Google+ Followers

Tuesday, February 23, 2010

премиера на радиопиесата "Седми септември"


На 27 февруари, събота, 19 часа
Интерпред, София,

бул. Драган Цанков 3,

Арт център "Алтера"



ПРЕМИЕРА
"Седми септември"
радиопиеса от Георги Тенев

Продукция на Българското национално радио


Музика: Калин Николов
Редактор: Ина Вълчанова

В ролите:

Пенко Господинов
Елена Димитрова
Борис Луканов
Христо Живков
Данислава Томова
Антония Анакиева
Искра Атанасова
Васил Николов
Анастасия Рашева
Стефан Куцаров
Камен Георгиев
Димка Гочева
Ани Васева


Звукорежисьор: Димитър Василев
Мастериране: Камен Атанасов

Режисьор: Георги Тенев

Friday, February 19, 2010

отново за космологията на Аристотел


Текстът на “За небето” и “За възникването и загиването”
като част от Аристотеловия корпус



Когато разказва за живота на Александър Велики, Плутарх на няколко пъти споменава за неговия велик учител Аристотел и за сложните отношения между тях. Едно от разказаните неща в животописа на Александър е следното:

“Александър бил вече в Азия, когато научил, че Аристотел публикувал някои от тези учения. Написал му писмо, в което казвал откровено следното за философията. Ето текста на това писмо:

“ Александър желае всичко добро на Аристотел. Неправилно си постъпил, дето си издал ученията, предназначени само за слушане. Ами по какво ще се различавам от другите хора, ако науките, които съм учил, станат достояние на всички? Аз бих искал да се различавам от хората не само по могъщество, но и със знанията и уменията си във важните неща. Бъди здрав.”


Аристотел успокоил неговото честолюбие и се защитил, като казал, че тия науки, макар да са издадени, все пак не са издадени. Наистина, учението за физиката е написано така, че човек не може нищо да научи, ако предварително няма някакво знание. ”

Това писмо може да е късноантичен анекдот, а може и да е художествена измислица на самия Плутарх, но то ни напомня за няколко абсолютно неразрешими проблема пред изучаването на Аристотеловото наследство.

Ние разполагаме днес с един доста внушителен масив от текстове, наименувани с общото название Соrpus Aristotelicum, но никога и за никой от текстовете, които се съдържат в него няма да бъдем сигурни: първо, тези “произведения” или “трактати” дали са издадени точно в този ред и състав от Аристотел, или от някой от неговите най-непосредствени ученици и следващи схолари на Ликейона (като Теофраст, който станал “ректор” на Ликейона след смъртта на Аристотел или Евдем, който основал филиал на школата на остров Родос), или от някой много, много по-късен издател и редактор – примерно, от Андроник от Родос в средата на първи век преди Христа. Също така, никога няма да узнаем със сигурност кой от тези текстове кога е бил писан, в кой от периодите от неговия интелектуален живот – в късните години на пребиваването в Академията, в годините на пътешествията и на преподаването и възпитаването на Александър, или в последния период, по време на лекционната работа и ръководенето на разнообразната изследователска и събирателска дейност в процъфтяващия Ликейон.

Първият от тези проблеми е предизвикал три типа реакции или отнасяния към текстовете от корпуса. Единият от тях можем условно да наречем “абсолютно безкритично” приемане на текстовете такива, каквито те са се появили в Берлинското издание в средата на ХІХ век, тъй като ръкописите, по които са направени, са били такива и такива. Този тип отнасяне към текстовете е по-скоро нагласа, отколкото индивидуална позиция на един или друг изследовател, но и до ден-днешен, въпреки многото нови поправки, които са направени в издаването на гръцкия текст на едно или друго Аристотелово “произведение”, като цяло както издаването на оригиналните текстове, така и преводите, които се правят на един или друг модерен език, следват реда и композицията на книгите в “трактатите” от Берлинското издание.

Вторият тип отнасяне може да бъде определен като свръх-критичен. Началото му се поставя от Вернер Йегер, който пръв се опитва да проследи по какъв начин се е развивал Аристотел като философ – дали е еволюирал или е деградирал при все по-голямото си отдалечаване от Платон през трите условни периода на неговия живот. Според него, независимо от това каква точно ще бъде оценката на това творческо развитие (или падение, както ще бъде споменато след малко) можем да бъдем убедени, че по един и същ проблем Аристотел е имал различни текстове, обмисляни и писани с различна степен на подробност и с различна стилистика и терминология през съвсем различни години или даже десетилетия . Издателската и редакторска работа на много по-сетнешните съставители на Аристотеловите “произведения” е довела дотам, че днес под едно заглавие са събрани текстчета и записки, между някои от които има дистанция във времето от 20-30 години.

Третият тип отнасяне можем да определим като здравословно-критичен и прагматичен. Виждаме го най-добре представен в пространния коментар на Пол Моро, към двуезичното издание на “За небето” – на гръцкия текст с превод на френски в библиотека Бюде . Вярно е, че повечето от текстовете в Аристотеловия корпус не могат да бъдат приемани като хомогенни и монолитни текстове, но пък и разбиването им на парченца от отделни книги и глави ще бъде както непродуктивно, така и трудно защитимо. Както изисква духът на аристотелизма, да потърсим среден път, което ще рече да приемем, че в архива и в “кабинета” на Аристотел сигурно е имал голям творчески хаос и безпорядък, но все пак главите и книгите на днешните трактати са били тематично и проблематично групирани, а какъв точно е щял да бъде окончателният им ред и подредба, ако той е трябвало да ги подготви за издаване – това можем и да омаловажим.

За томчето, което сега читателят държи в ръцете си, това означава, че четенето може да започне с прочитане първо на “За възникването и загиването”, после с книга Гама и Делта на “За небето”, които може и да са били съвсем обособен текст от лекции върху четирите стихии, и чак след това да се премине към теоретично-космологичната и астрономическата секция от Алфа и Бета.

И все пак, внимателният читател ще забележи доста разлики. “За възникването и загиването” е едно от големите изключения в Аристотеловия корпус: монолитен и цялостен текст, сякаш написан на веднъж или представен на един цикъл от лекции, който е продължил месец-два и е бил представен еднократно в Ликейона, докато “За небето” очевидно е компилация от множество текстове от различен жанр и стил с най-обща тематика – космосът, небето и стихиите. Например, обобщителната 9 глава на книга Алфа и началото на Бета звучат обработено и есеистично, а другите части от тези две книги звучат като записки за лекции, направени с различна степен на подробност. Наистина е възможно някои от главите от четирите книги на “За небето” да са писани още по време на пребиваването на Аристотел в Академията на Платон, а други – примерно абстрактното философстване за модалностите в последните 3 глави на Алфа – 30 години по-късно. Тези трудности при датираните на произведенията като цялост и още повече на някои от частите в тях са довели до шеги като следната, която можем да видим, ако посетим сайта в Интернет на Масачузетския технологичен институт: http://classics.mit.edu/Browse/browse-Aristotle.html. На това място са публикувани множество преводи на английски език на антични автори. На подстраницата за Аристотел, под заглавията на всички негови произведения, които са публикувани в превод там, се вижда: “...написано през 350 г. пр. Хр.”, “...написано през 350 г. пр. Хр.”, “...написано през 350 г. пр. Хр.”...


Диалогът “За философията” и “За небето” и въпросите около тях


Въпросителните около “За небето” са много и в аристотелознанието през ХХ век около тях са се водели много спорове. След като Диоген Лаерций изобщо не споменава в списъка си такова заглавие, кога ли се е появила тази компилация, която са коментирали някои от най-известните неоплатоници и дали всъщност тя не съдържа нещо повече от лекции и есета за природата на космоса и стихиите, които го изграждат? На втората част от този въпрос отговорът на Вернер Йегер е: “За небето” съдържа не само лекциите на Аристотел по тези въпроси, но и откъси от неговото най-интересно ранно произведение – диалогът “За философията” .

Добре известно е, а и сами също можем да си го представим, че по време на 20 годишното си пребиваване в Академията Аристотел далеч не е бил просто Платонов ученик или слушател. Психологически и интелектуално по-достоверно е да си го представим отначало в позицията на нещо като днешния студент-бакалавър, после - като студент-магистър, после в позицията на нещо като докторант, и най-накрая – като творчески и мисловно напълно самостоятелен, но институционално асоцииран изследовател. В полза на тази правдоподобна интелектуална и психологическа биография свиделстват много антични автори, които са чели, цитират и преразказват голяма част от произведенията, които Аристотел написал през тези 20 години. Нито едно от тях не е достигнало до нас.

От каталога на Диоген Лаерций се вижда, че някои от тях по всяка вероятност са били реферативни работи, представящи проблеми, по които Платон е писал в късните си диалози. Също така има заглавия на ранни работи на Аристотел, които са напълно идентични със заглавия на работи на Ксенократ и Спевсип. Изводът от това е ясен: всички Платонови ученици по всяка вероятност са писали задължително писмени работи на една и съща тема и под едно и също наименование. Това са били нещо като техните работи “за заверка” или “за преминаване в следващото образователно ниво”. Да не пропуснем да отбележим и всеизвестния през античността факт, че по време на дългото си пребиваване в Академията Аристотел е писал и поезия, но и от нея също нищо не се е запазило.

От всички тези писани неща – реферати, разработки, стихове – през следващите векове в античността са се запазили само три: диалогът “Евдем, или за душата”, диалогът “Протрептикос” и диалогът “За философията” . Особено четен и харесван през античността е бил диалогът “За философията”, защото в него е имало една пространна част, в която се е говорило за източната философия, преди всичко за магите и Заратустра, но също така и за орфизма. За този диалог са писали Йоан Филопон в коментара на “За душата”, Сириан в коментара на “Метафизика”, Прокъл в “За вечността на света” и Плутарх в “Против Колот”, Секст Емпирик в “Против догматиците”, Цицерон в “За природата на боговете”, Симплиций в коментара на “За небето”, Филон в “За неунищожимостта на света” и други .

