните университети. В Южна Африка по-голямата част от студентите следват в частни висши образователни институции, в района под Сахара броят на частните университети се е утроил за десет години, а в Източна и Централна Европа вече 30% от студентите се обучават в частни университети.
  6. Тримата колеги са оставили за финал най-важния от направените шест извода: проблемите на саморегулацията и отчетността. Според колегите Льобо, Кинг и Бренан това трябва да е най-висшата цел сред социалните мисии на университета: да се създадат такива механизми и процедури за отчетност и прозрачност, че университетите най-после да заслужат доверието на обществото. Функционирането им като институции за търсене на нови и препредаване на овладени знания вече не е достатъчно. Особено в страните “в преход”. Тъкмо в този аспект – като самоуправляващи се общности - на университетите им предстои тепърва да заслужат доверието на обществото.  На склонността на някои университетски общности да се самозатварят могат да противостоят различни институции – частни предприемачески сдружения, неправителствени акредитационни агенции, традиционните държавни институции. Особено голяма напоследък става ролята на добрия мениджмънт, отделен от академичните ръководства, но също така и на медиите, които трябва да поддържат в обществото неотслабващо внимание към всичко, което става както в публичните, така и в частните университети – като се започне от това какво и как се преподава, и се стигне, разбира, се до най-прозаичното - харченето на парите на данъкоплатците.




Monday, November 18, 2013

вечните антиномии в университетите





Вечните антиномии в университетите

 (това е откъс от предговора "Ролята на университетите... за какво?" към книгата "За Европа и Университета", С., 2005 г., изд. СОНМ)

      Една от митологемите на Платон в “Държавата” е, че има едно мислимо място, в което съществуват съвършените безтелесни образци на всички неща. Там са истината, доброто и красотата. Но както уточнява Сократ, който може би изразява предположението на Платон в този диалог, това място не е тук, в нашия свят, който е оприличен на подземно, мрачно пещероподобно жилище. Прекрасното място, в което са знанието, красотата, доброто и истината, е едно “мислимо място”.

       Както е известно, философията на познанието и науката, особено във втората половина на ХХ век, може би напълно закономерно след двете световни войни, не просто се усъмни в утопични философеми от рода на Платоновата и в много просвещенски и прогресистки илюзии. Не просто възникнаха съмнения в това дали напредъкът на науката и знанието води човечеството към по-добро и дали прави хората, които им посвещават живота си, по-добри. Какви изобщо са вътрешните закони, които движат знанието и науката, каква е иманентната им същност, или изобщо няма никаква същност, а всичко е следствие на случайни фактори и най-вече – на властово-академични констелации, отношения и механизми? В началото на ХХІ век теоретизирането за знанието, познанието и науката не могат да си позволят наивно-утопичен романтизъм. Мислители като Томас Кун, Карл Попър, Имре Лакатош, Паул Файерабенд и Ралф Дарендорф помогнаха много за демистифицирането на прогресистко-обективистките теории за еволюцията на знанията и науките, дори и най-вече по отношение на претендиращите за “обективност” позитивистки, така наречени “точни” науки. Отдавна развенчан е и митът за “изцяло прогресивната роля” на институциите за създаване и преподаване на висше знание - и по отношение на знанието, и по отношение на обществото. Цял сонм предимно френски философи и социолози след Пиер Бурдийо и Мишел Фуко убедително промислиха знанието като власт и висшите образователни институции не като институции преди всичко на и за знанието, а като институции за запазване на социални парадигми, за възпроизводство на държавния елит, на висшите чиновници и служители, които поддържат бюрократичния държавен апарат.

       Макар че във философските ми интереси и в преводаческите ми усилия до този момент да бяха попадали и тези тематизации, работата по проекта "Ролята на университетите за развитието на обществото" затвърди у мен горчивото убеждение за правотата на модерната епистемология и социологизираща философия. Мислимото място на Платон вече е немислимо. Особено след всичко, случило се през ХХ век и особено при обстоятелството, че науките и знанията произведоха химически, биологически и ядрени оръжия, с които може да бъде унищожено цялото човечество и цялата планета.

       Новото за мен бе обаче многократността и разнородността на впечатленията, които ме освободиха от една предишна илюзия. За абсолютно всички проблеми на днешните български университети, мислех си аз, е виновно тоталитарното минало. И това в много голяма степен е така, но същевременно и несъмнено има и нещо друго. 

       Има няколко вечни антиномии в търсенето и преподаването на знанието и познанието. Те са се проявили още по времето, когато Платон е преподавал в Академията своето прозрение за знанието, но Аристотел не е приел като свое разбирането на своя учител, а предпочел да обосновава своето собствено.

        Една от тези вечни антиномии в институциите на знанието от античните философски школи до модерните университети е антиномичността между търсенето на новото и преподаването на вече достигнатото, което понякога  неизбежно се персонализира в преподавателите и студентите, или в по-възрастните и по-високопоставените преподаватели, от една страна, и по-младите и по-нискостоящите, от друга. От едната страна са онези, които преподават откритото някога ново за тях знание, а от другата са онези, които възприемат това знание като отдавна окончателно верифицирано. Сред тях обаче понякога има и други, които се изкушават да потърсят друго, ново знание, или друго, ново разбиране, или други, нови методи на преподаване или организация на научния и изследователския живот. Такова са причините, които са накарали не само Аристотел да създаде една нова философска школа – Ликейона. Такива са причините, довели до създаването на университета в Оксфорд от схолари, недоволни и напуснали университета в Париж, а съответно по-късно по същите причини е бил създаден и университетът в Кеймбридж от схолари, напуснали Оксфорд. В наши дни това явление се вижда в световен мащаб в стотици частни университети, които обикновено се появяват като новата алтернатива на старите, традиционни, консервативни университети.

