Google+ Followers

Thursday, September 22, 2011

денят на независимостта



Днес за мен бе работен ден - преподавах на колегите от задочното обучение.

Затова чак сега честитя празника чрез блога на всички, които се отбиват тук.

Тези снимки направих преди две години през витрината на кино "Влайкова" - някой там с много любов и грижа подрежда винаги витрината така, че да те трогне и вълнението, което изпитват минувачи като мен от празника, е много по-голямо, отколкото могат да изразят помпозните речи на големите обществени събирания...

Празниците стават хубави и вълнуващи тогава, и ще бъдат хубави и вълнуващи дотогава, докато има грижовни ръце, които подреждат витрините на скромните и позападнали читалища точно така.

Честит празник на независимостта!

Friday, September 9, 2011

за пещерата на нимфите и за сенките в пещерата


Пещерата на нимфите е възпята от Омир в Песен ХІІІ на "Одисея":

В края на залива горе расте дълголиста маслина.
Близо до нея лежи пещера полуздрачна, приятна,
жилище тя е на нимфи, които се викат наяди.
Кратери във пещерата се пазят и стомни двуухи,
цели от камък, в които пчелите приготвят храната.
Нимфите там изтъкават на каменни станове дълги
тъкан, омайна за взора и багрена в морския пурпур.
Извори вечно там бликат. Навътре два входа отвеждат -
входът от север едничък открива за хората достъп,
входът от юг отреден е единствено за боговете.
Хора не влизат оттам, за безсмъртните той е запазен.
Заливът бе на гребците известен и в него те спряха.


(стихове 102-113; преводът е на Георги Батаклиев, разбира се)

Ето я тази пещера, която напълно отговаря на описанието на Омир.

Тя се намира на Кефалоня и се нарича днес Мелисани.






Пещерата има висок каменен купол, който в най-високата си част е отворен към небето, а по ръба му растат дървета, приведени с короните си надолу.





Туристите, които се осмеляват да я разгледат, се качват на лодки...





... и бавничко разглеждат малката, осветена част от езерото, в което наистина е смесена солена и сладка вода, но...



... само няколко метра, след като се отдалечим от естествената светлина, която се процежда през купола, започва страшничко и призрачно да притъмнява...



... и изобщо, за да се вижда къде да обърнат обратно лодките, има изкуствено светило.




Това изкуствено светило осветява съвсем слабо само най-горната част на свода от вътрешната част на пещерата... също както го описва Платон в прочутия си разказ за подземното пещероподобно жилище, в което по рождение са приковани затворниците, на които всички сме подобни ...




Когато излизаме пак на светло, под отворения купол на пещерата на нимфите, изпитвам облекчение.

На Кефалоня имало няколко такива скално-пещерни феномена, които са изследвани от геолозите и спелеолозите.За някои от тях, но много по-малки и тесни от Мелисани, безспорно е установено: тези пещери или по-скоро пещерни тунели са няколко и минават почти под цялата югоизточна част на острова, като морската вода влиза в тях от северната страна на залива, обърнат към Итака, и излиза след няколко дни от южната.
Точно както го е описал Омир.



В зависимост от това дали слънцето извън пещерата грее или е облачно, сладководно-соленоводното езеро Мелисани сменя цвета си.




На входа на пещерата има поставени копия от статуйки на Пан и три нимфи.

Намерени са тук, но оригиналите пътешестват из различни археологически музеи и по изложби, а копията са тук, на входа на пещерата.



Написаното на входа уверява туристите, които се престрашават да влязат вътре, без да им трепне сърцето, че точно това е пещерата на нимфите, но в справочниците пише, че нито геолозите, нито спелеолозите все още не знаят къде точно е другият й отвор, откъм морето. А такъв отвор има, защото все отнякъде влиза морската вода, но изобщо откъм кое море и откъм кой остров е този таен вход за боговете, непристъпен за смъртните...

Но че това е пещерата на нимфите, описана от Омир - спор няма.

Според много археолози и класици, когато говори за Итака, Омир сигурно мисли не само за малкия остров Итака, но и за съседната по-голяма Сама, днешната Кефалония.
Все пак, според тях, между двата острова има само един хвърлей разстояние.
Кефалония е по-скалиста и по-планинска от малката Итака, и така повече съответства на епитетите, любими на Омир за описване на Итака.
Пещерата на нимфите е на Кефалония, а и на няколко места в епоса се казва, че Итака е най-западният от йонийските острови. Само че най-западният остров е Кефалония, а Итака е на изток от нея.

Според мен това е напълно възможно.

А също така е напълно възможно и Платон да е виждал това природно чудо - пещерата, която Омир нарича "пещера на нимфите", когато е пътувал три пъти до Сицилия.