Централна тема на този диалог е била божествеността и вечността на небето, на небесните тела. Може би още в него Аристотел е заявил своето убеждение, че светът е вечен, при това – за разлика от написаното от Платон в “Тимей” – вечен е означавало не просто неунищожим и непогубим в бъдеще, но и непороден, невъзникнал.

На тези уводни страници няма да се разпростираме подробно върху невероятно разгорещените спорове в аристотелознанието на ХХ век за това в каква степен философските качества на Аристотел са зависели от близостта му или противопоставянето му на Платон и за хронологично-еволюционните хипотези за неговото мисловно променяне. За това има две солидни изследвания, представящи две взаимно изключващи се хипотези – те принадлежат на Вернер Йегер и на Ингемар Дюринг...
...
Но и двамата датират “За небето” в последните години на пребиваването на Аристотел в Академията, но го тълкуват по съвършено различен начин и в абсолютно противоположна интерпретативна схема: според единия развитието на Аристотел като мислител е било бездънно пропадане поради отдалечаването и противопоставянето на учителя, а според другия пътят на Аристотел е път на “блудния син” или по-точно казано на “изгубената овца”, която в края на живота си все пак се върнала в стадото на платонистите при добрия пастир – стария учител.

За добро или за зло, общото съгласие на аристотелознанието през ХХ век по отношение на “За небето” се изчерпва кажи-речи само с това: хронологичното му фиксиране след “За философията” и преди “За възникването и загиването”.

И други световноизвестни изследователи посочват като основни стъпала в хронологията на космологическите и онтотеологическите работи на Аристотел следната последователност: най-ранен е диалогът “За философията”, единодушно определян за интелектуална кулминация на Академическия му период; след това са се появили “За небето”, книга І и ІІ; след това VІІ и VІІІ кн. на “Физика”, а като последна се определя теологическата книга Ламбда на “Метафизика”. Както посочихме и по-горе, Ингемар Дюринг има друго мнение за датирането на Ламбда, но хронологиите, очертани от авторитетите на сър Дейвид Рос, Уйлям Гатри и Ханс фон Арним в това отношение си схождат .

С това достигаме до въпросите, по които не само че няма единодушие, а тъкмо обратното - в историята на аристотелизма и платонизма, и в модерното платонознание и аристотелознание за тях има такова разнообразие от нюансирани интерпретации и тълкувания, че дори няма да успеем бегло да ги изредим.

Това са проблемите:

*Как и поради какви причини от едно обяснение на движението на планетите, предложено в “За небето” (като движещи се в посока противоположна на общото движение на сферата на неподвижните звезди) се стига до усложнената небесна кинематика на небесните сфери, предложена в 8 глава на книга Ламбда на “Метафизика” (по образеца на моделите на Евдокс и Калип)?

*Какъв е онтотеологическият смисъл на космологията на “За небето” и има ли в нея място за първо неподвижно движещо? Различно ли е разбирането за божественото в битието, предложено от “За небето” и от “Метафизика”?

*Различна ли е онтотеологията на “За небето” от онтотеологията на “Метафизика”?

*Различна ли е телеологията на “За небето” от теологията на “Метафизика”?


Оставяме на българския читател удоволствието сам да разсъждава и сам да търси своя отговор на тези въпроси. Преводите на тези текстове вече са налице .

***

До този момент много малко откъси както от “За небето”, така и от “За възникването и загиването” (със заглавие “За раждането и загиването”) са били публикувани на български в превод на проф. Христо Данов в антологията “Антична философия”, в съставителство и с встъпителна студия на проф. дфн Ради Радев, която претърпя вече няколко издания от 1977 г. насам.

Преводът на “За небето” бе направен по изданието The Loeb Classical Library. Aristotle. On the Heavens. With an English Translation by W. K. C. Guthrie. Harvard Univ. Press, 1945, 2000. Гръцкият текст в него по изданието на D. J. Allan.
Също така разбирането на трудните места, които никак не са малко, бе подпомогнато от консултиране с превода и коментара на Пол Моро от изданието Aristote. Du ciel. Texte etabli et traduit par Paul Moraux. Introduction Paul Moraux. Paris, Les belles lettres, 1965; както и на превода на А. В. Лебедев от изданието Аристотель. Сочинения в 4-х томах. Академия наук СССР. Институт философии. Издательство “Мысль”: Том ІІІ: Физика. Перев. В. П. Карпов. О небе. Перев. А. В. Лебедев. О возникновении и уничтожении. Перев. Т. А. Миллер. Метеорологика. Перев. Н. В. Брагинска. Вст. ст. И. Д. Рожанский, М., 1981 г.

Четенето и разбирането на “За небето” днес е подпомогнато от голямото коментарно издание на Лео Елдерс Elders, Leo. Aristotle’s Cosmology. A commentary on the De caelo. Assen, MCMLXVI. На този коментар съм разчитала многократно, далеч преди да започне работата по превода.В някой случаи с удоволствие поглеждах и към превода на Дж. Л. Стокс на сайта на Масачузетския технологичен институт - J. L. Stocks’s translation of Aristotle. De caelo: http://classics.mit.edu/Browse/browse-Aristotle.html. Този превод е до такава степен литературно обработен и стилистично огладен, до такава степен са запълнени елиптичните места в оригинала, че при четенето му човек никога не би могъл да предположи, че преведеният автор е Аристотел.


По време на работата върху превода на “За небето” с първоначален вид на превода на книга Алфа се запознаха Мария Николова, Цена Желязкова и Люба Никифорова. Съвместната работа с тях по проблемите на Платоновата и Аристотеловата философия през последните две академични учебни години ми даде много. Ползотворно и конструктивно беше и сътрудничеството ми с редактора на превода Владимир Маринов – многообещаващ и перспективен млад колега, благодарение на когото преводът на “За небето” бе значително коригиран и подобрен. Колегиалното сътрудничество с колегата Димитър Илиев и дискутирането на неговия превод на “За възникването и загиването”, както и разпалените обсъждания върху основните термини със студенти от специалностите философия и класическа филология също бяха ценен опит за всички нас.

***

Посвещавам този превод на “За небето” на Стефан Хинков – един невероятно ерудиран човек и оригинален мислител, запленен от Изтока, чийто живот е бил отровен от репресивния апарат на Държавна сигурност в годините на тоталитарното мракобесие.
Той размишлява и до днес в самота, далеч от врявата и суетата на политическите и академичните върхушки у нас, и дава пример на мнозина от нас смислен и почтен живот.


Архангеловден, 2006

Б Е Л Е Ж К И:

* Писмото на Александър до Аристотел: Цитира се преводът на Богдан Богданов в изданието “Плутарх. Избрани животописи. С., 1969, Народна култура, с. 16-17

*Работите на Йегер: Jaeger, W. Entstehungsgeschichte der Metaphysik des Aristoteles, Berlin, 1912. Jaeger, W. Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner Entwicklung, Berlin, 1923. (Aristotle. Fundamentals of the History of his Development, Oxford, 1934).

* Изданието на Пол Моро: Aristote. Du ciel. Texte etabli et traduit par Paul Moraux. Introduction Paul Moraux. Paris, Les belles lettres, 1965. р. clviii-clxx.

*Jaeger, W. Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner Entwicklung, Berlin, 1923, S. 125-169: Die Programmschrift “Peri philosophias”

* Фрагменти от и за тези работи са събрани в следните издания: V. Rose. Aristotelis Fragmenta. Lipsiae, 1886; R. Walzer. Aristotelis Fragmenta. 1963; W. D. Ross. Aristotelis Fragmenta Selecta. Oxford, 1955. Специално за “Протрептик” вж. W. G. Rabinowitz. Aristotle’s Protrepticus and the Sources of its Reconstruction. Berkeley and Cambridge, 1957. Düring, Ingemar. Aristotle’s Protrepticus and the Sources of its Reconstruction, Göteborg, 1961; Cornelia J. de Vogel. Greek Philosophy. Vol. II, Leiden, Brill, 1963.

* Тези и други свидетелства за ранните работи на Аристотел са дадени по-подробно в: Aristotelis Fragmenta Selecta. Recognovit brevique adnotatione instruxit W. D. Ross. Oxonii, 1955, 1974, p. 73-96.

* Вж. Ing. Düring, Aristoteles. Darstellung und Interpretation seines Denkens. Heidelberg, 1966.

* Вж. Hans von Arnim, Die Entstehung der Gotteslehre des Aristoteles. Wien und Leipzig, 1931; Sir David Ross, ‘The Development of Aristotle’s Thought’. In: Aristotle and Plato in the mid-Fourth Century. Göteborg, 1960. Ed. by I. Düring and G. E. L. Owen; p. 1-17; W. K. C. Guthrie, A History of Greek Philosophy. Cambridge, 1981 (1983), vol. VI, p. 243-276.

* Вж. библиографията за множество интерпретаторски решения на тези въпроси. Сред най-новите са текстовете в сборника, издаден от Михаел Фреде и Дейвид Чарлс. Вж. Michael Frede-David Charles (eds.) Aristotle’s Metaphysics Lambda: Symposium Aristotelicum. Clarendon Press, Oxford, 2004. Вж. също и István Bodnár. Teleology Across Natures. In: Rhizai. A Journal for Ancient Philosophy and Science. Vol. II, No1, 2005, p. 9-29.

