Google+ Followers

Sunday, December 30, 2012

по Хундертвасер в Зарата


Напоследък ходя в родния град Стара Загора само по невесели поводи, но последния път забелязах нещо шарено и весело: една къща около канала, която в момента мераклии заралии ремонтират така, че да заприлича на къщите на Хундертвасер във Виена.
Беше мрачен и дъждовен ден в средата на декември.
Снимах къщата в ремонт. След време - дай Боже живот и здраве - ще я снимам как изглежда завършена.

И така, с тези снимки  
пожелавам на всички гости и посетители на моя блог през следващата 2013 година да сме здрави и щастливи, и да имаме въображение и творческа енергия, за да правим и преобразяваме красиво и най-неугледните места и неща около нас!

На многая лета!

Tuesday, December 25, 2012

небето на Бъдни вечер


Снощи небето бе много красиво.
Над София - залезно розово зарево.
Днес: Честито Рождество!

Wednesday, December 19, 2012

и все пак тя съществува






първата ми книга "В лабиринта на Платон и Аристотел", издадена от УИ "Свети Климент Охридски", С., 1994 г.

Ето един откъс от нея, от главата, озаглавена Аристотел след Платон, с.59-62:


Аристотеловите идеи са обусловени от 20-те години ученичество в Платоновата Академия. Това е неизбежно и неоспоримо. Споровете започват, когато различните учени предложат своите мнения за различието в степента на Платоновото влияние през различните периоди на Аристотеловия живот. Въздействието на учителя върху ученика никога не е константа, твърдят те, а променлива величина, сменяща силата и функцията си с течение на времето. Ако се замислим за подобни случаи на ученичество и за подобни примери не само сред философите, но и сред хората на изкуството и науката, сред творците и изобретателите, можем да видим три основни типа с вариации. Независимо от това дали става дума за литература или музика, физика или драматургия, астрономия или биология, философия или археология, винаги когато забележим един гениален предшественик и един гениален последовател, те са свързани по един от следните начини.

Първият от тях е благоговейното следване на учителя, свещенодейственото продължаване на направеното от него, завладяването на пространствата, посочени от него, отглеждането и всеотдайното служене на всичките му духовни рожби.

Вторият модус, който обикновено свързва учителя с ученика, е като че ли най-често срещаният. В сравнение с първия той е по-драматичен, но и по-човешки, по-разбираем. При него житейските перипетии и творческите търсения на ученика в различните периоди на неговия живот се влияят по различен начин от силното присъствие на учителя.

Възможни са две разновидности в този тип. Първата от тях: първоначално покорният, послушен и влюбен в учителя си ученик, постепенно се отърсва от неговото въздействие, става все по-самостоятелен и независим, и накрая съвсем се откъсва от кръженето по орбитата около светилото на учителя, превръщайки се в нова звезда. Историята гъмжи от примери за това. Втората разновидност е противоположна на първата. Тя включва сравнително малко случаи, в които упоритият, непослушен и вироглав ученик след дълги лутания и колебания, след много преживени и премислени събития, след богат жизнен и духовен опит става последовател на своя учител.

Третият начин на свързване на учител и ученик, или предшественик и последовател също може да бъде открит с множество проявление в историята на изкуството, науката, философията. Това е непрекъснатото противопоставяне на ученика или последователя срещу учителя и предшественика, непрестанната отчаяна съпротива срещу обсебващата му сила и непревзимаемите му духовни владения. Във всички подобни случаи ученикът или последователят безуспешно са се мъчили да изличат от духовната си биография обстоятелството, че някой друг преди тях е притежавал онова, на което те в последствие са се опитвали да станат безразделни господари. Дори и в отрицанието си обаче, тези ученици и последователи пак са оставали в духовния периметър на своите учители или предшественици. Колкото и да се противостои на и да се отрича едно духовно завоевание, самият факт, че се застава в опозиция на нещо вече съществуващо, обуславя зависимост и подчиненост. Заставащият в опозиция на някой друг не е сам, а е срещу някой друг. Той винаги връща удари, отговаря, репликира. Първата дума принадлежи винаги на учителя или предшественика, а последната зависи от умението на дуелиращите. Понякога тя отива при по-възрастния и по-опитния, а друг път – при по-младия и по-силния. Независимо от изхода на двубоя, началото му не е в срещата на две силни самостоятелни духовни фигури, а в противопоставянето на несамостоятелния и зависим ученик, който, мъчейки се да разруши обсебващата крепост на учителя, се превръща в неин пленник.

Като погледнем от тези схематични типови ситуации в историята на човечеството към нашата  конкретна ситуация – учителят Платон и ученикът Аристотел, веднага ще разберем, че нито първият, нито третият тип подхождат за нея. Аристотел не е бил нито смирен, коленопреклонен последовател, каквито с всичките си псевдовъведения са Спевсип или Ксенократ, нито пък самозаблуждаващият се отрицател и опонент, какъвто е бил Исократ. Отношенията между Платон и Аристотел се вместват донякъде във втория тип, като и двете разновидности са представени в интерпретациите на видни учени, работещи на полето на аристотелознанието.

... ето: Вернер Йегер,... знаменит изследовател, притежаващ най-добрите качества на немските учени, проучващи класическото знание. Нему принадлежи заслугата за създаването на една изключително популярна и много оспорвана хипотеза за развитието на възгледите на великия Стагирит. С две свои книги – "Аристотел. Основоположения на една история на развитието му" и "Към история на произхода на Метафизиката" големият учен ни представя творческата и мисловна биография на гениалния Платонов ученик. Именно като Платонов ученик ни е представен в тях Аристотел. Отначало плахо и смирено следващ учителя, след това все по-дързък и все по-критичен, а накрая – напълно изневеряващ на любовта към философията. Йегер поставя влиянието на Платон върху Аристотел и философичността на Аристотел в правопропорционална зависимост. Колкото по-близо е бил до Платон, толкова повече Аристотел е бил философ и колкото повече се е отдалечавал от Платон, толкова повече загубвал философичността и се разпилявал в дребнави, незначителни проучвания, събиране на маловажни факти, трупане на сведения и частнонаучни описателни и емпирични интереси. Нека да проследим Йегер внимателно.