         Друга антиномия е прекрасно промислената от Карл Ясперс антиномия между личността-в-университета и безличната институционалност, между търсещата индивидуалност не само на преподавателя, но и на студента, от една страна и традиционно-йерархичният ред, от друга. Дори и в наши дни у нас има колеги, които изповядват публично, че университетът като тип институция е тъждествен с казармата и поради това, също като в казармата, бил невъзможен без “върховната академична добродетел – чинопочитанието”. Как тогава обаче може да бъде търсено ново знание – в подготовката за изпит, в писането на семестриална или дипломна работа, в подготвянето на дисертация?

        Дали всичко това означава, че една вече съществуваща образователна институция не може никога да се самообнови и промени? Този въпрос е важен, но още по-важен е по-дълбинният въпрос, който следва след него. Ако вече съществуващите институции не могат да бъдат променени, това не ги ли демаскира като институции много повече на препредаването на знанието, отколкото на търсенето на новото знание? С други думи, не свидетелстват ли всички тези примери, особено от ставащите в наше време, не само за вечния конфликт между традицията и обновлението, но и затова, че всъщност винаги и навсякъде консервативното е много по-силно от иновативното поради самата същина на институцията “университет”? И наистина, всички образователни институции от миналото до днес са изградени на принципа на йерархичността, авторитета, уважението.  Вярно е, че в наши дни във все повече страни по света все повече се увеличават хуманистичните призиви за промяна на тези по същество властови отношения не само в университетите, но и в училищата, но колко време ще трябва да мине докато тези апели се превърнат от екзотични гласове в общоприета образователна философия и практика? 

       Като философ и университетски преподавател не мога да спестя  и това, че докато работех по този практико-изследователски проект, се натъкнах на няколко четива, в които се казва точно обратното на внушеното от Платон в ред негови диалози. Има модерни автори, които отидоха далеч отвъд критично-хипотетично-рефлексивното отношение към знанието и свързаните с него институции и дори отвъд анархистичната епистемология. Негативистите стигнаха до абсолютно-радикалистко отричане на какъвто и да било позитивен елемент в образователните институции и най-вече в университета като институция. В обобщен вид техните тези звучат така: институциите на знанието, все едно дали са начални, средни или висши, нямат нищо общо с доброто. Точно защото са основани върху основополагащите принципи на йерархията, подчинението, авторитета и властта на преподаващия над обучавания.

      Едно от най-поразителните четива с подобно съдържание, на които попаднах, е сборникът със заглавие “Демокрация и академия”. Съставител и автор на една от няколкото статии в тази книга е Робърт Уайсбърг (Democracy and the Academy. Ed. by Robert Weissberg. Nova Science Publishers, Inc., New York, 2000.)

        Книгата е доста отрезвяващ набор от есета за недостатъците на съвременните амарикански университети като тип образователни институции.  Забележете, не става дума за “ВУЗ-ове” от времето на Сталиновия или на Хрушчовия СССР, а за разни случки и ситуации от едни от най-известните американски университети през 90-те години на вече отминалия ХХ век. Преждевременно отстранени от работа преподаватели ( макар и със запазена заплата, но без право да преподават); академична изолация на преподавател вследствие на изразяване на мнение, несъвпадащо със становището на настоятелството или университетската общност; разкази за различен академичен или бюрократичен произвол над по-свободомислещи и неконформистки настроени индивидуалности, и т.н. Книгата завършва с едно впечатляващо есе-обобщение, написано от съставителя Робърт Уайсбърг. В това обобщително-заключително есе той реферира сборник, представящ казус по казус съдебната борба на някои от опълчилите се срещу академичното управление във федералните съдилища. Заглавието на заключението е красноречиво: Академичната тирания. Историята и поуките (Academic Tyranny: The Tale and the Lessons, p.185-203).

       Едно от обобщенията на автора гласи : “…Днес университетите са фундаментално аморални. Тези институции може да съществуват сред едно морално общество и почти всички, работещи в тях може да са образцови човешки същества, но като колективност, на която някой трябва да се противопостави, дворците на висшето знание са добродетелни колкото една скала. Да се надяваме, че правотата неизбежно ще триумфира над злото почти винаги е измамно… Да предполагаме вътрешно присъщо достойнство е покана за разочарование… Съвсем малко разсъждаване ще ни убеди, че тази аморалност е предсказуема, а не е случайно отклонение. Крайният продукт е една култура, която пречи на развиването на добродетелите чест и отговорност. Ако някой покаже морален гръбнак или склонност за праволинейно действане, много бързо ще бъде дисквалифициран от изкачването нагоре” (p. 196-197).

        Като философ, познаващ най-добре аристотелизма, сред това пъстрило от схващания почти автоматично се отдръпвам от двете крайности - от Платоновия априоризъм, който утвърждава тъждеството на знанието, красотата и доброто, но и от крайния негативизъм, според който йерархията и традицията винаги неминуемо израждат институциите на знанието и ги правят царство на аморализма. Добродетелното дианоетическо академично решение на проблема е в намирането на мярата. Така съветва Аристотел в “Никомахова етика” по отношение на всички добродетелни постъпки. В случая мярата според мен е най-добре намерена от Карл Ясперс в “Идеята за университета”: антиномиите в университета между старото и новото, между традицията и обновлението, между открояващата се индивидуалност и безличната институционалност, между йерархично овластения и йерархично подчинения  са вечни и иманентни. Те обаче са не само вечна заплаха за загиването му, но и вечен източник на жизненост. Съхраняването и самообновяването на университета зависи от това вечно провокиращо към живот противоречие, но то изисква огромни усилия – академични, духовни, интелектуални, комуникативни, социални. 
    