И както той обича да заимства и пресътворява, митовете и разказите на творците преди него при него се превръщат в други митове и разкази...

Да напиша още нещо за напълно правдоподобния маршрут на пътуванията на Платон от Атина до Сиракуза. През античността пътуването от Атика до Сицилия не е минавало през открито море, а е ставало близко до някаква суша; заобикаляло е Пелопонес, после плътно покрай Одисеевите острови и после Йонийското море е било пресичано в най-тясната му част... така както и днешните огромни фериботи го пресичат в най-тясната му част от Игуменица, покрай Керкира до Бари или Бриндизи. В античността това разстояние от Керкира до Велика Елада се е изминавало най-малко за две седмици, но по-често за два месеца, а днес феритата го вземат за около 9 часа.





Тук Николай ме е снимал със своя телефон как снимам с моя телефон.

И на четирите поста на тази блогова тетралогия за Закинт и Кефалония има снимки правени и с двата телефона, но и с фотоапарата - както от него, така и от мен.

Wednesday, September 7, 2011

из владенията на Одисей, но този път в Кефалония


От Закинт до Сама, както Омир нарича острова, или Кефаления, както го нарича Херодот, днес за елините - Кефалоня, се пътува с ферибот от малкото пристанище Агиос Николаос, сиреч Свети Николай.

Според една версия, островът носи името на героя Кефал, който е дядо на Лаерт - бащата на Одисей.




Според друга етимология, името на острова е дошло от факта, че това е най-обширният, буквално "главният", "оглавяващият" по размери сред всички, всъщност стотици йонийски острови, островчета и островченца, като множеството му малки или по-дълбоки пристанищни заливи, го е направило един от обитаемите 15 йонийски острова от най-дълбока древност.





Малкото пристанище Песада е за по-малките ферита, които идват от Закинт.




Тръгваме с автобус с една голяма група полски туристи и този път за разнообразие изслушваме на полски най-важното от историята на острова, докато пътуваме към първата спирка от маршрута на еднодневната ни екскурзия.

Кефалоня в миналото е била стратегически много важна поради ключовата си позиция, обширната си площ и планинския си релеф с брегове, непристъпни в по-голямата си част.

Нейните обитатели са я отстъпвали през вековете и хилядолетията на различни завоеватели, но само след много тежки кръвопролития.
Както и на Закинт, а и по всички важни седем йонийски острова, най-значими са следите и днес от венецианското управление.
В политически и социален аспект то се изразявало в налагането на стриктно класово, почти кастово разделение на обитателите, като само родените в аристократичните семейства имали право да управляват и множество други привилегии; те били записвани в специална номенклатурна книга - Libro d'oro, Златната книга.
Почти три века (от 1500 до 1797) продължило владението на венецианците, а после за съвсем кратко или по-дълго са се сменяли нови и нови владетели.
Някои от тях са били посрещнати всъщност много радушно, а не като окупатори и това се отнася най-вече за французите-републиканци, които малко след голямата френска революция управлявали за две години и разбира се, демонстративно изгорили Златната книга на централния площад в Аргостоли.
После следва една любопитна руско-турска интервенция и съвместно руско-турско управление; после се създава Републиката на Седемте йонийски острова (1800-1807), в която столицата е в Керкира; после - нова двегодишна окупация от французи-монархисти; после - британско управление до 1864 г.

От 1864 досега йонийските острови са вече отново елински.

И през ХХ век е имало войни и кръвопролития, като последните от тях са били през Втората световна война, когато не само местните жители са се сражавали срещу окупаторите, но и в края на войната довчерашните съюзници влезли в тежки боеве помежду си. Хитлеристките войски избили няколко хиляди италиански войници и офицери, които отказали доброволно да им отстъпят острова след падането на режима на Мусолини...




И на Кефалония, както и на Закинт, и Итака, земетресението от 1953 г. донася опустошение и разрушения, но след това всичко се съгражда отново.


Покровител на острова е свети Герасим Нотарас (1509-1575) и първото ни посещение беше в манастира, основан от него.



В двора на църквата към манастира има гигантски платан, посаден от него.
Той не само водил във вярата местните хора със светостта на живота и духовния си пример, но се прочул и с огромната си енергия в различни практически измерения - настоявал неговите енориаши и дървета да садят, и с напояване да се занимават, и питейна вода откривал, но най-вече настоявал на доброто образование както на момчетата, така и на всички момичета, и създал огромна за онова време библиотека в женския манастир.




След това посетихме пещерата Дрогарати, но в нея не правих снимки на сталактити и сталагмити, защото беше забранено. Това, което се вижда тук, е куполът-надвес над друга прочута пещера - пещерата със сладководно-соленоводното езеро Мелисани,...