Той започва с работите на Аристотел, писани по време на ученичеството му в Академията. За съжаление, разполагаме само с по-късни сведения, доксографски коментари върху тях, между които цитатите са доста спорни и съмнителни.
От Диоген Лаерций научаваме, че сред най-ранните работи на Аристотел са били "За справедливостта", "За поетите (творците"), "За философията", "Политик", "За реториката", или "Грил", "Неринт", "Софист(ът)", "Менексен", "Еротикос", "Пирът", "За богатството", "Протрептикос", "За душата", "За клетвата (оброка)", "За благородството", "За удоволствието", "Александър, или в защита на изселниците", "За царската власт", "За възпитанието", "За благото", извадки от "Закони" на Платон, из "Държавата", "Икономикос".

Дори заглавията на половината от тези работи, идентични със заглавия на Платонови произведения или непосредствено споменаващи ги, са красноречиви. Нека да обърнем внимание и на това, че повечето от тях са диалози – "Грил, или за реториката", "Пирът", "Софистът", "Евдем, или за душата", "Неринт", "Еротикос", "Протрептикос", "За богатството", "За клетвата (оброка)", "За философията", "За справедливостта" и др. Останалите работи, които не са били написани в диалогична форма, тематично и съдържателно пак са били породени в разгара на дискусиите в Академията. Онези от тях, които са посветени на разработване на логически проблеми – "За проблемите", "Диерези (разделения)", "Бележки", "Категории", "За противоположностите" – явно са отзвук на обсъжданията, породени от въпросите, които поставят Платоновите късни диалози "Парменид", "Софистът", "Теетет", "Филеб", "Държавникът". А така наречените философски работи имат доста многозначителни заглавия "За благото", "За идеите", "За питагорейците", "За философията на Архит", "За Демокрит".

Интересно е също така, че по това време Аристотел е писал доста стихове. И по-късно той понякога се обръща към поезията, за да изрази някакво свое бушуващо чувство, но като че ли поетичните му опити са правени най-често в Академията.

И така, Аристотел, Платоновият ученик, както всички свои съученици, ходел на лекции да слуша Платон, карал се с него, възразявал му, оспорвал мненията му и с това си спечелил подигравателният прякор - Многознайкото, Умникът. Също така, от заглавията, от оскъдните фрагменти и от по-късните сведения за тези ранни работи, разбираме, че той, пак подигравателно наричаният ho anagnostes Читателят, Четецът, е писал доста. Явно, една голяма част от тези писания формално и/или тематично е подражавала на Платонови диалози или е била упражнение върху проблеми от тях, за които са били слушани и лекции от Платон, и за които са се водили оживени спорове със съучениците му. Някои от тези ранни работи са нещо като реферати, представящи накратко нечии философски възгледи “За философията на Архит", “За питагорейците", "За Демокрит". Реферати или записки от лекции на Платон са “За благото" и “За идеите". Може би една значителна част от тези работи с фрагменти от които разполагаме благодарение на многогодишния труд на Рос, Валцер и Роуз, са били задължителни домашни работи, които слушателите на Платон трябвало да пишат, за да се упражняват върху теми, обсъждани на лекции и в съответните Платонови диалози. Как иначе да си обясним това, че поне половината от диалозите и логическите разработки на Аристотел от това време имат наименования, тъждествени със заглавия на произведения от Ксенократ и Спевсип? Ясно е, че или това са техни домашни работи, които е трябвало да пишат, бидейки Платонови ученици, или пък са техни писания, направени за разясняване на собствените и чужди мнения след ожесточени спорове и кавги.

Можем да правим много догадки и предположения, но малко от тях ще намерят потвърждение, тъй като у никого не е горял интерес да потърси работите на Спевсип и Ксенократ от този период. От тези работи бихме могли да получим доста косвена информация за мисловния кипеж в Академията и за ролите, които там са играели Спевсип и Ксенократ, Евдокс и Аристотел, за въздействието на Платон върху тях и за тяхното собствено влияние върху него. Около Старата Академия витаят множество интригуващи загадки.... но дали по това време ученикът е бил безответно предан на учителя си и чак на края на тези 20 години ученичество започнал да се отдалечава от учителя си? За да ни докаже това, Йегер избира три работи, от които имаме най-много фрагменти.

Първото от тези акроаматически писания, с които се занимава Йегер е диалогът "Евдем, или за душата". Свидетелства за него откриваме у Цицерон, Плутарх, Темистий, Елиан, Прокъл, Филопон, Олимпиодор, Симплиций, Ямвлих, Ал-Кинди. Основната тема на този диалог е противопоставеността на душата и тялото, на безсмъртното и смъртното. Широко разпространена в античността, тази идея има здрави корени в Гърция. Безсмъртието на душата е откровението, в което били въвеждани онези, които се посвещавали на орфизма, на Аполоновите и Дионисиевите мистерии, на още по-старите Деметрови култови практики и оргиастични изстъпления. Преминала през питагорейството, идеята за безсмъртието и преселението на душите става и любима Платонова тема.

***
край на цитирането

 ***

библиография към откъса:


Düring, Ingemar. Aristotle’s Protrepticus. An Attempt at Reconstruction.  Göteborg, 1961. Acta Universitatis Gothoburgensis.



Düring, Ingemar. Aristotle in the Ancient Biographical Tradition. Göteborg, 1957.



Düring, Ingemar. Aristoteles. Darstellung und Interpretation seines Denkens. Heidelberg, 1966.



Jaeger, Werner. Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner Entwicklung. Berlin, Weidmansche Buchhandlung, 1923. English translation: Aristotle. Fundamentals of the History of his Development. Oxford. 1934.

Jaeger, Werner. Entstehungsgeschichte der Metaphysik des Aristoteles. Berlin, 1912.



Krämer, Hans Joachim. Grundbegriffe akademischer Dialektik in den biologischen Schriften von Aristoteles und Theophrast. In: Rheinisches Museum, 1968, 293-333.  


Platonis Dialogi secundum Thrasylli Tetralogias Dispositi. Ex recognitione Caroli Friderici Hermanni, vol. I-VI. Lipsiae. In aedibus B.G. Teubneri. MCMXV-MCMVII. Reprinted photographically by D. Papadimas, Athens, 1977.



Rabinowitz, W. G. Aristotle’s Protrepticus and the Sources of its Reconstruction. Göteborg, Berkeley and Cambridge, 1957.



Rose, V. Aristotelis Fragmenta. Leipzig, 1886. Teubner.