    ***

    Не рядко в историята на университетите, при това особено през ХХ век тези вечни антиномии са ставали причина за превръщането на университетите първо в жертва на репресии от страна на външни политически фактори, но впоследствие в стожер и репресиращ крепител на установения със сила режим – фашистки, тоталитарен, военен. Отрицателната идеологическа, светогледна и социално-ценностна роля на университетите в тези историко-политически обстоятелства е била несъмнена. Разбира се, тя е била неизбежна, неизбежима и наложена със сила, но това ни убеждава, че университетът като институция не притежава устойчивост, за да се съпротивлява на влиянията и събитията, които стават extra muros universitatis.

       Ако се запитаме какво става днес с университетите в пост-тоталитарните общества, можем да намерим ценен отговор в книгата на един автор от нашата част на света: естонският социолог на образованието Волдемар Томуск. Миналата година той издаде книгата си със заглавие Отвореният свят и затворените общества. Есета за стратегиите във висшето образование “в преход” (The Open World and Closed Societies. Essays on Higher Education Policies in Transition’. New York, 2004, Palgrave Macmillan.) Тъй като е програмен директор на програмата за Подкрепа на висшето образование към Институт Отворено общество в Будапеща, той е посещавал многократно всички наши бивши соц-страни от Източна Европа и бившите съветски “републики”. На основата на детайлни изследвания за случващото се в държавното висшето образование по време на прехода в Русия, Естония, Словакия и Румъния, както и на по-общи наблюдения върху останалите страни, той прави многократно извода, че в почти всички страни в преход голямата част от предишния партийно-държавен елит се е възпроизвела в новите икономически, политически, академични и медийни елити. Според ВолдемарТомуск на фона на останалите драстични промени във всички сфери на общностния живот в почти всички бивши социалистически страни, институциите за “висше” знание  всъщност са останали едни архетипични затворени общности:  в тях не е направен никакъв образователен “преход” и промяна, а следователно не могат да бъдат очаквани и значими социални трансформации или манталитетно- светогледни промени в по-голямата част от преподаващите, студентите, но и в ръководещите висшето образование чрез държавата и т.н.

        Тук и сега за всички нас би било полезно да си припомним и казаното от Дарендорф, Томас Кун, Попър, Лакатош и Файерабенд за науката и познанието, както и тъжните предупреждения, че институциите на знанието винаги и навсякъде са били застрашени от израждане, тъкмо поради това, че всички те без изключение са били изградени на иманентния принцип йерархия-авторитет-субординация-власт-и-подчинение.

        Тук и сега е важно да си поставим въпроса до каква степен тоталитарното наследство във висшето образование е преодоляно и какво още трябва да се направи, за да се отдалечим от определението “пост-тоталитарни и пост-преходни университети”. Тук и сега е важно тази тема най-после да започне да се обсъжда. Защото това не е просто вечният проблем какво всъщност са институциите, в които уж се търси и преподава единствено и само знанието и познанието. Този вечен проблем в нашата ситуация тук и сега придобива зловещи измерения и може да има опустошителни социални последици.

     

  Има ли надежда за бъдещето?

      В тази книга предлагам на вниманието на читателите както текстовете, написани за работата ми по проекта "Ролята на университетите за развитието на обществото", така и статиите по тази тема, публикувани в периодичните издания у нас през 2002 и 2003 г. Радостното е, че през това време у нас публичното дебатиране по проблемите на образованието от всичките му степени се оживи. Още по-радостното е, че Студентският съвет на СУ също се съживи и започна най-после да работи и да предлага конкретни стъпки за придаване на смисъл на пребиваването на студентите в университетските сгради. Най-радостно е, че на най-непосредственото ми работно място – във Философския факултет на СУ вече се вижда онова, което на специализирания език на образователните науки се нарича “академично интрапреньорство”: това е онази предприемчивост и енергичност на ръководещите една образователна институция или част от нея, благодарение на която тя би могла да се самообнови и развие. В този смисъл, към момента на приключване на работата върху този сборник от студии и есета с облекчение откривам, че някои от нещата, представени с най-мрачни тонове в някои от тях, вече са изсветлели. Дано това да продължи!

        с. 12-18 в изданието "За Европа и Университета"

       снимката на Ректората в началото на поста е на Николай Гочев

       

Thursday, November 14, 2013

опасностите много са


Първи стазим

Опасностите много са,
[330] но няма по-опасно от човека.
С южняка бурен преминава
по сивобялото море,
промъква се между
вълни околоплискащи. Най-висшата
[335] от боговете – нетленната и неуморна
Гея – измъчва
с въртеливите рала година след година;
със конската порода скита се отгоре й.

-         антистрофа

За лекоумния рояк на птиците
[340] приготвя клопки;
тълпите от животни диви гони,
солената природа на морето
лови с изпредените мрежи
човекът прозорлив. С приспособления
[345] улавя скитащи
по планината зверове, удържа
коня гривошиен и неуморния див бик
с ярем около гърлото.


-         строфа 2

Звучаща реч и ветровита мисъл, и страст
[350] градозаконна усвоил е; на ледовете
неуютни поднебесните места и
копията на дъжда избягва
всеизкусно. За всичко идещо готов е.
Не ще празнува само спасение от Хадес;
[355] изгнаник е, умислен в неизбежните беди.

-         антистрофа 2

Умела ученост и занаяти притежава неочаквани;
веднъж към лошо, друг път към добро примъква се.
Нарежда закони държавни,
присъда изрича със клетва
[360] в държавата видният; а е безграден близкият до злото.
Нека не бъде до мен на трапезата и
да не ми е съмишленик, който дръзва това.


*** 

нов превод на Николай Гочев, от предстоящото издание на "Антигона" в "Проектория" с паралелен гръцки текст по изданието на Август Бьок от 1843.