... но за нея по-подробно ще разкажа със снимки някой от следващите дни.





Почти от всяка точка на източната част на Кефалония се вижда Итака, която е отсреща, на няколко километра.





Кефалония е много по-планинска, с много по-малко плажове, курорти и хотели от Закинт, но за по-слабото развитие на туризма както на Итака, така и на Кефалония има и други обяснения. Просто техните жители не искат да ги презастрояват и комерсиализират, не искат да допуснат прекомерно оживление и стълпотворение на туристи, каквото има в някои от курортите на Закинт.




Известният плаж Мирто, но до него се достига по едно тясно шосе-серпентина.




В близост до Аргостоли има по-обширни заливи и плажове.





По хълмовете на Кефалония се отглеждат всякакви дървета, цветя и билки. В по-ниските части, разбира се, маслини и цитруси, а по по-високите - други широколистни. Сред билките и тревите най-много била мащерката, а медът от мащерка бил една от емблемите на острова, най-харесваният мед в Гърция.




Не съм сигурна дали тази снимка е точно на най-високия връх, но все пак да напиша, че планината Енос е висока 1 628 метра.




Хълмовете често стръмно се спускат в морето.




Главният град на острова е Аргостоли и е разположен много удобно в един дълбок залив.




Най-поразителното, което видяхме в Аргостоли, беше тази гигантска черупка от гигантска мида.
Не бива да ни учудва, че по островите от владенията на Одисей има такива. Малко по на юг от Закинт се намира най-голямата дълбочина в Средиземно море - почти 4 500 метра. Огромна дълбочина - огромни миди.
Явно от такива гигантски миди и прочие подобни огромни черупчести са се образували и толкова впечатляващите скали с черупчести наслоения на Закинт - като надвеса на плажа на корабокруширалия кораб в Закинт с тюркоазено-кобалтовото синьо в него.



Алеята за разходки около пристанището на Аргостоли.



Отплаваме към Агиос Николаос на Закинт.

Monday, September 5, 2011

из владенията на Одисей, пак в Закинт





Царската власт на Одисей се е разпростирала над няколко острова, а не само над Итака.

На Итака е бил дворецът му, покоите му, личното придворно стопанство, но в негово владение са били и други много важни околни острови.

Както пее Омир във Втора песен на "Илиада":

Цар Одисей бе водач на сърцатите кефаленийци,
в мир населяващи остров Итака с гористия Нерит,
и Крокилея, и чак Егилипа, скалистата местност,
още владееха остров Закинт и земите на Самос;
всички мъже, обитаващи сушата и бреговете,
водеше цар Одисей, на Кронида подобен по разум.
Следваха него дванадесет кораба червенобродни.


(стих 631-637; естествено, това е преводът на Ал. Милев и Блага Димитрова;)

Тук, както и на други места в Омировия епос, когато става дума за Одисеевото царство, "Самос" или по-често "Сама", а още и "Сами" е името на днешната Кефалония.



Затова и женихите, които претендирали за Пенелопа и Одисеевите владения, се събрали пак най-вече от тези острови.

Според песен ХVІ на "Одисея":

Не десетица една или две е числото на тези женихи.
Много са повече те. Ей сега ще ги сметна пред тебе.
От дулихийския край са дошли петдесет и двамина
юноши знатни, шестима прислужници в тяхната свита,
двайсет и четири храбри герои дойдоха от Сама,
двайсет ахейски младежи са тук от полята на Закинт,
а от самата Итака дванадесет, все благородни...


(стих 245-251, преводът е на Георги Батаклиев)




Омир използва и много обича израза "гористият Закинт".
Почти винаги, когато го споменава, то е с този епитет.
И днес, след толкова много време Закинт продължава да бъде все така горист.
Най-много в него са маслиновите горички, но има и лимони, и портокали, и лаймови дръвчета, и иглолистните пефкоси (които имат големи корони като широколистни, но иглички вместо листа), много лозя със стафидово грозде и много кипариси.




Маслината е свещено дърво за елините от античността.
Не бива да се отсича никога.
Затова има и плажове, в които маслиновите горички достигат до самия бряг,
а плажуващите могат да си полягат на шезлонзи,
"под дърво, под маслиново", както се е пее в една наша хубава любовна песен.



През хилядолетията и столетията Закинт и Сама, или Кефалония, както и Итака, са преживели какви ли не исторически превратности и природни катаклизми, като особено тежко е било последното - опустошителното земетресение през 1953 г., след което на Закинт остават само три здрави къщи. Днес тези три острова са възстановени в различна степен, но туризмът най-вече са развива в Закинт, защото бреговата и плажовата му ивица са най-обширни и достъпни, и освен че старите градчета са възстановени, появили са се и стотици хотели в няколко курортни места като Лаганас, Циливи, Аргаси, Трагаки и Аликанас.