Ross, W. D. Aristotelis Fragmenta Selecta, Oxford, 1955. Clarendon.

***

Както е известно, сентенция на латински казва, че "книгите имат своя съдба".
"В лабиринта на Платон и Аристотел" беше написана с вдъхновение през 1990, 1991 и в края на февруари 1992 г. завърших ръкописа. Беше издадена през юни 1994 година. На нея съм с бащината ми фамилия Гичева, защото когато я пишех и предадох за печат, все още не познавах Николай Гочев.

След това в края на 1996 г. получих за нея наградата на Философската фондация "Минерва" и на Фондация "Свети Климент Охридски".

След това обаче книгата беше обявена за несъществуваща и с това във Философския факултет трайно се наложи трендът да се обявяват за несъществуващи преводи и книги на автори, които не лазят по колене пред силните на деня - и във факултета, и в партийните централи, и в медиите, които в годините на прехода откриха пътя към оцеляването и субсидирането: трябва да селектират за представяне и съответно, да цензурират за премълчаване, културните и научни произведения преди всичко от гледната точка за целесъобразността, сиреч за употребимостта на едно или друго академично име като увеличител или намалител на символния капитал на една или друга персона от политическия естаблишмънт. 

Ето, затова се зарадвах, като видях за първи път от 18 години насам, че тази книга е спомената в една друга книга и включена в библиографията й. Направо не повярвах на очите си.

Значи, "В лабиринта на Платон и Аристотел" все пак съществува поне за един колега у нас.

А в Университетското издателство уж ще излиза една друга книга-сборник, която съм предала там още през 2009 година, после разходите по издаването й са били платени от бюджета на ФФ още през 2010 г., но 2010 година отдавна отмина, после отмина 2011, а сега отминава 2012 година... така че "бъдещето е неясно", както пише Тукидид. А след новите драстични съкращения на редактори и на художника на Университетското издателство, оптимизмът няма място.   


Monday, December 17, 2012

старогръцката литература в "Тезей"




       Тези дни ми се обадиха и писаха няколко познати и колеги, за да споделят колко навременно за тях е било да научат за съществуването на едно красиво и ерудитско място в мрежата на български: в блогпоста за новото издание на Цицерон, написах тук за сайта Romulus Bulgaricus, на който могат да бъдат намерени много преводи на български на латинска литература, при това в паралел с оригинала. Някои от тях са отлично познати, но други са правени преди десетилетия. Много полезен е и енциклопедичният речник, на който са пояснени стотици имена на реални и митологически персонажи, на исторически и географски реалии, които помагат на осмисленото четене на класическата литература.
Затова трябва отново да разгласим за съществуването на още едно подобно академично-виртуално място, наречено

“Тезей”: Старогръцката литература на български:
 дигитален архив и сайт

Научният  екип, благодарение на който това място в Интернет е станало толкова уютно и полезно, е в състав: Недялка Георгиева (ръководител), Доротея Табакова, Невена Панова и Николай Шаранков.


В представянето на проекта “Тезей” във виртуалното пространство на адрес http://theseus.proclassics.org/
впечатлява колегиалното признание за обвързаността на “Тезей” с латинистичния проект на колеги от Катедрата по класическа филология във ФКНФ:
... заради търсеното продължение на постигнатото в рамките на "Ромул", този проект е наречен "Тезей" - заради традиционното обвързване на двамата царе, основателя на Рим и обединителя на Атина. Но Тезей е и героят, измъкнал се от лабиринта на Минотавъра - така и ние се надяваме, че нареченият на него проект ще предлага ориентация в лабиринта на българските преводи на старогръцки автори, както и ще упътва бъдещите преводачи към изхода на добрия преводачески подход”.

      Сайтът  предлага десетки произведения на старогръцката литература. Има речник към текстовете с имена, изписани на старогръцки. Има различни каталози на преводите, които прегледно информират и ориентират посетителите на сайта: и по имената на преведените автори, и по имената на преводачите, и по жанрови класификации. От сайта си припомняме: колко много незаслужено забравени преводи имаме на български, публикувани през първата половина на ХХ век и даже през ХIX век. Колко нови преводачески дела, като например творбите на екипа Res metrica.





      Във време на лавини от информация във виртуалното пространство и всевъзможни въдички и изкушения за всички негови посетители, всеки проект за дигитализиране на наши преводи на антични текстове трябва да се рекламира отново и отново.

     Досега сайтът е бил демонстриран няколко пъти, но все в много малки и специализирани аудитории, например: 
    -   На 4 април 2008 г. проектът бе представен на конференцията, организирана от студентите от катедрата по Класическа филология Disputationes antiquitatis.
   - На английски език по време на заключителната сесия на проекта “Контекстуализиране на класическите изследвания” (на 27 май 2008, в американския научен център, София), като от чуждестранните колеги (най-вече от балканските страни, които владеят сръбски, хърватски и македонски, и разбират съдържанието на подобни сайтове и на български) те са получили ценни предложения. 
         -   По време на участието на Доротея Табакова и на  Невена Панова в международната конференция “Антична драма” в Белград през октомври 2008 г.,  свързани съответно с “Едип цар” на Софокъл ( тема на доклада на Доротея Табакова) и “Облаци” на Аристофан ( тема на доклада на д-р Невена Панова) в нашата езикова среда.
   -  През септември 2008 г. “Тезей” е представен и с материал във вестник "Култура" (с автор: Райна Маркова: http://www.kultura.bg/article.php?id=14638) във връзка с по-общия въпрос за правилата при създаване на електронни библиотеки и други форми на общуване в мрежата, с цел запазване на академичния дух и на сайтове, които са напълно свободно достъпни. 
   Членовете на екипа на "Тезей" Доротея Табакова (преводач на Плавт и Еврипид), Николай Шаранков ( преводач на Изократ и Елиан) и Невена Панова (преводач на Платон, Плутарх и Елиан) заедно с други колеги участваха в издаването на няколко нови превода от старогръцки език в рамките на поредицата Архетип (изд. Фондация на българска литература), с подкрепата на програма Култура 2007-2013 на ЕК. За тази поредица можете отново да си припомните, като надникнете тук:
http://dimkasdiary.blogspot.com/2009/07/blog-post.html 

   На сайта на "Тезей" можете да намерите стари, но преродени във виртуалното преводи: да речем, на Платоновия "Критон", за които малцина знаят, като например, преводът на Иван Държилов, още от 1888 г. и на Боян Ботушаров от 1928 г., публикуван първоначално в "Класическа библиотека".
     