Sunday, November 10, 2013

седмицата на ангелите



"Доста е на всеки ден злобата му". Така се казва в Евангелието на Св. евангелист Матей, 6:34.

Но от гледна точка на вечността изминалата седмица беше време за особена почит към безплътните небесни сили.

Изпълнението на "Иже херувим" тук е на Негово Светейшество Патриарх Неофит. Записът е от времето, когато е бил Русенски митрополит.

Thursday, November 7, 2013

хроника на протеста

                       обсъждане на протестните действия



лекция в 272 аудитория




пред двора на Университета



граждани в подкрепа на студентите




студентка



докторант



на стълбището пред Аулата



щабът на протестиращите



в деканата на Философския факултет



студенти на Лъвов мост




Оставка!


към дома на враг на протеста


в Конституционния съд



арест на правителството на Орешарски






в кабинета на Ректора



за повече морал


"хрониката" е по идея и подборка на Николай Гочев











Tuesday, November 5, 2013

нашето Обръщение към академичната общност

 




Обръщение към академичната общност на СУ „Св. Климент Охридски”

От преподаватели и студенти

        Уважаеми колеги – студенти, докторанти, преподаватели и служители на
Софийския Университет „Свети Климент Охридски”,

     Днес, 4 ноември, 2013 година се изпълва вече десети ден от окупирането на сградата на Ректората, наложено от група колеги в петък вечерта, 25 октомври. Най-голямата и най-представителна сграда на най-стария и най-важен наш Университет  е затворена, а вратите са опасани с вериги вече десети ден. Студентите не учат, преподавателите не преподават, няколко филиални библиотеки и два музея, както и десетки кабинети на преподаватели са недостъпни. Животът на академичната общност в тази най-необходима сграда на Университета е замрял. Прекъснати са лекциите и семинарите на студенти от Исторически, Философски, Юридически, Факултета по славянски филологии, Факултета по класически и нови филологии, Геолого-географския факултет и Факултета по педагогика.
Няколко хиляди студенти изгубиха пет учебни дни и остава неясно колко още ще изгубят.
Окупирането на университетски сгради е чест феномен в историята на световните университети през ХХ век. Тази окупация е първата университетска криза през ХХI век в нашата страна. Когато я съпоставим с големите катаклизми, преживени от университетската ни общност   в историята на ХХ век и документирани за поколенията, с огорчение можем да цитираме думите на д-р Кръстьо Кръстев, написани по повод на първата университетска криза от началото на ХХ век: „бруталното затваряне на университета и разгонването на професори и студенти е скърбен факт като признак:  и за ужасающа дивота и безкултурност в висшите политически сфери на страната, и за безсилието на общественото мнение и въобще на всеки духовен фактор в нашия живот”.

     За съжаление, това и сега е основната причина, посочвана от нашите гневни колеги като двигател на тяхната крайна форма на съпротива: те са недоволни от ставащото в страната и са убедени, че по никакъв друг начин не могат да предизвикат съществени промени в нея.
Ние, подписалите това обръщение, не сме съгласни с тази форма на протест. Мнозина от нас също са недоволни или възмутени, разтревожени, обезверени, даже ужасени от политическите процеси в нашата страна и глобализирания свят, в който живеем.

     Но окупирането на университетски сгради в много случаи от световната университетска история не е водило до никакъв позитивен резултат, а само до вандализъм, грозни силови сблъсъци, загуба на цели месеци от живота на университетското тяло, агресия срещу преподаватели и най-важното – до изгубването на смисъла на университета, до забравяне на неговата мисия и на неговата същина.

      Ние споделяме с колегите, които окупираха сградата на Ректората преди десет дни, почти всички техни преценки за тежката криза на институциите в Родината – и в законодателната, и в съдебната, и в изпълнителната власт.

     Но нима предизвикването на още една изключително тежка институционална криза в Софийския Университет ще помогне за оздравяването и стабилизирането на останалите институции на властта у нас?

    Нима провалянето на учебната година в нашия Университет ще преодолее конфликта между президентската институция и Министерския съвет, който вече прераства във война между тях?

     Нима чрез ултимативни и безапелационни искания за оставка на правителството и парламента ще си позволим да обезсмислим вота на три милиона и половина български граждани, даден на 12 май тази година?

    Не, колеги. Нашият отговор и на трите въпроса е „НЕ”. Продължаването на тази изключително тежка институционална криза, каквато е окупацията на нашия Университет, няма да помогне с нищо за подобряването на останалите институции на трите власти у нас. Провалянето на учебната година няма да изглади конфликта между изпълнителната и президентската власт. И последно, но не и по важност. Дори и цялата почти 30-хилядна университетска общност да беше в пълно единодушие по искането за оставка на правителството и парламента, ние не бихме имали моралното право да изнудваме обществото и да поставяме себе си над милионите български граждани. Всички ние сме равноправни и равнопоставени, ние по закон сме равни с всички останали български граждани и това е основното в идеала за демокрация от преди двадесет и пет века на територията на Европа.

     Ние бяхме призовани чрез декларация на Академичния  съвет от неговото извънредно заседание  на 28 октомври да проявим търпение. Ние проявихме уважение към апела на Академичния съвет и проявихме толерантност. През изминалата една седмица само два от шестнадесетте студентски факултетни съвети се солидаризира с окупацията като форма на протест. Само Студентските съвети на Исторически и Философски факултет категорично подкрепят окупацията, а останалите 14 Студентски съвета се въздържат да направят това. Не повече от триста щатни преподаватели са подкрепили окупацията досега.