Tuesday, February 16, 2010

за дисертацията на Йордан Банев

Днес повече от успешно - с резултат 15 на 0 - Йордан Банев защити своята дисертация на тема

МУЗИКАЛНОТО МИСЛЕНЕ НА АНТИЧНОСТТА И ПАТРИСТИКАТА

Той беше докторант на проф. д-р Иля Йончев (автор на оригиналното изследване по философия на музиката "Музикалният смисъл", С., РИВА,2007)
в катедра Музикално-теоретични дисциплини на
Теоретико-композиторския и диригентски факултет на Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров"

Рецензенти на дисертацията бяха проф. д-р Веса Харалампиева и ст.н.с. д.изк.н. Кристина Япова.
Изказаха се членове на СНС и някои гости.

Защитата на дисертацията премина в академична обстановка.

Даже много академична.
Била съм на много защити на дисертации - и в съветите по литературознание, и по езикознание, и по медицина, и във философския СНС.

Такава прецизност на концептуализирането, такава понятийна изчистеност, такава рефлексия върху мисленето на музикалния смисъл и на музикалното мислене... И в представянето на научния ръководител, и в експозето на докторанта, и в рецензиите на двете колеги-рецензенти.

***

Надявам се тази дисертация да излезе и като книга, защото в нея има не само много сведения за музикалната теория и философия на музиката през античността и при Отците на църквата.
Това е текст от голямо значение не само за музикологията и философията на музиката.

Това е текст, осмислящ музикалното мислене, а оттам и самото мислене.

***
Йордан Банев е един от четиримата братя Баневи - синовете на незабравимия Красимир Банев, който преподаваше как да се преподават класически езици в катедрата по Класическа филология.

И четиримата братя Баневи завършиха класическата гимназия.
Момчил Банев после завърши и съответната филология, и сега преподава съответните езици на студенти по археология в нашия университет.
Генчо Банев завърши история в Атинския университет, заживя със семейството си там и се занимава с различни неща, най-важни от които са издаванията на речници - българо-гръцки и гръцко-български.

А братята-близнаци Кръстю и Йордан впечатляват с работата си на духовната нива и академичното поприще.

Кръстю Банев завърши нашия университет като бакалавър по геология, но след това намери своето призвание в теологията. Замина за Кембридж, където първо стана магистър, а после защити дисертация по богословие и философия на патристиката при проф.Калистос Уеър, а след това стана преподавател в университета на Дърам.

След толкова много не само теоретична, но и практическа работа с музиката на античността и Византия, която включваше и двегодишна специализация в Гърция и едногодишна специализация във Вселенската патриаршия, свирене на инструментите на питагорейците и изучаване на източното пение от ІV век, днес колегата и приятел Йордан Банев най-после защити своята концептуална философско-музиколожка работа.

Честито!

Friday, February 12, 2010

за "Българските събития на ХХ век"

Писах за поредицата днес във форума на "Дневник" на адрес:


http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/02/11/856421_informacionnoto_zatumnenie_za_chernobil_stana/

Реших и тук да сложа мнението си с някои изображения на споменатите книги на Георги Тенев, защото там няма как да ги покажа.


Предаването е много хубаво, така както много хубави бяха и "Великите българи" и "Голямото четене", особено първата част на говоренето за четенето на романи.

И все пак, първите две поредици бяха по модел и формат на БиБиСи, а това е по замисъл на хора от нашата телевизия.

Точно чрез тези три поредици националната телевизия става обществена и оправдава парите на данъкоплатците.

Който не иска да гледа риалити-та и сериали, или безкрайно продължаващите тъпи сценки и пошли постановки на родните "политически" персони, поне веднъж седмично може да чуе разговори между много интересни събеседници с водещ, на когото по всичко му личи, че е преди всичко писател и драматург.



А що се отнася до гласуването и неговите резултати:

ами и аз не бях особено щастлива, примерно, че на финала на "Великите българи" д-р Дънов беше на второ място, но ето,
мобилизираха се дъновистите в цялата страна и го класираха много преди цар Борис - покръстителя на българите...

Така и сега. Обичат си димитровградчани града, гласуват за него - класират го на първо място.

Активните гласуващи определят резултата, както и във всички други избори.

Имам само една забележка и предложение към екипа.

Когато се съобщават резултатите, винаги се казва колко процента са гласували за първо, второ и т.н. място.

Както беше и в "Голямото четене", и сега ми липсва точният брой на гласувалите хора.

Колко са гласували в страницата в интернет, колко са гласували от стационарни телефони, колко - от мобилни и т.н.

Браво на екипа и успех!

За догодина да измислят пак нещо подобно.

***

Както във “Великите българи”, така и в “Голямото четене”, а сега и в тази поредица, екипът който прави предаването, не номинира нищо и никого.

Случайно интервюирани и анкетирани хора от социологически агенции определиха, например миналата година, първите 500 романа, после чрез гласуване останаха само 100 измежду тях, после - последните 20, после - само един.

Така е и сега.
Номинациите са попълнени от случайно анкетирани и интервюирани хора.

За мен куриозно беше как така античното тракийско и гръцко наследство е попаднало сред събитията на ХХ век (!), но явно който го е посочил, е имал предвид, че е преоткрито отново през ХХ век

Нито една телевизия не може да се държи като съд.
В демократичните държави за това има съдилища.
Телевизионните водещи и сценаристи не са съдии, които да въздават справедливост.

Когато е водещ на предаване по една обществена телевизия в една демократична страна един Георги Тенев - или който и да било водещ на негово място - няма право да се държи като съдия и да се произнася за това кое е престъпление и кой е виновен.

За това приживе има съдилища, а когато му дойде времето ще има и друг Съдия.

А който се интересува от това какво мисли писателят Георги Тенев за аварията в Чернобил и нейното прикриване, нека да прочете неговия роман “Партиен дом” или сборника с разкази “Свещена светлина”.

Който се интересува от това какво мисли драматургът Георги Тенев за убийството на Георги Марков - да слуша неговата радиопиеса "7 септември".




Когато е водещ на предаване, драматургът и писателят дава думата на други да говорят пред зрителите. И е хубаво, че винаги събеседниците му са интересни хора, които изразяват различни, по неизбежност конфликтни позиции.



post scriptum:

Талантът на Георги Тенев ме впечатли отдавна, още когато гледах неговата приказна пиеса в стихове "Частите на нощта", режисирана от Явор Гърдев, за когото това беше май първа постановка;
през януари 1995 г. гледах спектакъла на Сливенския театър на гастрол в Театър София;

Wednesday, February 10, 2010

за космологията на Аристотел


най-горе вляво е схемата на последователите на Птолемеевата космология, до нея вдясно - на Платоновата космология в "Тимей";
на втория ред вляво - космологията на египтяните; вдясно - на последователите на Тихо Брахе;
най-долу вляво - полу-Тиховата космология; най-долу вдясно - системата на Коперниканците;

(щракнете върху изображението, за да го видите по-добре)



“За небето” и “За възникването и загиването”, или за космоса и за нашата представа за него

(от предговора към нашето издание на двата текста, С., 2006, изд.СОНМ)


Цел на практическото знание е действието,
а на знанието за природата –
явлението да се обясни така, че да съответства
най-добре на сетивното възприятие.
“За небето”, кн. Гама/ІІІ, гл. 7




В това книжно тяло българският читател получава два от най-важните текста от Аристотеловия корпус – “За небето” и “За възникването и загиването”. Те често биват издавани заедно, което направихме и ние – преводачите, редакторът и издателите на тази книга.
За какво става дума в тези две текста и защо те са издадени заедно? “За небето” и “За възникването и загиването” ни представят Аристотеловото разбиране за космоса и за четирите стихии, или четирите елемента, които го изграждат. И двата текста са част от Аристотеловата втора философия или “физиката”, философията на природата на Аристотел. В Аристотеловия Corpus (академичното Берлинско издание от 1831 г., подготвено от Имануел Бекер ) “За небето” следва “Физика”-та, а “За възникването и загиването” следва “За небето”. Взети заедно, като една текстова цялост от 6 книги, “За небето” и “За възникването и загиването” са се оказали едни от най-влиятелните текстове в историята на философията и науката, в историята на човечеството. Макар че първият от тях е наречен “За небето”, той е много повече космологически и космографски, а не астрономически текст и макар че вторият има заглавие “За възникването и загиването” от съдържанието му става ясно, че във вечния – според Аристотел – свят, няма нито абсолютно възникване, нито абсолютно загиване.

В тези два текста “небе”, или “свят” и “космос” са различни думи, които се отнасят към цялото съществуващо по един и същ начин. Те обозначават вселената като цяло и изразяват нейния съвършен порядък. В това отношение Аристотел е прилежен ученик на Платон, който в целия монолог на Тимей в едноименния диалог синонимизира “небе” или “свят”, “космос” и “порядък”. Ето например какво се казва за божествения вид в живото същество-космоса, създаден от демиурга: “Той изработил божествения вид предимно от огън, за да бъде с най-блестяща и най-красива външност, наподобявайки Вселената, го направил съвършено кръгъл, поставил го при разума на най-могъщото и му поръчал да следва Вселената; разпределил го около цялото Небе в кръг, та Светът като истински космос – ред – да представлява разнообразие в своята цялост ”.

Аристотел наследява тази раздвижена диалектическа синонимизация на “небе”, “свят” и “космос”, но не може да се въздържи от това да не дисциплинира и да не подреди няколкото основни смисъла на тази дума ouranos. Прави го в централната 9 глава на книга Алфа. “За да си изясним предмета на изследването, нека първо кажем, какво наричаме „небе" и в колко смисъла употребяваме тази дума. Едно значение на „небе" е същността, принадлежаща на най-крайната периферия на Вселената; също това е природното тяло, намиращо се в крайната периферия на Вселената. Обикновено наричаме „небе" онова, което е най-крайно и най-горе, и където смятаме, че е установено всичко божествено. Друго значение на „небе" е непрекъснатото тяло в най-крайната периферия на Вселената, в което се намират луната, слънцето и някои от звездите: и казваме, че тези неща са на небето. Освен това наричаме „небе" тялото, което е обхванато от крайната периферия - защото обикновено определяме като небе цялото и вселената” .