     И още много други изненади и наслади около изучаването на античността. 
 






     всички снимки на този пост са от 4 септември, тази година, а тези чудни вази са експонати на Археологическия музей в Кавала


Thursday, December 13, 2012

in memoriam Елена Велкова

снимката е от май 1988 г., от тържество в Старозагорската опера, посветено на юбилей на гимназията

Днес госпожа Елена Велкова щеше да навърши 79 години, но тази година през май, току преди именния си ден тя напусна този свят, като преди това беше написала едно ново стихотворение...
Тя беше поетеса и философка, преподавателката по логика, естетика, психология и философия в гимназията "Максим Горки" в Стара Загора в продължение на десетилетия. 
Е, наистина, философията тогава се наричаше обществознание, но все пак тя преподаваше философските дисциплини, изучавани тогава, даже с по-голям хорариум отколкото се учат днес, вдъхновено и по начин, който разкриваше пред нас вечното и ценното. В мисленето за мисленето, за философията на изкуството, за литературата и обществото. Пловдивчанка, възпитаничка на френския католически девически колеж в Пловдив и на специалност философия, изключителен познавач на световната литературна класика и на най-големите мислители на човечеството. Родолюбива жена, която изучаваше родословието на Буковия род от Брестовица няколко столетия назад и организираше благотворителни срещи на стотиците потомци, наречени Букови, пръснати днес по целия свят.
Излишно е да пиша колко и в каква посока ми е повлияла.
Тя беше най-мъдрата ми приятелка - опора, която изгубих през тази пролет.

Остава ми препрочитането на стиховете от стихосбирката й "Памет" и някои нови петостишия, споделени с познатите на стената й във Фейсбук.

Като например тези:

Ти не пропускаш никой миг -
несбъднатото е измама:
един е тоя, що е бил и други няма,
други няма, но ти събирай своя лик.
Небилото е също твоя истина голяма.

***

 Ако пропуснеш своя миг
във въздуха, сгъстен, навъсен,
звъняла в тебе струна ще се скъса,
пронизващ ще е твоят вик
и всеки следващ миг ще бъде късен.

***
Ако пропуснеш тоя миг,
ще дойде друг със други трели
и песенно във теб ще се разстели,
ако пропуснеш тоя миг,
друг тръпен звук ще те насели.


http://www.facebook.com/elena.velkova.731 

***

Бог да я прости и да я посели в места светли и прохладни, откъдето е прогонена всяка болка и въздишка!

Monday, December 10, 2012

за новото издание на Цицерон

 оформлението на корицата на цялата поредица Cultura animi e на Капка Кънева

       Наскоро си спомних, че между празничните Никулден и студентския осми декември, е денят, който за себе си наричам "денят на Цицерон". Цицерон е бил убит, или направо казано заклан по заповед на Марк Антоний на 7 декември 43 г. преди Христа. После трупът му е бил осквернен, а части от него били показани на попарените от потрес сенатори ... Според някои автори Марк Антоний показал на сенаторите, за да ги сплаши, отрязания език на Цицерон, а според други - отсечените му ръце...

       Тази дата ми напомня винаги, че свободата да говориш точно онова, което мислиш и още по-трудното, да действаш и постъпваш наистина според човешките и философските си убеждения, е духовен и съвестов лукс, който малцина са си позволявали, а почти всички от тях са платили с живота си за тази смелост. Зенон от Елея, Сократ и Цицерон са били убити; Анаксагор, Протагор и Аристотел са се отървали със своевременно бягство; Платон е бил продаден на пирати и за щастие спасен от предани и щедри приятели... Смелостта на полисното или публичното поведение е била многократно наказвана. Във всички исторически епохи, навсякъде по света.

       Денят на съсичането и издевателствата над трупа на Цицерон ми напомни, че годината изтича, а все още не съм успяла да напиша отзив тук за чудесното ново издание на български.   

       През пролетта на тази година, но датиран като публикуван още през 2008 г., най-после излезе томът с двете може би най-важни философски произведения на Марк Тулий Цицерон - "За задълженията" и "Тускулански беседи". Преводът на "За задълженията", De officiis е направен от Рада Златанова и редактиран от Петя Стоянова, а Tusculanae disputationes е в превод на д-р Димитър Илиев. Остават непреведени на български още две от най-важните философски съчинения: De finibus bonorum et malorum и "За природата на боговете".

       В изданието има кратък предговор от доц.д-р Анна Николова, който представя автора като държавник, оратор, писател и философ. Този предговор за кой ли път ми напомни за изключителната скромност на доц. Николова. Крайно време е тя да се осмели, а и да се намери издател, който да издаде в един том нейните многобройни встъпителни студии и предговори към толкова много антични, предимно латиноезични автори, издадени в превод на български:  от това ще се получи внушителен и много полезен том за римската литература, култура и история.

      Преводът на Рада Златанова е редактиран и коментиран от Петя Стоянова, която е отдавна позната на българския читател като преводач и коментатор на трите най-важни съчинения на Цицерон за философията и теорията на реториката: "За оратора", "Брут, или за прочутите оратори", и "Ораторът", издадени от УИ "Св. Климент Охридски" през 1992 г. в сборника За оратора; както и на най-важното съчинение на Сенека в онзи специфичен за Рим раздел на античната етика: добродетелите на владетеля и етиката на императора. Става дума, разбира се, за De clementia, което е било адресирано до цезаря Нерон за неговата 18-годишнина, и е преведено на български като "За снизходителността". Заедно със "За благодеянията" то е включено в едно малко, луксозно издадено томче от 2001 г., изд. "РИВА". 

     Произведения на Цицерон в превод на български има вече няколко, при това не само в книжни тела, повечето от които са полиграфски отлично издадени, но и в достъпни интернетни ресурси. Без да претендирам за изчерпателност, защото със сигурност през първата половина на ХХ век има и други преводи, една ориентировъчна библиография би могла да изглежда така:
 
*Етически трактати. С., 1984, “Народна култура”. Превод Юдит Филипова, предговор Анна Николова.
*Избрани писма. С., 1983, “Народна култура”. Превод Недялка Георгиева, предговор Анна Николова.
*За държавата. За законите. Превод и предговор Мария Костова. С., СОФИ – Р, 1994.
*За оратора. С., 1992, УИ “Св. Климент Охридски”, превод Петя Стоянова, встъп. студия Богдан Богданов, предговор Исак Паси.
*Избрани речи. С., “Наука и изкуство”, 1983.
Съставителство и уводна студия Анна Николова. Превод: Владимир Атанасов, Димитър Бояджиев, Недялка Георгиева, Лили Йорданова.