    Ние можем да благодарим на колегите от другите и особено от конкурентните университети за тяхната съпричастност към кризата на нашия Университет, но няма как да не забележим, че докато при нас колизията продължава, при тях университетското житие протича непрекъснато и необезпокоявано. Призивите на колегите, окупирали Ректората, изразени в декларация на студентите и подкрепящите ги преподаватели от 1 ноември, за предизвикване на общонационална стачка, очевидно не са последвани от нито един от големите синдикати в страната.

      Упоритото продължаване на окупацията на Ректората е във вреда единствено и само на Университета като институция на знанието, разума и мъжеството на духа.  

      Обръщаме се с предложение към Академичния съвет да инициира референдум „за” или „против” продължаването на окупацията по примера на Медицинска академия.       

      Специално за колегите, извършили и подкрепящи окупацията, изразяваме убеждението: Колеги, чудодейни промени и буреносни краткотрайни акции не водят до резултат. Както в науката, така и в политическото битие трябват години на труд, посветеност, всеотдайност, а понякога и на жертви, за да се достигне до нещо истинско, добро и красиво. Много по-прозаично, но и много по-резултатно от романтиката на революционната окупация ще бъде прякото, търпеливо и дългогодишно включване в работата по създаването на нова партия или в личностното обновяване на някоя от традиционните политически формации у нас.

      Направете го!
      
      Нека Ректоратът  да бъде освободен и университетският живот да бъда възстановен!

София, 4 ноември 2013 г.

Обръщението се подкрепя от: 

доц. д-р Димка Гочева, Философски факултет
доц. д-р Николай Гочев, ФКНФ
доц. д-р Силвия Минева, Философски факултет
доц. д-р Мая Иванова, Философски факултет

Ако някой иска да подпише Обръщението, нека да щракне тук, на тази подписка онлайн.
http://www.gopetition.com/petitions/обръщение-към-академичната-общност.html

***

Малко е нахално да слагам корицата на книгата "За Европа и университета" над толкова важно Обръщение, но през последните дни агресията срещу мен, която впрочем никога не е секвала от пролетта на 1998 г. насам, отново достигна висоти.

На всички, които за пореден път ме заклеймяват с писма, частни съобщения, лични месиджи във фейсбук, злобни подмятания по коридорите на Четвърти блок и прочие, мога да кажа:

Нито едно от нещата, които пиша сега, при първата голяма университетска криза през ХХІ век, не е продиктувано от конюнктурни съображения, а от принципни.
Писала съм и преди за автономията на университета и за отношенията университет-държава, университет-общество, университет-политика, събрала съм си текстовете в две книжки, като най-"новият" от текстовете в тях е писан преди 10 години, през 2003 г.



  


Monday, November 4, 2013

risum teneatis, amici



Този текст е писан преди десет години по предложение на проф. Михаил Неделчев за брой на "Демократически преглед", в който бяха публикувани статиите на д-р Йосиф Фаденхехт и д-р Кръстъо Кръстев за университетската криза от 1907 г.
Коментарът ми към тези два текста беше публикуван в същия брой на "Демократически преглед", а после и в книгата "За Европа и университета", 2005 г., София, изд. СОНМ

Risum teneatis, amici?[1]

( Или, коментар на два текста от академичната публицистика у нас в началото на ХХ век )

       Много поучително е днес да (пре)прочетем статиите на д-р Йосиф Фаденхехт “Обществената деятелност на професора и академичната свобода” и на д-р Кръстьо Кръстев “Съдбините на нашия университет”. Те ни дават повод отново да се запитаме за това не просто какви са тук-и-сега приемливите отговори на тези два въпроса – за съдбата на университета като институция у нас и за обществената позиция на университетския преподавател. Но дали изобщо задаването на тези въпроси днес все още има смисъл? Актуални ли са все още тези две питания почти сто години след написването на статиите и почти сто години след първата и най-важната университетска криза в историята на България?

       За значението на самата университетска криза от 1907 г. д-р Кръстев се е произнесъл философски: 
“... ний не би се подвоумили да кажем: колкото бруталното затваряне на университета и разгонването на професори и студенти да е скърбен факт като признак: - и за ужасающа дивота и безкултурност в висшите политически сфери на страната, и за безсилието на общественото мнение и въобще на всеки духовен фактор в нашия живот, - но от него трябва да бъде доволен в висша степен всеки, който е способен да гледа на обществените събития от по-високо културно-историческо гледище и да цени великото възпитателно значение на създавани от тъмните сили случаи на борба за висшите културни блага.”

       И наистина. Затварянето на университета, на единствения български университет,  постановено от княз Фердинанд само един ден след дръзката студентска акция на 3 януари 1907 г., дава началото на множество поучителни събития, които, както изтъква и д-р Кръстев, са имали впоследствие “велико възпитателно значение”. Детайлите и етапите от едногодишната драма на първата и парадигмална университетска криза са много добре известни и прекрасно коментирани: преди всичко в ненадминатата “История на СУ “Свети Климент Охридски” през първото му полустолетие 1888-1938 г.” на проф. Михаил Арнаудов[2], а в наши дни от изследването на проф. Пепка Бояджиева “Университет и общество: два социологически случая”[3].      