Ето това са основните теми в текста, наречен “За небето”: обсъжда се не само небето в тесния смисъл на думата, сиреч най-външната небесна сфера, космическата периферия, но и божественото и безсмъртно тяло, което го изгражда - етерът, както и целият космос, обхванат от него и четирите основни стихии, които го изграждат. “За възникването и загиването” се съсредоточава върху тях и върху изградените от тях съставни неща, за да обясни движението, пораждането, изменението и погиването на нещата в космоса-порядък.

Основните твърдения на Философа в тази текстова цялост от два “трактата” и 6 книги са:

Космосът е един-единствен, или светът е един-единствен. Няма други светове извън него, тъй като извън него няма нито място, нито празно. Друг космос не е имало в миналото и няма да има в бъдещето. Този един-единствен космос, който съществува сега, е съществувал винаги и ще продължи да съществува вечно.

Безкрайното не съществува като актуална безкрайна протяжност. То е мислимо като безкрайна делимост, като безкрайно осъществяване на времето и като безкрайно осъществяване във времето. От това следва, че космосът е краен в своята пространствена протегнатост и че има най-външна периферия, а от безкрайното осъществяване на съществуващото във възможност следва, че светът ще съществува вечно.

Има още едно твърдение, което за Аристотел също е важно и което обикновено остава недогледано и подведено под утвърждението за несъществуването на действителната пространствена протяжност. Не само, че няма пространствена безкрайност и не само че няма безкрайно много светове, но няма и няколко свята. Съществуването на няколко космоса – повече от един, но краен, а не безкраен брой – е предположение, което той също много внимателно анализира и опровергава в “За небето”.

Има четири основни стихии, или четири “първи тела”, четири първи елемента – земята, водата, въздухът и огънят, които не само имат своите присъщи по природа движения, но и своите собствени места в космоса, които са им присъщи по природа. Аристотел не се колебае да нарече местата на стихиите техни “домашни места”. Космосът е дом за стихиите и те са неговите четири основни обитатели.

Освен четирите стихии има и едно друго, по-особено и в някакъв смисъл нетелесно тяло – то е онова, от което е изтъкана най-външната космическа сфера и което вечно бяга в себе си. Поради това свое вечно движение то е безсмъртно и е наречено “вечнобягащото” – сиреч “етер”. При Аристотел това божествено и безсмъртно нетелесно тяло изтласква световната душа на Платон и застава на нейно място. Да добавим и още нещо, което е по-непознато. Заменянето на световната душа с етера в космологията е подпомогнато и от една друга ключова идея, представена в биологическите работи на Аристотел – съществуването на т.нар. вродена пневма и на т.нар. психична топлина, които са разпрострени навсякъде, дори и сред пясъка, тинята и калта. Според написаното в “За раждането на животните” вродената пневма и съдържащата се в нея психична топлина е аналог на стихията, от която са изградени звездите и е извор на самозараждането на най-миниатюрните живи същественца даже там, където обикновено не може да се предполага самопоявяване на живот .

Една друга основополагаща космологическа идея, която Платон в “Тимей” и Аристотел в “За небето” споделят е, че светът има център, и Земята има среда, като центърът на космоса и на Земята съвпадат.

Да спрем дотук, за да добавим нещо важно. С почти всички тези твърдения за космоса биха се съгласили почти всички по-ранни гръцки философи. Разбира се, само атомистите не биха се съгласили с отричането на действителната пространствена протяжност и с утвърждаването на един-единствен космос не само като актуално съществуващ сега, но и като единственият, съществувал преди и единственият, който ще съществува в бъдещето. Според тях е имало, има и ще има безкрайно много светове. А само питагорейците не биха се съгласили с твърдението, че център на вселената е Земята. Според тях център на космоса не е нито Слънцето, нито Земята, а едно друго космическо светило, което те наричат “олтар на боговете” или “Зевсова стража”.

Според Платон и Аристотел обаче, Земята е в центъра на космоса. От монолога на Тимей в едноименния диалог на Платон се разбира, че Земята е задвижена около оста си, но според Аристотел това е невъзможно и невярно: тя е в центъра на вселената и е неподвижна. Има още едно фундаментално различие, което провокира критичната полемика на Аристотел срещу неговия учител както в “За небето”, така и в “За възникването и загиването”. То се ражда от принципния спор: как да мислим за космоса – преди всичко като математици или като физици? Както е известно на входа на Академията е имало надпис “Който не е геометър да не влиза” и точно поради това космогонично-космологическият разказ на Тимей в едноименния диалог е геометрично-космологически, математическо-космогоничен. Аристотел не е бил напълно чужд на математическото теоретизиране (и затова ще стане дума по-нататък), но все пак той решително застава на страната на физиката като по-достойна да бъде “втора философия”, асистираща на теологиката.

От всички тези основоположения на космологията и на философията на природата, разгърнати в “За небето” и в “За възникването и загиването”, съвсем на едро скицирани дотук, можем да заключим, че тази текстова цялост, формирана от шестте книги на тези два “трактата” дава изключително важни сведения не само за Аристотеловата философия. С каквото и да се е занимавал той в Ликейона, каквото и да е преподавал и съответно, каквито и да са записките за това преподаване, които днес ние четем като негови “произведения”, винаги преди или паралелно с обосноваването на неговите възгледи се прави и критично преосмисляне или категорична полемика със схващанията на предшествениците му. В това отношение “За небето” и “За възникването и загиването” нямат съперници. Ако сравним какво е съотношението в тях на целия текст към частите, в които се дават сведения за и се спори с теориите на по-ранните гръцки философи и с космогонията на Платон, ще видим, че това са двата най-богати историко-философски текста от Соrpus’a. Поради това те са много важни не само за познаването на Аристотеловата философия, но и за разбирането на досократическата и Платоновата философия, за античната философия изобщо, която на първо място и най-вече е била космология.

Има обаче още няколко важни качества на тези шест книги, формиращи двете произведения, които обясняват световноисторическия им успех и влиянието им в продължение на повече от две хилядолетия . От всички основополагащи твърдения, изброени малко по-напред, Аристотел успява да изгради една цялостна и непротиворечива теория и картина за космоса, която напълно доминира в продължение на почти две хилядолетия. Как той успява да маргинализира далеч по-достоверните - от съвременна гледна точка – космологии на питагорейците и на Платон?
Космологията на питагорейците, според която вселената не е нито геоцентрична, нито даже хелиоцентрична, но и космологията на Платон, според която Земята е в центъра на вселената, но се върти с околоосево движение? Защо Аристотеловата представа за космоса е помела не само тях, но и космологичните модели на Хераклид от Понта (съвременник на Ксенократ и Аристотел) и на античния Коперник – Аристарх от Самос (ок. 320-250 г.)? Защо впоследствие Клавдий Птолемей (живял през първата половина на ІІ век сл. Хр.) се обляга върху този метафизично-космологичен фундамент и чрез него създава астрономическия модел, останал непоклатим още едно хилядолетие и половина ? Отговорите на тези въпроси не са малко и не са лесни, но най-непосредственият от тях е: защото Аристотеловият космологичен модел е изграден върху всекидневния житейски сетивен опит и защото тъкмо такава е целта, с която е промислена и целеположена неговата философия на природата и неговият логос за космоса: “ Цел на практическото знание е действието, а на знанието за природата – явлението да се обясни така, че да съответства най-добре на сетивното възприятие”.

Това прави тези два “трактата” много важни и за епистемологията и за историята на нашето човешко разбиране за света около нас, за нашето всекидневно човешко усещане на света, който ни заобикаля и за трудностите пред възприемането на по-верните, но и по-спекулативни и по-трудно разбираеми обяснения на околното – като това, че Земята се върти с околоосево движение и че тя обикаля около Слънцето, а не то около нея.



схема на Аристотелово-Птолемеевата геоцентрична и геостатична космология


Не ще и дума, това са необикновено важни текстове и за историята на науката и философията на науката, включително и до днес.

Борбата на Коперник (1437-1543), на Галилей (1564-1642) и на Кеплер (1571-1630) срещу геоцентричната и геостатичната космология на Аристотел е изисквала те не просто да я открекат или да се възмутят от нея, а подробно и аргументирано да я опровергаят. Новоевропейската наука успява да създаде нова научна картина на космоса не с голословно заклеймяване, а точно защото изключително внимателно прочита и разбира своя могъщ концептуален противник, доминирал над представите на човечеството от векове. Поради това Галилей е бил по-внимателен читател и се е опитвал да разбере своя опонент далеч по-напрегнато и проникновено от неговите почтителни обяснители, каквито са били ред коментатори-неоплатоници ( като Александър Афродизийски, чийто коментар се е загубил или Симплиций, чийто коментар е запазен напълно), или Тома от Аквино. Най-убедителен пример за продуктивността на критичното промисляне на Аристотеловата космология е Галилеовият “Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата”, в който са вградени пространни пасажи повече от “За небето” и по-малко от “За възникването и загиването” . Начинът, по който Галилей анализира и вниква в Аристотеловата аргументация и начинът, по който я надмогва, остава поучаващ и до днес, за това как трябва да се спори с една всеобхватна метафизично-космологическа теория - нищо, че признанието за това е дошло по-късно.