     Много ценно за нашите читатели, за ученици, студенти и преподаватели от множество дисциплини е и това, че почти всички тези христоматийни речи и някои философско-теоретични творби са част от мащабния проект, разработван от колеги от катедрата по Класическа филология във ФКНФ, наречен Romulus bulgaricus.
Вижте тук:

http://romulus-bg.net/

     На линка за произведенията на Цицерон, например, са публикувани и най-важните му речи, и някои от философско-теоретичните му творби за реториката, и двете най-важни произведения за философията на държавата и правото - "За държавата" и "За законите".
http://romulus-bg.net/?page=author&a_id=25
http://romulus-bg.net/?page=author&a_id=25

      Този контекст на вече публикувани преводи на Цицерон и на интернет-източници на латински на някои от тях, паралелно представени с преводите им на български, е обогатен от двата нови превода в изданието "Избрани произведения" на УИ "Св. Климент Охридски", което се появи в реално време тази пролет.  Доколкото разбрах от колегите, преводачката Рада Златанова вече не е сред живите и няма как да види своя труд публикуван... Може би заради това цялото издание е със следното посвещение:

      "Този том се посвещава на паметта на класическите филолози, за които е било невъзможно да разпространяват класическото образование в България след образователната реформа през 1946-1947 г."

      Прецизният български превод на "Тускулански беседи", направен от д-р Димитър Илиев и обилният коментар към него през обясненията за митологичните персонажи, историческите личности, мислителите, философите, ораторите и творците, споменати от Цицерон в съчинението, не могат да изненадат никого. 

      Колегата д-р Димитър Илиев е преводач не само на Цицерон, но и на Аристотел.
      Едно от най-важните съчинения на Аристотеловата философия на природата - "За възникването и загиването" - стигна в негов превод до нашия читател, през 2006 г., издаден от издателство "СОНМ" в книжното тяло Аристотел. Два трактата.

      Цялата поредица "Делос" можете да видите тук:

      http://www.bsph.org/index.php?view=publishers&show=publications&level_0=books&mid=4&level_1=12 



           Философията на "Тускулански беседи" и основните теми в нея - презрението към смъртта, понасянето на болката, душевните страдания и скръбта, но най-вече достатъчността на добродетелта като условие за щастлив живот - беше представена от д-р Димитър Илиев   през май месец на студентите от първия випуск на новата специалност История и философия в Исторически факултет.          

Tuesday, December 4, 2012

зимна поезия от Алкей

З и м н о    н а с т р о е н и е

Зевс праща снеговете
и от небето иде дълга зима:
реките се сковаха в лед.

Ти тая зима укроти.
И запали си огън
в огнището. В голяма чаша
налей си сладко вино
и под главата си сложи
една възглавница по-мека.


***

Не бива да оставяме сърцето си
на грижите: ний нищо не печелим,
когато се отдаваме на скърби,
о Бакхусе... И все пак най-доброто лекарство
си остава виното.
Налей да се напием...

***

... Защото виното
е огледало
на човека...

***

Пий, Меланипе, с мене... Мислиш ли,
че ще се върнеш пак през Ахерон
- опасната, великата река -
при светлината бледа на деня?
О, не бъди тъй сигурен.
Сизиф бе също умен, също хитър
и два пъти орисницата го накара
да мине Ахерон,
 но не избяга от смъртта.
И Кронос го осъди строго
на тежък труд под черната земя.
Та - нека затова...

***

О, този долен, лош Питак
- единодушно го избрахме
за господар на нашия нещастен
и добродушен град.

***

Недей посажда нищо друго,
преди лоза за посадиш.

***

Разказват в стари времена
Аристодем във Спарта
изрекъл мъдростта:
"Парите са човека".
Наистина до днес
нито един бедняк
не се е радвал
на слава,
ни на почит.

***

Да пием в здрача... И защо
да чакаме да се запалят лампите?
Остана малко от денят.
Големите и многоцветни чаши донеси,
любима... Дионисий,
синът на Зевс и на Семела,
е дал на хората вино,
за да забравят.
Ти чашите ни напълни догоре,
смеси виното със вода
и нека чаша чашата да следва.

***

Цитира се преводът на Борислав Георгиев
от изданието Антична поезия. Антология, изд. "Народна култура",
библиотека "Световна класика",
С., 1970, с. 68-72.

Monday, December 3, 2012

част от предговора към "Атинската политейя"


Започна последният месец от годината.

Едно от хубавите неща, които се случиха през нея, беше дигиталното и електронно преиздаване на Атинската държавна уредба от Аристотел, осъществено от издателство "Проектория Прес" с осъвременена лексика и правопис, в превод на проф. Гаврил Кацаров.
И за тази книга много се постара Цена Желязкова. Преводът на проф. Кацаров е безукорен, но езикът трябваше да бъде освежен и осъвременен. 

Към изданието има предговор и библиография, направени от мен.
Можете да го видите ето тук:
http://projectoria.com/product/product?product_id=52 

 Част от предговора споделям с гостите на блога.