      Равносметката е ясна. Затварянето на университета в началото на 1907 г., разпускането на студентите и уволняването на всички негови преподаватели и всички последвали събития в едногодишния развой на кризата, освен срамен епизод е било и чудесна възможност. То е било предизвикателство и изпитание най-вече за преподавателската колегия на университета и за обществото, както и за най-влиятелните прогласители на общественото мнение. И преподавателската колегия, и обществото, и най-авторитетните прогласители-и-оформители на мнението на обществеността се справили блестящо с това тежко едногодишно изпитание, което същевременно се оказало и златен шанс. За преподавателската колегия това било златен шанс чрез всички свои заседания и документите, приети на тях (най-вече в Петровденската декларация-манифест) да изрази своята убеденост, че мисията на университета като институция и постигането на неговите цели изискват нейната автономност от държавата. За обществеността, която изразила своя протест на многохиляден митинг на 14 октомври 1907 г. и за видни наши и чужди писатели и учени ( като К. Величков, Ив. Вазов, М. Балабанов, Г. Начевич, В. Теодоров и Д. Мишев, които публикували “Апел към софийските граждани по университетския въпрос”) това било необикновен шанс. Той им дал прекрасна възможност да покажат как трябва и от обществото да се отстоява академичната свобода. Влиятелни чужди учени, работили у нас, като Иречек, Ягич и Державин защитили принципа за упражняването на дисциплинарната власт вътре в университета и изтъкнали, че самоуправлението е най-характерното за най-старата европейска и най-висшата изследователска и преподавателска институция. Те похвалили нашия млад и единствен тогава университет, че се развива според най-високите чужди образци. Но всички те – и преподавателите, и нашите, и чуждите интелектуалци направили всичко това не само заради моментния конфликт. Всички те недвусмислено в своите текстове са изтъкнали и значението, което имал  и би имал университета у нас като обществена институция и обществена кауза.

     Освен разрешаване на конкретния сблъсък между единствения по онова време български университет и дадения субект на властта, университетската криза е изиграла ролята на прецедент и на висок образец, към който са се обръщали университетските преподаватели и през следващите няколко десетилетия в сблъсъците си с други играчи на властово-политическата сцена. За всеки познавач на университетската история у нас е любопитно и забавно да проследи как при втората голяма университетска криза през 1922 г. университетската колегия стриктно се е придържала към пътя, жалониран 17 години преди това и отново постигнала пълен успех. Макар че този път субектът на властта, който искал да накърни академичната свобода и автономията на университета, се разполагал в противоположния край на тогавашния политически спектър (спрямо играча от 1907 г.)

***

       В своята статия д-р Фаденхехт влиза в полемика с неназован автор на статия, публикувана във вестник “Нов век”. Там се е обосновавало твърдението, че професорите трябва да бъдат “свободни жреци на науката и тях ги не безпокои никой за убежденията, които изповядват – при едно условие обаче: техните убеждения да са предварително известни на държавата от дисертациите и печатните трудове, които са представили за своето назначение за професори... но констатира ли тя в един момент от тяхната деятелност, че те са изневерили на тия свои взглядове, че са възприели други, които противоречат на държавните нужди и интереси, тя всякога има право да наруши автономията на заведението, което разпространява подобна наука”. В своята статия д-р Фаденхехт не само цитира това мнение, но и го курсивира, а разбира се след това саркастично го опровергава, като започва своята полемика с цитата от Хораций: Risum teneatis, amici?
    Доктор Фаденхехт настоява на правото на професора “като служител на истината и правдата” и като гражданин на правова държава да каже авторитетната си дума по всеки важен обществен въпрос. 
“Но не само за професорите по обществени или правни науки трябва да се приеме, че те имат право да си изказват мнението по обществени въпроси, - макар и това мнение да не се схожда с възгледите на правителството. Всеки професор като служител на истината и като гражданин в една правова държава има право, па е и длъжен да не стои безучастен зрител пред явни беззакония на властта, пред гибелни за държавата и вредни за нейното мирно и напредничаво развитие мероприятия. Той може би да греши в своята оценка, но той не може да се счита лишен от правото да си изкаже публично мнението. Едничко условие само трябва да спази: да бъде добросъвестен, да е убеден, че защищава правдата и истината и – което впрочем трябва да важи за всеки културен човек – да облече в прилична форма своите мисли.”


      На пръв поглед това, за което пледира д-р Фаденхехт в своя текст, е проблем, който вече не стои пред нас. Една от многото заслуги, едно от многото “висши културни блага”, както ги нарича и д-р Кръстев, които е отвоювала преподавателската и студентската колегия по време на кризата през 1907 г. е тъкмо това: и студентът, и преподавателят като граждани на една правова държава имат неотменното и конституционно гарантираното право[4] да имат и да изразяват публично своето мнение по всякакви обществени и политически въпроси. Историята на университетското образование у нас през ХХ век свидетелства за това, че през първата половина на отминалия век многократно различни субекти на властта по различни поводи и с различни аргументи ( а най-често с псевдо-аргументи или без каквито и да било аргументи) са се опитвали да упражняват дисциплинарна и репресивна власт по отношение на университетските преподаватели (и още повече по отношение на гимназиалните учители). Много често оправданието е било представяно с мотива за политическата целесъобразност и с изказа на цензора от всички времена и епохи, който така добре се е изразил в статията, полемизирана от Фаденхехт: “противоречат на държавните нужди и интереси”.

      За щастие, през първата половина на ХХ век уволненията, отстраняванията от университета ( или средните училища), забраните за упражняването на професията и всички останали властови интервенции, които са били налагани върху един или друг представител на преподавателската колегия заради политическите убеждения, отстоявани в обществото, са се оказвали временни.

       Тежките и непоправими загуби и за университета като автономна институция, и за преподавателската колегия, настъпват в края на 40-те и през 50-те години[5]. Още през есента на 1944 г. “заради активна фашистка дейност” са уволнени 25 преподаватели от СУ, а след това с няколко последователни вълни на уволнения – през 1948, 1953 и 1954 и от университетските среди и от гимназиалното поприще са отстранени всички учители и преподаватели, за които е имало макар и бегли косвени улики, че са подкрепяли образователната или здравната политика на някое от правителствата на “монархо-фашистката власт”, както и всички, които са били възпитаници на чужди университети. След това, както всички знаем защо, в продължение на десетилетия е било немислимо за когото и да било от учителската, преподавателско-професорската или студентската общност у нас да има свое мнение по какъвто и да било обществено-политически въпрос.