Островът Закинт впечатлява с многообразието на цветове във водите на морето, което във всеки залив е с различен цвят и нюанс; с богатата си растителност, но и с множество странни скали и геоморфни образувания. Като например тези страховити скали над автогарата на главния град Закинт, които приличат на малоазийските в Кападокия. (Кападокийските съм ги виждала само на снимки.)




След земетресението през август 1953 г. даже държавната банка на Гърция няколко месеца е работила в палатка, но постепенно всичко е било възстановено, най-вече на Закинт, който има такава природа, че няма как да не се стичат туристи от къде ли не.




Всичко е възстановено приблизително по старите планове, но вече сградите са двуетажни, по изключение само някои са на три етажа и всички са боядисани в много ярки цветове. В следващите дни, когато успея да сложа тук снимки и от Кефалония, ще видите, че макар и двата острова да са в непосредствено съседство, там вкусовете на жителите са по-различни и техните домове са с фасади в много по-приглушени и пастелни тонове.



Това е централният площад на Закинт с кула и камбанария, каквито може да се видят както по южните йонийски острови, така и много по-на-север в Адриатика. Един от многото белези на вековното венецианско управление на островите в йонийското и адриатическото деление на морето в средата на земята.


Историята на Закинт е вкаменена в архитектурата му.
Всички по-големи жилищни сгради по по-оживените търговски улици имат сводове и колонади по венециански вкус.
А православните храмове на пръв поглед и отвън изглеждат съвсем традиционно, както например е тук. Това е храмът на покровителя на острова - свети Дионисий Закинтски, ...





... но храмовата структура и вътрешното храмово оформление са образец за еклектика - на места има геометрични и класически мотиви, има витражи и скулптури като в католическите църкви, има и тежки позлати.



Ето още нещо, по което може да се познае Закинт - до всеки православен храм има изнесена камбанария във венециански стил и декорация.




Смесицата на културите и традициите е видна не само в архитектурата, в жилищното и храмовото оформление, но и в празниците.
Закинтийците празнуват началото на Великденските пости точно както във Венеция - с няколкодневни маскирания и карнавал.

Една от вечерите на нашия престой в съседния хотел имаше шумно тържество с традиционна закинтийска музика. Никога до сега не бях чувала такава музика. Необичайна смесица от мелодии и инструменти от изток и запад.






А в градчетата и селцата освен олеандри и мушката, и множество други пищни саксийни растения, растат и гигантски фикуси, каквито преди бях виждала само в Сицилия и много, много черници.
Захаросаните черници били любимото сладко на закинтийците и препоръчителен сувенир за туристите.



Една от най-приятните изненади беше, че при обиколката около Закинт видях отново корабчето "Ксения Мария".
Същото, което преди две години бях снимала около Атон и което оттогава е украсата на "шапката" на моя блог.

Благодаря за вниманието и тези дни пак заповядайте да ви разкажа за Одисеевата Сама, днес наричана КефалонЯ :-)))

Sunday, September 4, 2011

с корабче около "цветето на Изтока"



Корабчето "Демостен" излиза от пристанището на Закинт в 10 сутринта.



Отправя се първо на юг, а после на запад покрай големия залив на Лаганас.


Първото хвърляне на котва ще е на островчето Маратониси...


... при което най-нетърпеливите за плуване скачат направо от корабчето в изумрудените води.



После се движи покрай западната към северната част на острова.


Тук вече морето започва да се оцветява повече в синьо, отколкото в зелено.




Повече сапфирено понякога, а друг път по-смарагдово.


Второто хвърляне на котва за двучасов плаж е тук - на прочутия залив на корабокрушението. Този залив сигурно има и друго име, но така и не го знам засега.



Капитанът на корабчето.


Кобалтово...


и тюркоазено...


и неназовимо лазурно.


Колкото по-високо е слънцето...


... толкова по-прозрачна е водата към съвършената белота на дъното на залива.


Имало смелчаци, които скачали от ръба на надвеса с въже за бънджи надолу.


А в сянката на надвеса все пак има прохлада.




А после се тръгва на североизток и...


... започва плаването покрай източната страна на острова.


Покрай прочутите сини пещери на Закинт.



Но в тях се влиза само със съвсем малки лодки.





И още едно закотвяне за последен час плуване и къпане малко след тях.



Колкото повече се връщаме към пристанището Закинт, толкова повече кобалтово синьото отстъпва на изумруденото.