Атинската държавна уредба

между историята, философията и конституционализма

    Описанието на атинското държавно устройство в различните исторически периоди от съществуването на града Атина от седми до четвърти век пр.Хр., свързвано с името на Аристотел, е много популярно и влиятелно съчинение.
   Защо? От една страна, то не е нито първото, нито най-пълното откъм факти съчинение на гръцката литература, представящо историята на този град. Напротив. То се занимава с нея по съвсем ограничен иманентистки начин, като напълно игнорира външнополитическите отношения, конфликти и войни, в които градът-държава Атина е бил не просто един,  но и най-важният участник. Не е и най-аргументираното съчинение на политическата философия от класическия период, но също така не е и образцова теория на държавата и правото,  каквито са някои от книгите на Политика.
    Атинската държавна уредба, обаче, е текст, в който се срещат и концептуално много резултатно се спояват и трите: историческият разказ, политическата философия и теорията за държавните устройства. Това тяхно засрещане е ставало и в други произведения на други по-ранни автори, но при Аристотел има качествен скок.
...
 ...
...
     Известният аристотелист от ХХ век Олоф Гигон в коментара си към Политика напомня, че ние, съвременните читатели разполагаме с гръцки теории за държавата, свързани без изключение с духовния свят на една-единствена от тях, а именно Атина, но по време на разцвета си Гърция се е състояла от над 200 градове-държави. Днес ние сме осведомени за политическата структура само на съвсем малък брой от тях и винаги, когато се теоретизира върху политическата философия на гърците, това става от гледна точка на атинската. “Напълно е възможно в Йония или Сицилия да е имало дискусии за държавната форма и теоретици на държавата. Но ние не знаем нищо за това”[1].
    И ако за теоретици на държавата и правото от Йония и Сицилия е правдоподобно да се предполага, напълно сигурно е, че и софистите са мислели върху това като централен философски проблем в констелацията на въпросите: какво е човекът; как той (трябва да) живее с другите хора; какво е човешкото по природа и какво е човешкото по закон; какво прави всички хора съ-принадлежни към човешкия род сред съществуващите неща; и как е редно да живеят и съ-жителстват хората в един полис, жителите на всички елински полиси, но и елините и варварите. За съжаление, и от техните произведения са се запазили само преразкази и откъслечни фрагменти.



[1] Вж.  предговора на Олоф Гигон към изданието на Аристотел. Политика, С., “Отворено общество”, с. ХХ. Предговори на Богдан Богданов и Олоф Гигон. Превод, коментар и индекс Анастас Герджиков. Всички цитати тук са по неговия превод.


От Платон към Аристотел: от нормативизма на предписанието към реализма на описанието

     По време на пребиваването на Аристотел в Академията, някъде в интервала между 17-та и 37-та си година, той написва, освен всичко останало, диалог в четири книги За справедливостта и още два диалога, озаглавени За държавника и За царската власт. От откъсите, по-скоро преразказите и свидетелствата, които притежаваме за тях у по-късни автори, може да се предположи, че в тях Аристотел не просто е реферирал, но и е опонирал на Платоновото философстване от Държавата и Държавникът.
    За Политика както и за Метафизика, Никомахова етика и За небето, в аристотелознанието се водят спорове и до днес – кога са написани различните книги, кой точно ги е подредил в реда, в който ги четем днес и ако Аристотел би могъл да ги публикува, в такава ли последователност е щял да го направи.
    По-лесно е да се датира с голяма достоверност кога е написана Атинската държавна уредба: както посочва проф. Кацаров, това е станало в една от последните години от живота на Аристотел. От аристотелознанието на ХХ век наследихме големия дебат как да оценим този период, когато той като схолар и ръководител на Ликейона е възлагал на студентите си разнородни изследователски и емпирично-проучвателски задачи. Едни от тях са се занимавали със света на животните, други – с атическата комедия и трагедия; трети – с проучвания на фигурите и модусите на силогизмите, и с привидните софистически изобличения като отклонения от тях; четвърти - с теоретична, но и с експериментална физика, с кинематични и механични опити за движението на различни тела. Една от най-устойчивите програми, около които е кръжал интересът на Аристотел и съответно, по които са получавали изследователски задачи неговите студенти, е бил свързан с практическата философия – етиката и теорията на политиката. В огромната проучвателска, събирателска, описвателска, класификационна и емпирично-фактологична работа, в която работел целият личен състав на Ликейона, подтикван от всепоглъщащото енциклопедично любопитство на Аристотел, много важно място заело и описването на държавното устройство, на държавната уредба на елинските, но и на не-елинските полиси. На няколко страници и накратко са били описани най-малко 158 такива конституции. Разбира се, тези текстове не са имали преамбюли, членове и параграфи, но в конспективен вид са излагали основните принципи на упражняването на властта в различни градове-държави, на разделението на властите, там където изобщо е имало разделение на властите, и на основните властови длъжности и институции.
    В този контекст изпъква и се отличава Атинската държавна уредба. Тя не просто описва съвременното състояние на политическото устройство на града в десетилетието преди смъртта на Александър Македонски, но и представя историята му, осмислена чрез понятията и концепциите на политическата теория на Аристотел, като при това полага основите на най-философската част на правото, държавотворческия  конституционализъм. Най-добрите примери за някои от разсъжденията в Политика могат да бъдат намерени в Атинската държавна уредба.
    Освен от двамата големи историографи, Аристотел безспорно е повлиян и от няколко други политически мислители-теоретици, но и законодатели-държавници, които са видели осъществени и одействителностени на практика идеите си за конституционно устройство и законов регламент. Сред тях на първо място е Солон, защото както става дума многократно и в Политика, и в Атинската държавна уредба, той не просто създал и наложил важни нови закони, но и променил същината на държавното устройство. Други важни законодатели, които Аристотел изрежда с уважение във втора книга на Политика, макар и да не са били конституционалисти, са Залевк от Епизефирските Локри, Харонд от Катана, Филолай от Коринт, Харонд, Драконт и Питак. Втора книга на Политика също така ни убеждава, че рефлексията на Аристотел върху реално съществуващите държави и законовите порядки в тях, както и съотношението между основния им, макар и най-често неписан закон и производните от него закони, е много силно повлияна от обмислянето на спартанското, критското и картагенското държавно устройство.
     От другата страна, в полето на утопичните нереализирани и нереализируеми държавнически концепции е бил високият идеализъм на нормата и философските проекти на няколко мислители. Освен Платон, пак във втора книга на Политика Аристотел внимателно анализира и теориите на Фалей от Халкедон и на Хиподам от Милет.
    Тук няма как да се обосноват аргументите за това, защо синоптичното философско световиждане, основните понятия и парадигми на Аристотеловата онтология изначално го отклоняват от проекта на Платон за най-съвършена държавна уредба, предложен първоначално в Държавата, а после драстично променен и коригиран в Закони[1].
   Ще посочим, обаче, основните тези от Политика, най-важните инструменти в концептуалния апарат, с които е промислена атинската държавна уредба в нейното историческо ставане:
1.     Гражданин (трябва да) е всеки свободно роден мъж.
2.     Всеки гражданин (трябва да) има право да участва в съда и народното събрание, и изобщо във всички съдебни и съвещателни институции.
3.     Държавата-град (трябва да) е самодостатъчна общност от хора, които притежават лична и частна, и споделят обществена собственост. Целта на държавата е добрият живот на всички.
4.     Човекът като гражданин (трябва да) притежава и упражнява добродетели, които са специфични точно в качеството им на политически добродетели.
5.     Политическата власт (трябва да) е властта, с която се управляват равни по произход и свободни хора (ІІІ, 4).
6.     Най-висшата власт е онази, която управлява държавата, а от нея се определят и видовете държавно устройство, или държавна уредба (по превода на проф. Кацаров) (ІІІ, 6). От това следва прочутото разделение на видовете държавни уредби, което предлага още Херодот.
7.     “Държавното устройство е една организация на ръководните длъжности в държавите – по какъв начин са разделени, кой държи властта в държавата и каква е целта на всяка една общност”. (ІV, 1)
8.     “Законите пък са нещо отделно от факторите, които определят държавното устройство, и длъжностните лица трябва да управляват според тях и да бдят дали не се нарушават”. (ІV, 1)
9.     Институциите и длъжностите (трябва да) са над личностите. (Трябва да) има разлика между институционалната длъжност и лицето, което я заема. Колективните органи за управление са по-добри, по-хубави и по-достойни за предпочитане от едноличното или групово (аристократично или олигархично) управление.
10.  Институциите трябва да бъдат регулирани от строги правила и порядък, и всичко в тях да се подчинява на законите, в които да не се допускат промени поради личността на един или друг, който в определен момент ги ръководи (ІІІ кн., част 11 и сл.)  
11.  Средната класа в държавата-град (трябва да) е определяща. “Най-добрата политическа общност е тази, която е такава благодарение на средната класа... добро държавно устройство могат да имат такива държави, в които средната класа е многобройна и по възможност по-силна и от двете останали, а ако не, то поне от едната” (ІV, 11)
12.  Алфа и омега на държавното устройство е разделението на властите на три: обсъждаща, ръководеща и правораздаваща, които днес ние наричаме законодателна, изпълнителна и съдебна.