Същевременно това, че новоевропейската наука е имала много големи трудности и неприятности покрай пенсионирането на Аристотеловата космология е довело до пренебрегването и незабелязването на много ценни страници от “За небето” и “За възникването и загиването”. Няма нищо по-безперспективно и късогледо от абсолютизираното охулване на Аристотел, пък било то и на схоластизирания Аристотел, заради неговите научни представи или заради космологичната му теория. Философът не бива да бъде демонизиран. Напротив, и до днес неговата философия на природата е незаменима, защото той е мислителят, който създава физиката като втора философия и промисля понятията, с които теоретичната физика и други дисциплини, изучаващи природата, градят своите науки и в наши дни: природа, време, движение, енергия (при това енергия е не само термин или понятие, а дума, която Аристотел е измислил и която преди това изобщо не е съществувала в гръцкия език!), място, празно, делимост-неделимост, маса, обем, плътност, прекъснатост-непрекъснатост. Наистина, тези понятия се промислят и дефинират по-скоро във “Физика” и в “Метафизика”, но без тяхното използване в “За небето” и “За възникването и загиването” не би се получила картината за структурата и вечността на космоса, която те представят. Освен това “За небето” дава допълнителни нюанси на понятията скорост, импулс и ускорение или по-скоро и по-точно казано на Аристотеловия архетип на понятията скорост, импулс и ускорение.




Коперниковият хелиоцентричен космологичен модел




И още. Колкото и да бил е далеч от математиката по дух и колкото и да опровергава своя учител заради фаворизирането на математиката като цяло (особено в “Метафизика”) и заради неговата теория за стереометричния строеж на четирите стихии в частност, Аристотел показва в “За небето” и “За възникването и загиването” специфичен талант за най-абстрактни математически теоретизации каквато е теорията за безкрайностите – в “За небето” при разсъждаването върху и отричането на трансфинитната безкрайност, а в “За възникването и загиването” при промислянето на инфинитезималната безкрайност.

И още. На последните страници на “За небето” са изложени разсъждения, които могат да бъдат четени като теоретичен фундамент на множество бъдещи инженерно-технически начинания. При анализа на тежкото и лекото както в абсолютен смисъл, така и при съотнасянето на едно нещо с други по-тежки или по-леки от него неща, Аристотел пише за възможността както на корабоплаването, така и на въздухоплаването – при това не само на дървени, но и на железни плавателни средства! И това е направен близо век преди прословутото откритие на Архимед, съпроводено с радостното:“Еврика!”

При изреждането на великите културно-технически и цивилизационни идеи на Аристотел, повлияли върху идеите на човечеството за космоса в продължение на векове и хилядолетия, не бива да пропускаме и геолого-географската му теория. Освен одиозното схващане за неподвижността на Земята, в 13 и 14 глава на книга Бета/ІІ той излага много убедителни разсъждения и за нейната сферичност и за нейната не особено голяма величина. Според него, като се преплава морето отвъд Херакловите стълбове (Гибралтар) и се държи посока запад, ще се достигне до Индия. Едно от удивителните неща в Платоновия “Тимей” (25 а и сл.) е това, че когато говори за големината на Земята и за мястото на потъналата Атлантида, Критий споменава, че онова, което е оттатък Херакловите стълбове, е много по-голямо и по-истинско море в сравнение с отсамното, сиреч морето в средата на Земята. При това, добавя Критий, сушата от другата страна на това огромно море е цял континент... С други думи, Платон – неизвестно и необяснимо как - е имал много по-достоверна представа не само за движението на Земята около оста й, но и за общата й география. Както и за много други неща, Аристотел не му повярвал и на края на книга Бета ни убеждава, че всъщност Земята наистина е кръгла, но е много по-малка, отколкото Платон – неизвестно и необяснимо как – предполага. Това е една от щастливите заблуди на Аристотел. Смазващият му авторитет, мултиплициран многократно от още по-смазващия авторитет на томизма особено в католическите страни и особено през ХVІ и ХVІІ век разпалва въображението и авантюристичната страст на мореплавателите (и финансиращите ги короновани лица), които едва ли биха били толкова смели (и толкова щедри), че да се впуснат в безумието на преплуването със смехотворни плавателни средства на едно “море”, което се оказало доста по-голямо от това, което пише за него в “За небето”. Написаното от Платон за общата география на Земята в “Тимей” се оказва по-достоверно, но написаното от Аристотел в “За небето” - по-окуражаващо и стимулиращо.

И накрая, последно в този ред на изброяване, но не и по важност: “За небето” и “За възникването и загиването” като един общ тематичен корпус от 6 книги за космоса като цяло и изграждащите го четири стихии не предлагат “само” много космология и философия на природата и първоначалата, кинематика и механика, история и критика на по-ранната философия и безконечни спорове с Платон, абстрактна математическа теория за безкрайното и астрономически схеми, геология и обща география. В тях разбира се има и много, много първа философия – онази философия, която се занимава с причините и началата, с неподвижното и самостоятелно съществуващото, със съществуващото доколкото то е съществуващо и се мисли като съществуващо, и доколкото езикът може да го изкаже и като мислено, и като мислимо, и като наистина съществуващо. В това отношение може би по-силният текстови свод са двете книги от “За възникването и загиването”: теорията за възникването и загиването, за пораждането и гибелта на нещата и на стихиите е промислена изцяло с понятията на теологиката и първата философия – началата, причините, възможността, действителността-осъществяване и ентелехията като достигане до битийния предел, целево предопределен като битиен финал в себеосъществяването на всяко нещо. Много интересни и не съвсем известни са и разсъжденията на края на книга Алфа/І на “За небето”, където във връзка с обосноваването на единствеността и вечността на този свят, Аристотел се впуска в едно високо абстрактно теоретизиране за пораждането и гибелта, за възникването и загиването изобщо, за породимото и погубимото, за възможността и действителността-осъществяване. Както може да се предположи, това теоретизиране чрез модалните категории се разгръща, за да се покаже: първо, че Платон не е прав когато поставя в речта на Тимей в едноименния диалог разказ за създаването на космоса, а след това утвърждава вечността и непогубимостта му – това според ученика му е логически несъчетаемо; и второ, че освен вечният и единствено съществуващ в момента свят, никога няма да съществува възможност да се породи някакъв друг свят в бъдеще време.



Бележки:

*схемите в този пост са сканирани от изданието-каталог, което виждате на последното изображение - издание, съпътстващо изложбата "КОСМОЛОГИЯ. Образът на света в Новото време" в Краковския университет през миналата година. Изданието е на Фондацията на Ягелонския университет, а мястото на изложбата беше в Музея на Ягелонския университет. Куратор на изложбата Анна Олшевска.

*цитатът в мотото е на 306 а 16-18.

*Бекеровото издание: Aristotelis Opera omnia, edidit Academia Regia Borusica. Vol. I-II Aristotelis opera Graece ed. I. Bekker, Berlin 1831

* Тимей, 40 а. Цитира се преводът на Георги Михайлов в изданието “Платон. Диалози”, том ІV, С., 1990, НИ.

*Цитатът от За раждането на животните De generatione animalium, 736 b 36 – 737 a 1, 762 a 19-22.

*За Хераклид от Понта и Аристарх от Самос вж. Heath, Thomas. Aristarchus of Samos. The Ancient Copernicus. A History of Greek Astronomy to Aristarchus Together with Aristarchus’s Treatise on the Sizes and Distances of the Sun and Moon. New York, Dover Publications, 1981. (Oxford, 1913). За ранната гръцка астрономия вж. Dick, D. R. Early Greek Astronomy to Aristotle, Ithaca, New York, 1970. Хераклидовият космологичен модел е построен върху няколко фундаментални твърдения: Земята се върти около оста си; Афродита и Хермес (сиреч Венера и Меркурий обикалят около Слънцето, а то – около Земята.) Поради това го наричат античния Тихо Брахе.

*Птолемей, Клавдий. Альмагест. М., Наука, Физматлит, 1998, пер. И. Н.Веселовский. Вж. особено книги І, ІІ, ІV, VІ, VІІ.

*Галилей, Галилео. Избрани произведения. Том І: Звездно съобщение. Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата. С., НИ, 1984 г. Том ІІ: Беседи и математически доказателства относно две нови науки. С., НИ, 1985 г. превод Симеон Тодоров, редакция Марин Калинков.

***
В нашето издание преводът на "За възникването и загиването" е на д-р Димитър Илиев, а редакцията и на двата превода е на Владимир Маринов.

Изданието е снабдено с коментарни бележки, индекс и избрана библиография, но също така и с много ценно приложение за Платоновите стереометрични фигури, изграждащи стихиите и космоса,
изработено от Мария Николова.

Saturday, February 6, 2010

на Задушница - в памет на Михаел Фреде


Михаел Фреде открива първата сесия на международния проект за контекстуализиране на класическото образование в СУ през септември 2005 година


Проф. Михаел Фреде – философът, който се страхуваше от суетата

“Аз съм вандал”, казваше понякога за себе си Михаел Фреде. “Фамилията Фреде се среща в стари вандалски хроники от средата на VІІІ век”.
Извън тази шега Михаел Фреде не оставяше никаква сянка от суета или нескромност в поведението си.
През последните пет години от живота си той посвети себе си на създаването на общност, която да обедини изследователите на античната философия от Централна и Югоизточна Европа.
Той и Майлс Бърниет бяха инициатори на първата и учредителната среща на асоциацията в Делфи през лятото на 2002 г.; той бе основен дискусант на текста на Майлс Бърниет в конференцията върху “Тимей” на Платон, проведена в Дубровник през април 2004 г.; на всички преводи и коментари на местата от Втора книга на “Физика” на Аристотел, отнасящи се за случайността и самопроизволността, предложени на семинара в Пилишчаба през лятото на 2006 г., пак той бе основен опонент и критик; той е бил и най-активен участник в тазгодишния семинар върху “Закони” на Платон, който се е провел във Власти, в Северна Гърция.