        Днес, 15 години след началото на прехода от тоталитаризъм към многопартийна парламентарна демокрация и от планово стопанство към пазарна икономика, едно от нещата, с които може да се похвали и студентската, и преподавателската колегия у нас е тъкмо това: активно гражданско поведение и непрестанни политически изяви. В новите социални процеси не само че не се пречеше, но и напротив: академичните интелектуалци бяха призовавани да бъдат граждански и политически активни. Спомням си как веднъж в началото на прехода проф. Николай Генчев ( Бог да го прости!) в “Панорама” ядосано заяви, че е време “българската национална интелигенция да изпълзи извън леговището си”...

        И като колективен участник, и като индивидуалности представителите на академичните среди у нас многократно се включваха във вихъра на политическите събития, понякога даже ги предизвикваха, а други път ги ускоряваха или катализираха. В нашия общностен живот през последните 15 години бяха регистрирани студентско-преподавателски окупационни стачки, демонстрации, шествия, протестни събрания, митинги – голямо разнообразие от форми на изява и на изразяване на политически схващания и искания от страна на преподавателско-студентски общности. Върховете им бяха през лятото и есента на 1990 г., но тогава те се случиха предимно в столицата, както и в началото на 1994 г. През декември на 1996, през януари и февруари на 1997 г. студентите и преподавателите в цялата страна бяха едни от най-активно протестиращите общности срещу тогавашното правителство. И въпреки всичко това, според някои наши коментатори и политолози интелектуалците у нас и академичните среди като цяло са се провалили. Не че не са действали достатъчно, а са говорили – според тях - малко и неубедително, не са изразили и защитили смислени послания за това в какво трябва да се трансформира обществото и какви са общочовешките ценности, които трябва да се отстояват и у нас[6]. Според мен проблемът е другаде. Интелектуалците и академичните фигури у нас по време на прехода говориха достатъчно. Те – поне като количество -  произведоха достатъчно книги, статии, анализи, интервюта и т.н. Проблемът беше в едностранчивото тематизиране и неспасяемият редукционизъм на цялото това говорене и писане.

      През първите десет-дванадесет години на прехода, във вихъра на всички драматично-катастрофични политически, икономически и прочие промени, ние, университетските преподаватели се включихме в публичните дебати с една тълкувателска гледна точка, в която тотално господстваха три неправомерни отъждествявания. Добре си спомняме, че при тоталитаризма се казваше и пишеше “обществено-политически” проблеми, събития и т.н. “Обществено”-то беше приравнено с тире към “политическо”-то. Тази първа безкритична редукция на общественото към политическото благополучно продължава да вирее вече 15 години след началото на промените, при това не просто при някои журналисти или при някои социолози, а се огласява от най-видните университетски лица, които са и публични фигури, и учредители на нови партии. След това към нея се прибавя втората редукция: политическото се мисли като еднакво с партийното. А след това идва с неизбежност и третото редукционистично отъждествяване: партийното се приравнява с еднопартийното, с онова, което се предлага от една-единствена политическа формация, която се фаворизира, а всички останали се демонизират. И дори и най-новите уж “политически” събития у нас са грозна илюстрация за това.

         Тъкмо поради това, ако все още има нещо, което да звучи особено актуално от статията на Фаденхехт, това е твърдението му: 
Даже когато професорът е член на известна политическа партия – а правото да бъде такъв не може да му се откаже -, той не трябва да забравя, че е служител на науката и истината, и следователно не бива да поддържа мнение, което партията му е усвоила по известен въпрос, но в основателността на което той не е убеден.”

        Точно такова индивидуализирано критично-рефлексивно позициониране на който и да било университетски преподавател вътре в неговата партия ( която и да е тя) все още няма у нас. Да не говорим за студентските активисти, които през 90-те години бяха най-пламенните пропагандатори на своите партии и не желаеха дори да чуят за критично отстояние от тях.

        През първите 15 години на прехода у нас по-скоро се случи друго. След тотаритарната монопартийност дойде радостта от свободата на многопартийната парламентарна демокрация, дойде възмущението от първите шокиращи изборни резултати, които доведоха до първата окупацинна стачка в СУ. Еуфорията на извънпарламентарните граждански протести и улични действия (на моменти груби и нецивилизовани) нерядко беше създавана от студенти и преподаватели. Вече всички парламентарни партии ( бивши и настоящи) са солидно подсигурени в своя състав от академични лица, дошли от висши преподавателски или изследователски институции. Както пише в учебниците по социология: “политическият елит се рекрутира от академичния”. А това се отнася особено много за страна като нашата, в която не е имало професионализация в политиката и потомствена политическа класа и в която множеството от (опити за създаване на различни) партии трябваше да се захрани с homines academici. Първите петнадесет години на прехода у нас преминаха под знака на цялостната хиперполитизация и това, смея да твърдя, на няколко пъти даде уродливи плодове, а сега вече се превръща в несъмнена вреда и за академичните институции у нас, и за обществото като цяло.

      Поучителното в текстовете и на д-р Кръстев, и на д-р Фаденхехт е и в това, което те казват, и в онова, което не казват. Тук ми се иска да припомня, че още по-силни като размисъл и патетика за отношенията между институцията на знанието, политическите партии и властта, както и за ролята на студентските общности, са онези текстове, които д-р Кръстев написва през 1897 г. след убийството на Алеко Константинов. В своята заедност тези два текста ни показват проблематизиране на академичната свобода от две гледни точки. 