      Това са най-важните политически идеи на Аристотел, чрез които е промислен краткият исторически преглед на различните държавни уредби, на различните държавни устройства, които в порядъка на времето е имала Атина. Не е случайно, че освен Аристотеловата творба, много дълго време като неин контрапукт е била четена, а от някои и предпочетена контраверсията на Ксенофонт или псевдо-Ксенофонт[2], написана със съвършено различна философска и политическа идеология. В съчинението на Аристотел има оптимизъм, има усещане за исторически прогрес. Както оптимизмът, така и внушението за развитието на държавните уредби на Атина в положителна перспектива са предопределени от телеологизма на Аристотел – основната му мисловна парадигма, освен във всичко останало, също и в “Политиката”. Друг въпрос е дали читателят ще се поддаде на авторовото внушение или ще потърси по-голяма фактологическа достоверност и/или идейна убедителност в алтернативното съчинение на аристократа или оратора Ксенофонт[3].
    По този повод да отбележим и предизвикателствата, които отправя към интерпретаторите Аристотеловата политическа телеология на Атинската държавност. Някои от тях, като проф. Кацаров, са на мнение, че в някои пунктове от политико-историческия си конспект Аристотел е по-неточен както от Тукидид, така и от основния си идеологически конкурент (псевдо-)Ксенофонт. Признаването на по-голямата фактологическа точност, обаче, не означава изпитване на симпатии към възгледите на олигарха, пропили неговия антидемократически памфлет, както пояснява и Джон Мор (или Муур?) в едно от малкото модерни издания, в които редом с двете алтернативни съчинения – Аристотеловото и Ксенофонтовото, читателят може да намери и Спартанската държавна уредба на историка Ксенофонт, и откъс от Беотийската държавна уредба, открит в Оксиринхски папирус[4]. Има модерни автори, наши съвременници, като Джосайя Обер, например, които до такава степен са впечатлени от силата на телеологията в концептуалната рамка на политическата философия на Аристотел, че са склонни да се усъмнят в още места от Атинската държавна уредба като правдоподобен исторически текст[5].
       Всъщност, целта на Аристотел с това съчинение е била да напише творба, която е фактологично точна не по отношение на събитията и процесите, а по отношение на институциите. Точно защото е последовател на метода на Тукидид, той е съвсем конспективен в онова, което читателите са знаели за Атина както от него, така и преди това от Херодот. Впечатляващо е, че историческият конспект става малко по-обилен точно от онзи момент, до който на финала си достига История на Пелопонеската война.

      Целта му е била да очертае най-важния проблем от философията на политиката и теорията на държавата и правото, поставен в Политика така:

     Но ако едни и същи обитатели населяват едно и също място, дали докато родът на обитателите е един и същ, трябва да казваме, че държавата е същата, макар че постоянно едни умират, други се раждат, както обикновено казваме, че реките и изворите са същите, макар че постоянно идва една вода и си отива друга. Или трябва да наричаме по тази причина хората едни и същи, а държавата – различна? Ако държавата е някаква общност, а тя е общност на граждани, живеещи при дадено държавно устройство, то бихме сметнали, че неизбежно и държавата няма да бъде същата, ако държавното устройство стане друг вид устройство и се промени... Ако нещата стоят по този начин, то ясно е, че за една и съща държава трябва да се говори най-вече, съобразявайки се с държавното й устройство. Може да се нарича с друго или със същото име, независимо дали я населяват едни и същи хора, или съвсем различни[6]

    Каквито и спорове да продължават да водят историците относно  достоверността на някои места в текста, или както и да се ожесточават традиционно възраждащите се дебати за авторството му, в едно отношение Атинската държавна уредба ще остане завинаги важен и основополагащ фундамент: за теорията на държавата и правото, на конституционализма. Този текст е въплътеният ейдос и най-убедителният пример за разграничението между понятията за управление на държавата - политеума и държавно устройство - политейя, които абстрактно се обсъждат в трета книга (гл.6) на Политика.

      Управлението на държавата може да бъде от три различни положителни ейдоса според субекта, който управлява – един, няколко или мнозинството. От тях може да се получат три изродени, отрицателни вида. Това е известно от Херодот насетне. Но същината на държавното устройство, или същината на държавната уредба, в превода на проф. Кацаров, не е в управлението на държавата, а е в разделението на властите. То е конститутивното в един или друг полис, определян поради това като една или друга държавна уредба.