Срещнах го за последен път на една кратка двудневна работна дискусия, която се състоя през април тази година в Норвежкия културен институт в Атина. Както винаги пиеше кафе след кафе и пушеше цигара след цигара.
Ерудиция, прецизност, аналитичност, скромност. Така ще го запомня от петте конференции или семинари, на които съм имала възможност да участвам с него и други колеги от нашия район – в Делфи, Дубровник, София, Пилишчаба и Атина.

Проф. Михаел Фреде работеше за развитието на нашата югоизточноевропейска колегия и по други начини – три последователни години той изнасяше лекции в летния университет по антична философия и наука в ЦЕУ в Будапеща.
Също така по негово настояване и с активната му подкрепа издаването на списанието за антична философия и наука “Ридзаи” се осъществява не къде да е другаде, а в София и негов главен редактор е доц. д-р Иван Христов – преводач на най-трудните и най-оспорваните като понятийност книги от “Метафизика” на Аристотел (и на много други важни произведения на Аристотел и други основополагащи християнски автори).

Проф. Михаел Фреде беше два пъти в България през последните години: през лятото на 2003 г. като участник в среща, организирана от фондацията “Александър фон Хумболт” и през есента на 2005 г., когато започна големият тригодишен международен проект “Контекстуализиране на класиката”, осъществен от група колеги от катедрата по Класическа филология в СУ с подкрепата на ЦЕУ и на Програмата за подкрепа на висшето образование (HESP) на Институт Отворено общество в Будапеща.

Тогава, при откриването на първата двуседмична сесия на проекта “Контекстуализиране...”, на него заслужено бе оказана честта да я открие с лекцията “Класиката като дисциплина” – лекция, на която той представи своите теоретични разсъждения, но и практически наблюдения за доброто, но и за недостатъчното в изучаването на античната философия и класическата филология във водещи немски, американски и британски университети. Освен тази лекция, тогава проф. Фреде представи още една “Понятието за личност при Епиктет”.

Нито една от тези лекции след това не бе публикувана нито на български, нито на английски.
И това не бива да ни учудва. Проф. Михаел Фреде бе много известен с това колко малко от своите работи е разрешил да се публикуват след заемането на професорското място в Оксфорд.

“Най-важната задача за един изследовател на античната философия е да преведе или да коментира поне една книга от поне един текст на Аристотел. Това съм го направил отдавна. Защо да публикувам още?”, казваше той.
Това според мен бе проява на самовзискателност и хиперкритичност. Много дословно написани лекции, много статии и студии, но никакви авторски подборки и томове с колекции от тях.
Например, митичните шест лекции, които той е представил като гост-професор на Калифорнийския Университет в Бъркли през есента на 1997 г. за произхода на идеята за воля в късноантичната и раннохристиянската литература. В продължение на десет години издателството на Калифорнийския университет не успяло да го убеди да ги публикува. А проблемът за волята и за свободата на волята в късната езическа античност е бил разработван преди него само от един автор – от Албрехт Диле, който също е бил професор по класическа литература в Бъркли.
На многогодишните увещания на Кларендон прес и на Оксфордското университетско издателство да издадат поне една подборка от негови лекции, статии или студии, проф. Фреде многократно е отвръщал, че е по-добре да издадат някоя от книгите на младите непознати изследователи от Централна Европа. Така, благодарение на неговото препоръчителство през 2005 г. там излезе изследването на Габор Бетег на папируса от Дервени и неговата космология.

Имаше още една негова странност, която бе много коментирана и приживе, и сега, след като той ни напусна. За това е написал и колегата-автор на некролога за него в “Таймс”, който е предпочел да остане анонимен.
Макар че е бил изследовател в Кебъл колидж и професор, Михаел Фреде нито веднъж не прекрачил прага на колежа, към който е бил асоцииран, не е участвал в нито една от традиционните общоколежански вечери и никога не е влизал в разкошния професорски кабинет, който е можел да ползва. Проф. Фреде предпочитал да работи у дома си, да изнася лекции в малки аудитории и да провежда консултациите и тюторските си занимания в Кафе Руж на Литъл Кларендон стрийт.
Не защото е искал да не изглежда прекалено сериозен. Напротив, той винаги беше много сериозен. (Спомням си как на летището в Будапеща миналото лято ми изнесе половин часова лекция за малкоизвестния Евфрат, който бегло е споменат в “Живота на Аполоний Тиански” на Флавий Филострат. За този Евфрат имах неблагоразумието да спомена, че е твърде незначителен като мислител от късната античност.)
Може би се е страхувал да не бъде иронизиран за това, че е немец, така както и Додс е бил маргинализиран и иронизиран в продължения на десетилетия, заради това, че е ирландец?
Може би наистина не е искал никога да сложи вратовръзка и да се раздели с любимите си избелели джинси?
Може би е искал да бъде далеч от каквито и да било кръгове и групи?
Може би е искал чрез това да се предпази от превъзнасянето и суетата, които се е страхувал, че ще го завладеят, ако пребивава в тежкия професорски кабинет?
Не знам.

Той ни напусна през това лято, ( през 2007), защото при целия си аристотелистки аналитизъм, бе имал неразсъдителността да отиде да плува в морето на 11 август на обед при над 41 градуса в последния ден на симпозиума върху Секст Емпирик.

Остава ни утехата, че ни предстоят нови срещи с неговата мисъл, тъй като по-голямата част от написаното от него като лекции все още не е публикувано.
Неговата най-близка - колегата Катерина Иеродякону - и най-добрият му приятел проф. Майлс Бърниет може би ще успеят да представят на читателите нещо от прецизните му анализи на античната и раннохристиянската философия, които той не се реши да публикува.
...
Михаел Фреде беше висок, слаб и винаги потънал в мислите си.
Имаше много хубаво дълбок басов глас. През последните пет години изглеждаше вдъхновен от новите си занимания. Изучаваше папируса от Дервени, изнасяше лекции в Атинския и Критския университет, участваше в много конференции и семинари, и отказваше участия в няколко пъти повече конференции и семинари.
Беше щастлив, че успя да си купи къща не къде да е другаде, а на улица, която се казва Одос Теорияс (път на Теорията), че тази къща е най-близкоразположената до Акропола от всички на Плака и че живее там с любимата Катерина.
Когато беше в София през септември 2005 г., веднъж, докато разглеждаше икони, ме попита дали мога да отгатна кой е любимият му християнски светец. Не можах.
“Агиос Нектариос”, каза той.
Тогава не знаех нищо за свети Нектарий и чак през това лято, след като разбрах, че Михаел ни е напуснал, отворих “Житията на светиите” и прочетох за живота и подвизите на този аскет.
...
Михаел беше стеснителен и сърдечен философ-аристотелист, който се опитваше да бъде скромен и да намира мярата във всичко.
Бог да го прости!


София, 2007

на празника на Свети Климент Охридски

***

тези прощални думи за Михаел Фреде бяха публикувани в "Литературен вестник" в края на 2007 г.,
в брой с водещ Бойко Пенчев

В същия брой бе публикувано и некрологът за него от "Таймс"

Професор Михаел Фреде: авторитетът за Аристотел и стоиците, който придаде изтънчена оригиналност на изучаването на античната гръцка философия


Проф. Михаел Фреде (31 май 1940 – 11 август 2007 г.) бе един от световните лидери в тълкуването на античната гръцка философия. Той бе професор по история на философията в Оксфорд и изследовател в Кебъл Колидж от 1991 до пенсионирането му през 2005 г.

Той почина при плуване в Коринтския залив, по време на участието си в Единадесетия Симпозиум Хеленистикум в Делфи, посветен на Секст Емпирик, “Против физиците”. Елинистическата философия беше една от главните области на неговото изследване и преподаване, и той бе участник в първия от тези симпозиуми, провеждани веднъж на три години, в симпозиума от 1978. На него той представи “Първоначалната представа за причина” – текст, който сега е класика, посветен на проследяването на историята на схващането на причините като активни и обвързващ това нововъведение със стоиците. ( Много от нещата, които Аристотел е наричал “причини” не биха могли да бъдат описани като активни.)

Този текст се появи в сборника “Съмнение и догматизъм” (1980) и бе препечатан в авторския сборник на Фреде “Есета по антична философия” (1987), в който са събрани повечето от статиите му, писани преди 1986 г.
Тези есета вече разкриват изключително широкия обхват на интересите му в това поле: те включват текстове върху Аристотеловите “Категории” и “Метафизика”; върху стоическата епистемология и психология; върху епистемологическите дебати в античната медицина; върху отношението между античните работи по граматика и философските (особено стоическите) дискусии върху логиката и езика; и две разтърсващи изследвания на академическия и пиронисткия скептицизъм. Последните две статии по-късно отново бяха препечатани в един том, издаден в съ-съставителство с Майлс Бърниет “Първоначалните скептици: един сблъсък” (1997).

Фреде прекара академичната 1984-85 година като изследовател във Wissenschaftskolleg в Берлин. Там той и Гюнтер Пациг (който е бил ръководител на дисертацията му в Гьотинген две десетилетия по-рано) съвместно работиха върху магистралната творба “Аристотел. Метафизика. Книга Дзета: текст, превод и коментар” (1988), в която предложиха интерпретация на онова, което има широко известната репутация на един от най-трудните текстове в цялата антична философия – седмата книга на Аристотеловата “Метафизика”.
Според Аристотел сетивновъзприеманите същности, каквито са отделните живи същества (и може би и предметите) са съединености от форма и материя. Така например една бронзова урна се състои от бронз (материята) и оформеността като урна (формата). А едно живо същество се състои от тяло (материята) и душа (формата). Тук не може да се мисли за душата в християнския смисъл, а по-скоро като за нещо, което позволява на едно живо същество да се включи в онези разновидности на дейност и поведение, които са характерни за живите същества от неговия вид. Например, душата на една котка би било това, което я кара да се държи по котешки.