      Единият от тях тематизира колективната институционална автономия, а другият – индивидуалната академична свобода. Но и единият, и другият, са можели да пледират в своята академична публицистика за това, защото общността на единствения наш университет по онова време се е самоуправлявала по друг начин: чрез кратки едногодишни мандати на всички ръководни длъжности (ректор, декани, ръководители на катедри) и чрез подробни, изчерпателни отчети, публикувани в Официалния дял на Годишника всяка есен преди патронния празник на свети Климент. Това е била цената на академичната свобода – както на индивидуалната, така и на институционалната. Автономия на институцията и индивидуална свобода на академичната личност в един държавен университет може да има тогава и само тогава, когато общността на личностите се самоорганизира по открит и ясно регламентиран начин пред обществото.

       Ще завърша тези коментарни размисли с това, че най-поучителното в тези два текста е злободневната им актуалност. Онова, което те са тематизирали се е оказало и прогностично важно. Днес можем да се поучим от критично-рефлексивния метод на двамата автори и да призовем за нови тематизации на нови проблеми. Академичната свобода и институционалната автономия ще останат вечен проблем. Вечен ще бъде и проблемът за противостоянието и понякога антиномичната напрегнатост между университетите и властниците  Важността на знанието в един свят, който се опитва да създава глобално “общество на знанието” е болезнен проблем за актуалната социална реалност тук-и-сега, щом “герои на нашето време” са хора със средно образование като Добрин Митев ( който беше областен управител на Варна при предишното управление) и Лучано ( който е не само министър на спорта и младежта, но и бе кандидатиран за кмет на столичния град) ...

        И все пак, от наша страна би било интелектуална слабост и обществена безотговорност, ако не формулираме и специфично университетските проблеми в нашата академична публицистика. Крайно време е да отворим дебат и за това кога нашите предмодерни държавни университетски институции ще се превърнат в домове на публичната рационалност и по този начин ще дадат пример и тласък за обществото за структурното преобразуване на публичността. Както преди много време в Германия е направил Юрген Хабермас[7].  Крайно време е да изтъкнем, както преди много време пак в Германия е направил Ясперс, че корпоративната циментираност на някои университетски общности не само репресира индивидуалностите, които критично-рефлексивно застават на дистанция от общоприетото мнение и води до тенденциозен подбор на млади академични лица[8]. Корпоративната солидарност на някои университетски общности понякога е във вреда на обществото. И затова са били камбаната и Гьоте, и Макс Вебер, и Карл Ясперс.

         Крайно време е да започнем разговора и за това, че преобразуването на нашето общество неминуемо ще изисква и интра-институционални, сиреч  преобразования отвътре и нов тип изграждане и управление на университетските и образователните институции изобщо. В началото на ХХІ век е повече от уместно да заговорим най-после и у нас за академичното “интрапреньорство”, за онзи активен тип работа вътре в академичната институция, който я движи и преобразува всеки ден. Това, че все още не сме говорили и не сме намерили сполучливия наш езиков еквивалент на словосъчетанието “академично
интрапреньорство” е показателно[9]. И това се отнася особено за държавните академични институции, за които сполучливо лорд Ралф Дарендорф казва, че вече са просто монументални паметници на предишната епоха[10].         Възрожденският патос, с който някои видни академични лица произнасят в публичното пространство фразата: “Университетът е светиня на националната свяст!”, в началото на ХХІ век е просто анахроничен. Времето, в което живеем, изисква други теми в академичната публицистика и съвършено друг тип публична рационалност – както в университета, така и извън него. Дано най-после да започнем да обсъждаме това.  




[1] Risum teneatis, amici? – Ще удържите ли смеха си, приятели?, Хораций, “Поетическо изкуство”, 1-5. цитира се бележката на Георги Батаклиев от изданието “Антични крилати думи”, ИК “Галактика”, 1994. Това е цитат от статията на д-р Йосиф Фаденхехт.
[2]Михаил Арнаудов. История на СУ “Свети Климент Охридски” през първото му полустолетие 1888-1938 г.”, С., 1938 г., издание № 201 на Университетска библиотека.
[3] Пепка Бояджиева. “Университет и общество: два социологически случая”. С., 1998 г., “ЛИК”.
[4] Вж. член 60 от Търновската конституция: “С политически правдини се ползуват само гражданите на Българското Княжество, а с граждански правдини, спроти законите се ползуват всички живущи в Княжеството”. В изданието: “Български конституции и конституционни проекти”, С., 1990, ДИ “Д-р Петър Берон”.
[5] Много документални свидетелства за това и завладяващ анализ – в книгата на Весела Чичовска “Политиката срещу просветната традиция”, С., 1995, УИ “Св. Климент Охридски”.
[6] Най-радикален изразител на тезата за провала на интелектуалците у нас е Евгений Дайнов. Вж. “Политическият дебат и преходът в България”, С., 2000 г., Фондация “Българска наука и култура”, с. 22 и сл.
[7] Вж. Юрген Хабермас. Идеята за университета – вчера, днес, утре. В: “Измерения на университетската идея”, С., 1995 г., УИ “Св. Климент Охридски”, съст. Пепка Бояджиева.
[8] Вж. Карл Ясперс. Из “Идеята за университета”. В: “Измерения на университетската идея”, С., 1995 г., УИ “Св. Климент Охридски”, съст. Пепка Бояджиева. По този повод вж също Weissberg, Robert (ed.). Democracy and the academy. Nova Science Publishers, Inc. New York, 2000.
[9] Вж. Perlman, Baron, James Gueths and Donald A. Weber. The academic intrapreneur: strategy, innovation and management in higher education. Praeger Publishers, NY 1988.
Powell, W. Walter and Paul J. DiMaggio (ed.). The New Institutionalism in Organizational Analysis. The University of Chicago Press, 1991.
[10] Dahrendorf, R. Universities After Communism. The Hannah Arendt Prize and the Reform of Higher Education in East Central Europe, Hamburg: Koerber Stiftung. 2000.