      Разделението на властите е най-важният конституционен принцип във всеки основен закон, за всеки един град-държава, все едно дали той е бил написан на четиристенни въртящи се пирамиди, както е направил Солон в Атина, или е бил неписан, устно договарян и предоговарян от аристократите почти всяка година, както е било в Беотия и Коринт.

     Затова в Политика толкова аргументирано се разсъждава за важността на конституционната разграниченост и разположеност на властите една спрямо друга. Затова и Аристотел е настоявал във всички онези 158 кратки описания на конституциите на елинските и най-значимите неелински градове-държави, които изработвали студентите му, да бъдат точно разяснени отговорите на следните питания: По какъв точно начин са разделени властите? Наистина ли са напълно отделени една от друга, или една от тях е абсолютна, избира или назначава другата, както в Персия царят назначава върховните пожизнени съдии? Или някъде е реализирана идеята на Платон от Закони за избиране на всички власти в един полис една от друга[7]? А в полисите, в които всички длъжности биват избирани, от всички граждани ли се избират управляващите и съдещите мъже, или с привилегията на избиратели се ползват само богатите и аристократите? В полисите, в които членовете на народните събрания и/или съдилищата се посочват чрез жребий, има ли възрастова граница, преди която или след която не може да става това? За какъв период от време биват избирани членовете на народните събрания и съдиите в съдилищата, как точно се тегли жребият и се определя разпределението им, и как се гарантира тяхната независимост?

      На всички тези въпроси по отношение на Атина отговаря Атинската държавна уредба и за щастие поне тази творба е намерена в края на ХІХ век.
*
    Идеята на издателство “Проектория” да превърне превода на проф. Гаврил Кацаров на Атинската държавна уредба в електронно издание с осъвременен правопис и лексика е чудесна.

    Това е първият превод на Аристотелово съчинение на български. Още при първото си публикуване през 1904 г. преводът е бил впечатляващо академично издание: снабден с увод и подробни разяснителни коментари, повечето от които респектират и днес със своята ерудираност и точност. Това, редом с Поетиката, е засега второто съчинение от Аристотеловата философия, което до този момент е преведено изцяло на български вече два пъти, от различни преводачи. За сравнение само да посочим, че Антигона на Софокъл има вече шест пълни превода, а Пирът на Платон – три цялостни и различни преводачески версии. Преводът на Хари Паницидис и Цветана Панициду бе публикуван през 1993 г. от изд. “Христо Ботев” под заглавие Атинската полития и това дава възможност на по-любознателните да съпоставят както двата варианта на текста, така и коментарите към него. За всеки език и всяка философска култура е голямо удобство и предимство да има поне два превода на едно и също значимо произведение на важен мислител от миналото.

     Българските читатели бяха зарадвани преди няколко години от хубаво двутомно преиздание на някои от най-важните изследвания и преводи на проф. Кацаров, в което те са възпроизведени фототипно. В серията “Университетска класика” на Университетското издателство “Св. Климент Охридски” през 2001 г. под №390 излезе първият том на Избрани съчинения на проф. Гаврил Кацаров със съставители доц. д-р Петър Делев и д-р Тодор Попнеделев. През 2004 г. бе публикуван вторият том със съставител доц. д-р Петър Делев, в който именно е фототипната репродукция на Атинската държавна уредба, 1904 г., С., Придворна печатница Бр. Прошекови, издание на Българското Книжовно Дружество от фонд “Напредък”.

   Проф. Гаврил Кацаров (1874-1958) е бил забележителен учен и отличен познавач на археологията, на старата история и тракология, на античната социална философия и политическа мисъл. Той е бил и един от най-уважаваните университетски преподаватели. В десетилетията, когато Софийският университет е бил управляван от принципа на колегиалното изреждане на повече преподаватели, но за съвсем кратки едногодишни мандати, проф. Кацаров е бил декан на Историко-филологическия факултет през академичните 1915-1916 и 1917-1918 г., и 25 по ред ректор по време на 40-тия едногодишен мандат през 1927-1928 г[8].



[1] Вж. Държавата в Платон. Диалози. Том ІІІ, С., НИ, 1981, превод Александър Милев, послеслов Ради Радев. Платон. Закони. С., 2006, изд. СОНМ, превод Невена Панова и Георги Гочев. Уводи Богдан Богданов, Георги Гочев. Под общата редакция на Николай Гочев. 
[2] За да не се предизвиква объркване, че не става дума за историка Ксенофонт, а за някой от ораторите или олигарсите на Атина през V в. пр. Хр., някои интерпретатори и издания напоследък предават името му като псевдо-Ксенофонт.
[3] Този въпрос е занимавал и проф. Гаврил Кацаров. Вж. статията му Об отношении Афинской политии Аристотеля к Ксенофонту (ЖПНП, юли 1904, отд. Классич. Фил. 270-277), фототипно възпроизведена в Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. Том ІІ, С., 2004, УИ “Св. Климент Охридски”, с. 793-792.
[4] Moore, J. M. Aristotle and Xenophon on Democracy and Oligarchy.  Translations with Introduction and Commentary by J. M. Moore. University of California Press, Berkeley and Los Angeles, 1975.
[5] Ober, Josiah. Political Dissent in Democratic Athens. Intellectual Critics of Popular Rule, 1998, 2002, Princeton University Press. Chapter 7: The Dialectics of Dissent: Criticism as Dialogue, p. 352-363.   Обер се съмнява особено в достоверността на съобщеното за Дракон(т)овата конституция.
[6] ІІІ кн., 3 гл., 1276а 30 и сл., превод Анастас Герджиков.
[7] За конституционния проект и разделението на властите според Закони на Платон вж. студията на Андре Лакс. Laks, A., The Laws. In: The Cambridge History of Greek and Roman Political Thought. Ed. by Christopher Rowe and Malcolm Schofield. P. 258-291. 2005, Cambridge University Press.
[8]    Повече за него в:
Велизар Велков. Гаврил Кацаров, С., 1991,УИ “Климент Охридски”.
Петър Делев. Професор Гаврил Кацаров. Увод в том. І на: Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. УИ “Св. Климент Охридски”. С., 2001, с. VІІ-ХV.  
Цвета Тодорова. Ректорите на СУ “Св. Климент Охридски”, С., УИ “Св. Климент Охридски”, 2009, с. 106-107.