Най-малко от Средните векове нататък е било питано дали Аристотел е виждал индивидуалността на обособените същности като произтичаща от тяхната материя или от тяхната форма. Фреде и Пациг с много голямо обмисляне и уточняване заеха оспорваната позиция, че според Аристотел формите на обособените същности са също по свой начин индивидуални и тъкмо така те осигуряват индивидуалността на тези същности. Този коментар има широк прием като монументално достижение в аристотелознанието. Разбира се, техните твърдения не се приемат от всички учени, но стана невъзможно те да бъдат пренебрегвани с лекота.

Следващите години доведоха до по-нататъшни съвместни проекти: един том с текстове, посветени на Пациг, озаглавен “Рационалността в гръцката мисъл”(1996), в съ-съставителство с Гизела Щрикер; сборник, в съ-съставителство с Полимния Атанасиади, изследващ отношението между християнските и езическите схващания за монотеизма (1999); и докладите от 14 Симпозиум Аристотеликум “Аристотеловата “Метафизика”. Книга Ламбда” (2000), в съ-съставителство с Дейвид Чарлз.
...

Фреде провеждаше семинари върху необикновено широк обсег от философи от античността, включващ, разбира се, Платон и Аристотел, но също така Цицерон, Гален, Секст Емпирик, Александър Афродизийски, Плотин, а освен това имаше семинари и върху теми от стоическата логика, стоическата философия за природата, Епикуровата епистемология и още, и още.

В Оксфорд той привличаше студенти от цяла Европа и ръководеше значителен брой дисертации. Неговите консултации се провеждаха в Кафе Руж на Литъл Кларендон Стрийт. Изборът на такава неформална обстановка за съвсем строга дискусия беше характерно за него като човек.

През последните години той започна активно да се интересува от това, което става на “сцената” на античната философия в югоизточна Европа. Той взе участие в учредителната среща на Югоизточноевропейската Асоциация за Антична философия през 2003 г. Той взе участие в поредица от конференции и семинари през следващите години в Дубровник (Хърватска), Пилишчаба (Унгария), и Власти (Гърция). “Ридзаи” – едно ново списание за антична философия и наука, издавано в София (България), започна да излиза през 2004 г. Фреде бе активен член на редакционния му съвет и публикува статии както в първия, така и в последния излязъл брой.
...
Фреде е роден в Берлин през 1940 години и е учил предимно в Германия. Той завършва своето средно образование в йезуитската гимназия Санкт Ансгар в Хамбург през 1959 г. Докторска степен получава през 1966 г. в университета в Гьотинген, след като прекарва академичната 1962-63 г. в Оксфорд, където учи при късния Дж. И. Л. Оуън, който остава за него важно влияние. Неговата дисертация – изсечено, прорязващо с проницателността си изследване на схващането за битието, или по-скоро, на употребите на глагола “съм” в един от късните диалози на Платон “Софистът”, бе публикувана през 1967 г. като “Prädikation und Existenzaussage”.

През 1972 г. факултетът по философия в Гьотинген прие неговото изследване на стоическата логика като хабилитационна работа ( постдокторска дисертация, която след като бъде приета, дава право на автора си да чете лекции във всеки немски университет). Тя бе публикувана като “Стоическата логика” през 1974 г.

След като работи няколко години в Гьотинген, той замина за Съединените Щати, първо за Университета на Калифорния в Бъркли, 1971-76, където започна да преподава като асистент, но съвсем скоро стана професор. През 1976 г. той стана член на катедрата по философия в Университета в Принстън, където остана в продължение на 15 години. През 1991 г. той остави Принстън заради Оксфорд. След пенсионирането си през 2005 г., Фреде се премести в Атина.

Той остави своята многогодишна спътница Катерина Иеродякону, един син и три дъщери от предишни бракове.

Таймс, 27 септември 2007 г.

Thursday, February 4, 2010

за справедливото и справедливостта в "Държавата" - финал





Онтологическият отговор: Справедливостта е възможна. Справедливото е възможно


Това, което казват Главкон и Адимант, трябва да е било шокиращо за съвременниците на Платон. За нас също, само че за неговите съвременници към възприемането на съдържанието на техните речи се е добавяло и рязкото впечатление от художественото решение във формата: да сложи тези слова в устите не на какви да е персонажи, а на персонажи, наречени с имената на родните му братя – Главкон и Адимант. Според известната изследователка на софистиката Фернанда Деклева Каици двамата братя изказват схващания, които със сигурност са измислени от Платон. Те не споменават нито едно име на конкретен мислител или софист. И все пак, всеки който познава Атинския живот от пети век преди Христа и софистическите дискусии там и тогава, не би могъл да не разпознае въвеждането на познати аргументи. Наистина, никой преди това не е изричал с такава брутална изчистеност подобни тези, но според Каици Платон все пак намеква за теории за истината, които са били изработени от хора както интелектуално надарени, така и упражняващи културно влияние . Нещо повече: според Фернанда Каици онова, което Херодот представя като история на Гигес е всъщност версия на Протагорова творба, а това, което разказва Главкон в Държавата е кавър-версия на много известна на времето си творба на Антифонт .

И наистина, достигналото до нас от самите софисти е изключително малко. Най-известните софисти са главни герои в няколко големи и важни диалога на Платон: Протагор е главен герой в едноименния диалог, но също така е главен герой, макар и задочно и в Теетет; Горгий е главен герой в едноименния диалог; Хипий е главен герой в два диалога, наречени на негово име; Тразимах е ключов събеседник в Държавата. Особено Протагор и Горгий са представени с почтително уважение, а като добавим към това и възхвалата на софистиката в Софистът (230 а-е), която се прави след няколко по-незначителни педантични критики към нея, ще се убедим в сложното и по-скоро позитивно отношение на Платон към дейността на странстващите интелектуалци-просветители. Има, разбира се, и няколко негативни персонажи – като Пол и Каликъл в Горгий, но като цяло дори т.нар. Сократ си служи в ранните диалози с много повече и много по-изтънчени софизми, отколкото Пол, Каликъл, Евтидем и Хипий взети заедно.

Чия тогава е позицията, представена от Главкон и Адимант в Държавата? Според перипатетика Аристоксен не само казаното от тях, но практически всички важни тези в Държавата били вече написани от Протагор в неговото съчинение Антилогика!

Тези питания ни въвличат в принципно нерешимия проблем: кой всъщност говори в диалозите на Платон от името на един или друг персонаж? Чие мнение представя литературно-философският персонаж Сократ в Държавата – на “истинския” Сократ, сиреч на историческия Сократ или на Платон? Макар че отдавна, още от Хегеловата История на философията на този въпрос се отговаря, че в диалозите на Платон т.нар. Сократ представя схващанията на Платон, а не на историческия Сократ, специално по отношение на добродетелите и особено по отношение на справедливостта между Държавата на Платон и Спомените за Сократ на Ксенофонт има много голяма близост.

Възможна е и друга гледна точка, която сега само ще декларирам, без да се аргументирам детайлно: В Държавата на Платон драматургично са разиграни всички възможни мислими позиции за справедливото и справедливостта. Те са персонализирани чрез различни участници заради увлекателността и четивността на представянето.

Първо в разговора между Сократ и Кефал патетично е постулирано съществуването на справедливостта, която е върховното благо и най-висшето богатство за човека; след това разговорът между Сократ и Полемарх завихря събеседването във въртележките на иронията, а после Тразимах, Главкон и Адимант подемат мощна софистическа офанзива. И още нещо важно, дори и речите на Главкон и Адимант като съдържание да не са сводими към учението на нито един от реално съществувалите софисти през пети век, методът, който използва Платон е софистически. Методът на това място в Държавата е методът на Горгий от скандално известния му трактат За природата, или за несъществуващото. Също като Горгий с неговото провъзгласяване на съществуването на нищото, немислимостта на мисленето и неизразимостта на езика, Платон в Държавата чрез казаното от Главкон и Адимант радикализира антитезата и отрицанието, за да изпита основателността на предишното патетично-наивно постулиране.

След това обаче, отново идва големият философски размах и преутвърждаването на справедливостта и справедливото.

***

Новият онтологически обрат в Държавата настъпва с края на речта на Адимант. В началото на своето слово той подема темата от речта на брат си Главкон, но след това хвърля реторическа ръкавица към Сократ, чийто смисъл е: “Искаме похвално слово за справедливостта, при това не за ползата от нея, а за самата нея като благо и ценност. Очакваме похвално слово за справедливостта.”

Оттук нататък всичко в диалога до самия му финал може да се чете като отговор, даден от на т.нар. Сократ на това реторическо предизвикателство. Разбира се, литературно-философският персонаж Сократ не изрича похвално слово. Той отговаря не като ретор или логограф, а като философ. Няколкото мита и десетките мини-диалози, които композират диалога оттук нататък са посветени на убеждаването на събеседниците в основната теза: Справедливостта е възможна и справедливото е възможно. Дали обаче тази възможност ще се превърне в действителност, зависи от отделния човек, когато цел е справедливостта, и от устройството на полиса като цяло, когато се стремим към справедливото.

Много често в тематизирането на тези постановки вниманието на тълкувателите се фокусира върху фаворизирания мит за пещерата или върху пределно педантичната регламентация на това как точно трябва да са уредени нещата в един полис, за да се одействителности в него справедливото. В тези заключителни бележки ще се опитам да щрихирам три други момента, които обикновено остават пренебрегнати.

Първо, изричното определяне на справедливостта в Държавата експлицитно и безусловно я дефинира като постигане на хармония в душата на отделния човек. Тя е задължение преди всичко към ставащото вътре в нас, а след това към правилност на постъпките ни спрямо другите и действията ни в полиса.

“В действителност, както изглежда, справедливостта е нещо такова, но не за външното изпълнение на своите дела, а по отношение на вътрешните и то както за себе си, така също и за своите, понеже тя никому не позволява да върши чужди за себе си неща, нито различните видове чувства в душата да се отдават на много работи помежду си. Като се разпорежда добре, всъщност със своите дела, явява се господар на себе си и добре урежда себе си, става приятел на себе си и довежда напълно в хармония трите начала на душата (буквално: трите рода, които са вътре в душата – бел. моя ), като че са три предела на хармонията – най-долен, най-горен и среден, и каквото нещо има между тях случайно”. (443с-444а, вж. текст 21 в картата)

Това е определение, което поставя на изпитание най-банализираните представи за Платонови схващания за битието, и за ейдосите и идеите като родове на битието. Както се вижда (текстовете 18, 19, 20, 21 в картата) в Държавата има критичен брой места, в които се говори не за съставки или части на душата, а за три ейдоса или, още по-драстично, за три рода в душата, които са онтическа наличност във всеки един човек. Не ще и дума, че това поставя доста трудни интерпретаторски задачи, като например: как да се обясни тогава това, че Платон при определянето на справедливостта умишлено използва толкова силни термини от своята онтология? Как така в душата, която е определена като същност във Федон и е сравнена с крилат впряг във Федър, се откриват не просто съставки или части, а ейдоси или даже родове на битието? С тази и аналогични интерпретаторски задачи, поставени в Тимей, напоследък убедително се справят наши колеги като Майлс Бърниет и Филип Карфик . За нас в тази скица на проблема е важно да подчертаем, че от написаното в Държавата става ясно: трите ейдоса или даже трите рода в душата са онтична даденост за възможно постигане на справедливостта. Дали това ще стане в действителност зависи от усилията на всеки един човек или от способностите му за субектностно самосъздаване, както биха казали някои наши колеги от Философския факултет. Превръщането на възможността за справедливост в действителна лична справедливост като връх на добродетелността е въпрос на широкомащабна жизнена личноосъществена дейност – като се започне от възпитанието и отглеждането на децата; литературата и музиката, които трябва да бъдат слушани; образованието, което трябва да бъде получено, но и придобито с лично усилие и упражняване на тялото и душата; математиката и астрономията, които всеки усърдно трябва да изучава; храната и напитките, които могат да се приемат и съответно – да се избягват, и т.н.

Второ, чрез това се появява и следният проблем: дали усилието за постигане на справедливостта в душата се полага заради постигането на справедливото в полиса или обратното, устройството на полиса трябва да е справедливо и промислено до най-големите му подробности, за да бъдат създадени чрез това обществени гаранции за постигането на личната добродетелност на колкото се може повече хора? От началото до края на диалога това диалектическо противоречие се представя в красивата и напрегната борбеност на сдвоеното и неразделимо противопоставяне. И това прави Платон защитим от най-суровите обвинения срещу него, изказани през втората половина на ХХ век заради политическия проект, скициран от него в Държавата. Това напрежение около превалирането на справедливото над справедливостта се пренася после и в практическата философия на Аристотел или поне такова впечатление създават някои негови модерни анализатори като Пол Рикьор и Джон Ролс . Не съм убедена, че това е вярно за практическата философия на Аристотел, за неговата етика и политика, но съм напълно убедена, че това е невярно за етическата и политологическата драматургия в Държавата. В Държавата от началото до края следим диалектическото движение на търсенето на справедливостта заради справедливото и на справедливото заради справедливостта. И все пак, началото и края на кръгово композирания диалог ни казват: Постигането на справедливостта като лична добродетелност е най-важното от всички лични усилия.

С това стигам и до последната заключителна коментарна бележка, която макар че е последна, може би е най-важна. За всички - и за онези, които са постигнали справедливостта, която им е била дадена като възможност, и за онези, които не са я осъществили – след това ще има съд. Онова, което сме извършили в този живот е от решаващо значение за съдбата на душата след това. Това е общо внушение на финала и на Тимей, и на Горгий, и на Държавата. Особено голямо е сходството в есхатологичните митове за задгробното въздаяние на края на Горгий и на края на Държавата. Написаното в Горгий е наистина много по-близко и по-съзвучно с основното верую на хората, които изповядват християнството и исляма. Според Държавата при определянето на съдбата ни оттатък и в действието на отвъдната справедливост все пак ще се стигне до следващо вселяване на душите. Добрите ще блаженстват сто години, а лошите ще се мъчат десет пъти по-дълго, но след това душите на всички отново ще се вселят в ново живо същество.

Има обаче едно смразяващо изключение. Има хора, които завинаги ще бъдат осъдени от отвъдната справедливост и ще бъдат хвърлени на адски мъки: това ще стане с най-лошите управници и най-провинилите се политици – тирани и жестоки владетели, които са причинили смърт и страдания на много хора.

“... Той разказваше за още по-големи въздаяния за нечестието и за благочестието по отношение на боговете и родителите и за самоубийството. Разказваше, че в негово присъствие един бил запитан от друг къде е великият Ардией. Този Ардией е бил тиранин на една държава в Памфилия, живял преди хиляда години от онова време, убил престарелия си баща и по-стария си брат, извършил и много други нечестиви дела, както се разказвало. А запитаният в отговор казал: “Ардией не е пристигнал и няма изобщо да дойде тука”.
Ние видяхме и това между другите страшни зрелища. След като претърпяхме много мъчения и бяхме вече близо до отвора на цепнатината и бяхме готови да излезем, изведнъж съгледахме този Ардией и още много други, почти също такива тирани. Заедно с тях имаше някои частни лица, извършили големи грехове. Когато те се опитваха да излязат, отворът не ги приемаше, а издаваше силен рев всеки път, когато някой от тях се опитваше да излезе, понеже не бяха се излечили от покварата си или не бяха претърпели достатъчно наказание. Тогава, продължи Ер, се появиха диви, огнени по външност мъже; те се подчиняваха на рева, хващаха едните и ги влачеха, а на самия Ардией и на някои други завързаха ръцете, краката и главата, свалиха ги на земята, одраха ги и ги влачеха извън пътя по трънаци да ги нараняват. На минаващите постоянно край тях огнените мъже обяснявали причината за това наказание и казвали, че ги влачат, за да ги хвърлят в Тартара... Когато отворът на цепнатината мълчи, тогава всеки с най-голяма радост се изкачва горе” (615 с – 616 а, курсивите са мои).

В есхатологичния финал на Горгий отново се казва, след този живот ще има съд, но той ще е един-единствен и окончателен не само за най-лошите, а за абсолютно всички:

който човек преживее живота си справедливо и благочестиво, след смъртта си ще отиде да живее на Островите на блажените в пълно щастие и вън от всяко зло, а който е живял неправедно и безбожно, ще отиде за наказание и възмездие в един затвор, който наричат Тартар ”(523 b).

Общото между финалните поучения в Горгий и Държавата е следната Платонова категоричност: най-висшето проявление на справедливостта като лична добродетел е справедливото постъпване, най-висшето проявление на етическото е правилното полисно поведение и действие. Поради това и в двата диалога на финалите им се твърди, че колкото по-изявен е бил човек като управник, толкова по-тежко ще бъде наказан след това, ако се е провинил.

...в повечето от тези случаи за назидание това са тирани, царе, владетели и управници на градовете. Поради своята власт те извършват най-големи и най-светотатствени престъпления. И Омир свидетелствува за това... Напротив, обикновени хора като Терсит и който и да е друг лош човек никой не ги е представил, подложени на големи наказания като неизлечими. Понеже на такива хора не е било възможно да вършат такива неща и поради това са били по-щастливи от тези, на които е било възможно да вършат.
Разбира се, Каликле, между властниците се намират тези, които стават извънредно лоши, но нищо не пречи и между тях да се появят добри мъже и тогава те заслужават особено възхищение. Трудно е, Каликле, да имаш грамадна възможност да вършиш неправда и да прекараш живота си в справедливост – това е достойно за голяма похвала. Но такива хора са малко... повечето от властниците, отлични Каликле, стават лоши хора.

...
При нашите дълги дискусии от всички твърдения едно единствено стои неопровержимо: трябва да се стараем по-скоро да не причиняваме неправда, отколкото да сме жертва на неправда и повече от всичко един мъж трябва да се грижи не да изглежда, а действително да бъде добър и в частния си, и в обществения живот;
Послушай ме прочее и ме последвай в тази цел, която, като достигнеш, ще бъдеш щастлив и в живота, и в смъртта, както показва нашият разговор
”(525 е-527 с)”.

***

някои бележки:

* Fernanda Decleva Caizzi. Protagoras and Antiphon: Sophistic debates on justice. In: The Cambridge Companion to Early Greek philosophy. Edited by A. A. Long. Cambridge Univ. Press, 1999. p. 311-332.

* Както може да се предположи, тази клюка - за заимстването на Платон от Антифонт - бива разнасяна от античността насетне от Диоген Лаерций. Вж. ІІІ, 37 пар. на За живота, ученията и изреченията на знаменитите философи

* Filip Karfík. What the Mortal Parts of the Soul Really Are.In: RHIZAI. A Journal for Ancient Philosophy and Science. Vol. II, No 2, 2005, p. 197-218.

*Karfik, Filip. Die Beseelung des Kosmos. Untersuchungen zur Kosmologie, Seelenlehre und Theologie in Platons Phaidon und Timaios. K. G. Saur, Muenchen und Leipzig, 2004.

* M. F. Burnyeat. Plato on why mathematics is good for the soul. In: British Academy Symposium, 2004, Mathematics and Necessity: Essays in the History of Philosophy, ed. Timothy Smiley.

Вж. Пол Рикьор. Справедливото между законното и доброто. В: Пол Рикьор. Прочити. УИ “Св. Климент Охридски”, С., 1996, съст. Владимир Градев, превод Ирена Кръстева и Атанас Желев.

*Джон Ролс, цит.съч.